– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 888
гр. София 22.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 05.04.2017 (пети април две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4782 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 122 395/29.09.2016 година, подадена от [фирма] [населено място], срещу решение № 6957/29.08.2016 година на Софийски градски съд, ІІ-д гражданско отделение, постановено по гр. д. № 14 637/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № ІІ-74-164/13.09.2012 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 74-ти състав, постановено по гр. д. № 38 705/2010 година в частта му, с която да отхвърлени предявените от [фирма] [населено място] срещу К. Н. В. иск с правно основание чл. 203, ал. 2 от КТ (неправилно квалифициран като иск по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ) за сумата от 181 847.62 лева-липси, както и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за 3000.00 лева-мораторна лихва за забава върху сумата от 181 847.62 лева за периода от 14.02.2003 година до 18.01.2008 година.
В подадената от [фирма] [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от дружеството срещу К. Н. В. искове да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба К. Н. В. е подал отговор на същата с вх. № 139 160/01.11.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 6957/29.08.2016 година на Софийски градски съд, ІІ-д гражданско отделение, постановено по гр. д. № 14 637/2015 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 01.09.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 122 395/29.09.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е приел, че предмет на образуваното пред него производство са исковете с правно основание чл. 203, ал. 2 от КТ за сумата от 181 847.62 лева за констатирани вреди, изразяващи се в разлики между реално доставените на изпълняваните от [фирма] [населено място] обекти и изписани материали от К. Н. В. чрез извършени от него дописвания и подправки в първия екземпляр от изготвените искания, представени във финансово-счетоводния отдел за отчет на разхода за периода от 01.05.2001 година до 31.01.2003 година, за което била сезирана Софийска градска прокуратура и с правно основание чл. 86 от ЗЗД за 3000.00 лева-мораторна лихва за забава върху сумата от 181 847.62 лева за периода от 14.02.2003 година – 18.01.2008 година.
Изложени са съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 2 от КТ за вреда, която е причинена в резултат на престъпление отговорността се определя от гражданския закон К. Н. В. бил направил възражение за погасителна давност на основание чл. 114, ал. 3 от ЗЗД, по отношение на което, с оглед препращането към общия исков ред за реализиране на пълната имуществена отговорност за вреди, причинени умишлено или в резултат на престъпление, по отношение на погасителната давност следвало да намерят приложение разпоредбите на ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 3 от ЗЗД за вземания от непозволено увреждане давността започвала да тече от откриването на дееца. В случая се претендирали вреди от подправени документи за периода от 01.05.2001 година до 31.01.2003 година. Исковата молба била подадена на 18.01.2008 година. С оглед твърденията, че документите били подписани от К. Н. В., деецът е бил известен и по отношение на исканията за отпускане на материални ценности, съставени до 18.01.2003 година, каквито били процесните искът бил погасен с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Неоснователен бил доводът на [фирма] [населено място], че началната дата на погасителната давност била датата на констатиране на липсите с протокол от 14.02.03 година, тъй като изискуемостта на вземането настъпвала от датата на причиняване на вредата., а давността по чл. 207, ал. 3 от КТ била приложима само за вреди от отчетническа дейност.
Дори и да се приемело, че искът за вреди не е погасен по давност, същият не бил доказан. За отговорността по чл. 203, ал. 2 от КТ било ирелевантно обстоятелството дали К. Н. В. е заемал отчетническа длъжност. Разпоредбата препращала към договорната отговорност по ЗЗД, като в тежест на [фирма] [населено място] било да докаже умисъл като форма на вина, който не се предполагал, т.е., че К. Н. В. е предвиждал неблагоприятните последици от деянието, съзнавал е неговата противоправност и въпреки това го е извършил с ясното съзнание, че ще причинят вреди на работодателя. Нормата уреждала случаи на отговорността на работника или служителя, която се основава на нарушение на общото задължение да не се вреди другиму по чл. 45 от ЗЗД и за причинна връзка между вредата и поведението на работника или служителя. По делото не било проведено пълно доказване от [фирма] [населено място], че с поведението си К. Н. В. му е причинил вреда, размера на същата, както и че тя е в причинна връзка единствено от неговото поведение. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза било установено, че от предоставените от [фирма] [населено място] и от останалите събрани по делото доказателства не можело да се установи какви стоки К. Н. В. е насочил в отделните строителни обекти срещу подпис, тъй като на исканията за отпускане на материали липсвали необходимите реквизити: пореден номер, дата, не навсякъде има посочен обект, няма посочени единични цени и стойност. Не била представена и влязла в сила присъда като елемент от фактическия състав на твърдяната хипотеза на имуществена отговорност. Твърденията на [фирма] [населено място] в тази насока, направени едва в писмената защита пред въззивната инстанция, не са подкрепени от доказателства.
Поради горните съображения съставът на Софийски градски съд е приел, че не са установени елементите на чл. 203, ал. 2 от КТ за ангажиране на имуществената отговорност на К. Н. В. в резултат на умисъл или престъпление и искът е неоснователен.
С оглед на тези мотиви на въззивният съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] поставя материално правните въпроси за това от кой момент се счита за известен деликвентът и започва ли да тече погасителна давност при вреди в резултат на непозволено увреждане, когато това увреждане е свързано с водене на счетоводна и материална отчетност; за това липсата на влязла в сила присъда изключва ли отговорността по чл. 203, ал. 2 от КТ и възможността вредата да е причинена умишлено ат работника без деянието да съставлява престъпление и за това следва ли съдът по свой почин да спре производството по делото на основание чл. 182, ал. 1, б. „д” от ГПК (отм.), когато бъде констатирано наличието на престъпно обстоятелство от което зависи изхода на спора и при твърдения от страната за наличието на влязла в сила присъда. Касаторът обосновава искането си за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд с наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка сочи, че въззивното решение е в противоречие с решение № 380/13.10.2011 година, постановено по гр. д. № 429/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.-по първия въпрос; с решение № 116/15.05.2013 година, постановено по гр. д. № 745/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.-по втория въпрос и с решение № 165/17.05.2010 година, постановено по гр. д. № 4719/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и решение № 116/15.05.2013 година, постановено по гр. д. № 745/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.-по отношение на третия въпрос. Вторият от така поставените въпроси е съществен, но не обуславя допускането на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. Видно от посочените по-горе мотиви въззивният съд не е приел, че липсата на влязла в сила присъда изключва отговорността по чл. 203, ал. 2 от КТ. Съставът на Софийски градски съд е извършил преценка на всички събрани по делото доказателства и въз основа на нея е направил извода си за недоказаност на предявения иск. Обстоятелството, че липсва влязла в сила присъда е разгледано заедно с останалите доказателства и е отчетено, доколкото съществува възможност релевантните за спора факти да бъдат доказани и чрез нея. Същата обаче не е разглеждана от въззивния съд като задължителна предпоставка нито като предпоставка за възникване на отговорността по чл. 203, ал. 2 от КТ, нито като такава за уважаване на предявения въз основа на този законов текст иск. Третият въпрос също е съществен, но не е обуславящ, тъй като отговорността по чл. 203, ал. 2 от КТ възниква от момента на извършване на увреждащите действия на работника или служителя и може да бъде реализирана независимо от наказателната такава. Затова имуществената отговорност по чл. 203, ал. 2 от КТ би могла да бъде търсена, дори и в случаите когато работникът или служителят бъде оправдан в наказателното производство, тъй като деянието му не представлява престъпление, но е налице една от останалите две хипотези за възникването й-причинена умишлено или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения. Освен това образуваното наказателно производство не спира погасителната давност за реализиране на гражданската отговорност на причинилия увреждането работник или служител. Затова допускането на касационно обжалване по този въпрос, а също така и по втория, би било безпредметно, ако не се допусне такова и по първия от поставените в изложението въпроси. По отношение на него касаторът навежда доводи за противоречие на въззивното решение с решение № 380/13.10.2011 година, постановено по гр. д. № 429/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Със същото е даден отговор на правния въпрос от коя дата се счита известен деликвентът и започва да тече погасителната давност при извършено престъпление против финансовата, данъчната и осигурителните системи, когато авторството и деянието, от които произтичат вредите, не са известни към датата на установяване на нарушението на данъчното законодателство, като е отговорено, че началният момент, от който започва да тече давностният срок при деликти, съставляващи същевременно и престъпления по глава VII от Особената част на НК, започва да тече от датата на откриването на дееца, което не може да стане по-рано от откриването на самото нарушение. По-конкретно не може да тече давност за престъпления, свързани с осуетяване на плащане на данъчни задължения, преди тези задължения да са установени от приходната администрация по съответния предвиден в ДОПК ред. Затова разгледаният в посоченото решение случай не е идентичен или сходен с този предмет на настоящето производство. В случая К. Н. В. е бил служител на [фирма] [населено място] и дружеството е могло да осъществява контрол за изпълнение на задълженията му и да установи увреждащото действие по всяко време, докато при разглеждания в решението на ВКС случай увреденият не разполага с тази възможност и може да установи вредата освен по предвидения в ДОПК ред. Предвид съществуващата между двата случая разлика даденото с решение № 380/13.10.2011 година, постановено по гр. д. № 429/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. тълкуване не може да обоснове наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на обжалваното такова на Софийски градски съд.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 6957/29.08.2016 година на Софийски градски съд, ІІ-д гражданско отделение, постановено по гр. д. № 14 637/2015 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 122 395/29.09.2016 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото [фирма] [населено място] ще трябва да заплати на К. Н. В. сумата от 500.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6957/29.08.2016 година на Софийски градски съд, ІІ-д гражданско отделение, постановено по гр. д. № 14 637/2015 година.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], [улица] да заплати на К. Н. В. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с Е. [ЕГН] сумата от 500.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.