6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 888
гр.София,
04.12.2019г.
Върховен касационен съд на РБ, трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 3328 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 19.03.2019 г./20.03.2019г. по в.гр. д. № 6462/2018 г. на Софийския градски съд, с което е уважен частично иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 8000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, като за разликата до 20 000 лева искът е отхвърлен.
Жалбоподателя К. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът Прокуратурата на Република България, не е депозирала отговор.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил прокуратурата да заплати на К. С. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 8000 лв. /осем хиляди лева/, като е отхвърлил предявения иск за сумата до пълния предявен размер от 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/, представляваща претендирано обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди вследствие незаконосъобразно повдигнато обвинение срещу нея от страна на Софийска районна прокуратура.
Установено е по делото, че на 07.07.2007 г. ищцата е привлечена като обвиняема за престъпление по чл.354а, ал.1 изр.1, пр.4 от НК/държане на високорискови наркотични вещества / същото се явява тежко престъпление по смисъла на чл.97,ал.1, т.7 НК, въз основа на обвинението на 23.01.2008 г. е внесен обвинителен акт в съда.
Установено е, че с присъда постановена по НОХД № 15276/2014 г. по описа на СРС, влязла в сила на 05.02.2016 г. ищцата е призната за невиновна по повдигнатите обвинения.
Въззивния съд е приел, че в случая са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и Прокуратурата отговаря за вредите, причинени на ищцата от незаконното наказателно преследване.
Съобразявайки обстоятелството, че повдигнатото обвинение е за тежко престъпление по смисъла на НК, продължителността на процеса, характера на вредите съдът, е счел, че присъденото обезщетение следва да бъде в размер на 8000 лв.
В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: какви са критериите, които определят понятието „справедлив“ размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ, следва ли въззивния съд да обсъди всички изложени от страните доводи и да изложи собствени мотиви относно основателността на иска, както и липсата на договор за правна помощ пречка ли е за присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА при положение, че е направено изявление, че производството се води безплатно и е поискано присъждане на разноски. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателката въпроси и на сочените от нея основания. В съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 г., по гр. д. № 1413/2009 г. на IV-то г. о., от 24.03.2010 г., по гр. д. № 47/2009 г., от 12.10.2010 г., по гр. д. № 1246/2009 г. на IV-то г. о. и от 08. 11.2011 г., по т. д. № 823/2010 г. на II т. о. и др., съдът в мотивите си е обсъдил всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и е приел, че e налице фактическия състав на чл.2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и на ищеца следва да бъде заплатено обезщетение за претърпените неимуществени вреди в следствие на повдигнатото му обвинение. Искането на жалбоподателя, така както е изведен конкретния въпрос, не може да бъде предмет на преценката по чл. 288 ГПК като етап по селекция и допускане на касационното обжалване защото по естеството си е искане за преценка извън правомощието на касационния съд за допускане на касационното обжалване.
По поставения в изложението въпрос относно критериите, които следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване в съдебната практика е утвърдено становището, според което определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди се извършва в резултат на съдебно установеното увреждане на ищеца, като се съотнасят както онези фактически обстоятелства, които допринасят за увеличаване размера на вредите, така и тези, които обуславят намаляването им или свидетелстват за по-висок или по-нисък интензитет на негативни емоционални преживявания у конкретната личност на ищеца. При разрешаването на поставения в изложението на жалбоподателката въпрос, въззивният съд не се е отклонил от тези постановки на практиката. За да достигне до извод, че дължимото от Прокуратурата парично обезщетение , което следва да бъде присъдено е в по-нисък от претендирания от ищцата размер, съдът е поставил на разглеждане всички обстоятелства по делото и е преценил относителната тежест, както на тези обстоятелства, които биха допринесли за по-висок размер на обезщетението или водещите до увреждането на ищцата, така и онези, които сочат за по-нисък интензитет на преживените душевни страдания. Взета е предвид обусловеността на задържането под стража в срок от 72 часа, а в последствие и наложената мярка за неотклонение парична гаранция спрямо ищцата. Съобразени са възрастта на ищцата, характера на престъплението, за което е повдигнато обвинение, продължителността на наказателното производство в двете му фази/досъдебна и съдебна/ от около девет години, от една страна, но от друга са преценени обстоятелствата, че не са доказани заявените в исковата молба обстоятелства касаещи невъзможността за професионално развитие ? развитие, „възможността за реализация и самодоказване, блокирали са възможността ? да постигне успехи и признание“, а относно невъзможността на ищцата да бъде заета на трудов договор от представената по делото като доказателство заверено копие на трудовата ? книжка е видно, че ишцата е полагала труд по трудово правоотношение по време през целия период на наказателното производство. По този начин въззивният съд се е съобразил и с указанията на т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължително трябва да вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Според практиката, в приложението на принципа за справедливост следва да се основава не само и единствено на позоваването на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, но включва именно задължението на съда да определи размера на обезщетението, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, в който смисъл и посочените от касатора в изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Според т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК се приема, че понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. В посочената от касатора практика се разкриват фактически обстоятелства, които се различават от възприетите по процесното дело, като не може да се търси тъждество между отделните факти, които в конкретната си съвкупност обуславят размера на справедливото обезщетение – включително тези, отнасящи се до личността на дееца, до извършените процесуални действия в хода на наказателното производство, специфичното им отражение върху неимуществената сфера на пострадалия и др. Съдът е посочил обстоятелствата, които водят до нарастването или намаляването на интензитета на осъщественото срещу ищцата наказателно преследване и настъпилото в резултат на това увреждане и по този начин е съобразил посочената практика.
Така установената практика не е неправилна, което да налага да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана.
Не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като жалбоподателката не посочва въззивния съд в противоречие с кои актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз е постановил решението си.
Що се касае до въпроса за това, когато липсва договор за правна помощ това пречка ли е за присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА при положение, че е направено изявление, че производството се води безплатно и е поискано присъждане на разноски, то същият е относим към частта от решението, която има характер на определение по разноските и следва да бъде разгледан като оплакване за неправилност на същото.
Въззивният съд е бил сезиран и с частна жалба срещу определение от 05.01.2017 г. по гр.д.№38134/2016г. на РС София, с което е било отказано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за производството пред първата инстанция. В решението си съдът е изложил съображения за това, че изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза, но в конкретния случай липсва такова изявление, поради което не се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за процесуалното представителство пред първата инстанция и е присъдил такова само за въззивната инстанция в размер на 730 лева.
Направените в касационната жалба доводи, свързани с неправилния извод на съда по отношение на основанията за присъждане на адвокатско възнаграждение, при осъществена безплатна защита, настоящият състав намира за основателни. Ако страната, която има право да получи направените по делото разноски не е направила такива за възнаграждение за представлявалия я адвокат, такива разноски могат да бъдат присъдени само в изрично предвидените в чл. 38 ОТ Закона за адвокатурата/ЗА/ хипотези. Ако наличието на съответната хипотеза по чл. 38 ЗА не се оспорва, съдът следва да присъди на процесуалния представител съответното възнаграждение, като достатъчно доказателство за осъществявано безплатно процесуално представителство представляват изричните съвпадащи волеизявления на страните по упълномощителната сделка, доколкото законът не установява изискване за писмена форма за действителност на договора за адвокатска услуга. В случая въззивният съд неправилно е приел, че липсва искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по осъществена безплатна правна помощ пред първата инстанция и е отказал присъждането му. Пред Софийски районен съд процесуалното представителство на К. Т. е осъществено от адв.С. С. и преупълномощения от него адв. В. Г., но по реда на З., което изрично е записано в представено по делото пълномощно. В представен по делото списък на разноските отново е посочено , че се претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.
Ето защо обжалваното решение в частта му имаща характер на определение следва да бъде отменено, като Прокуратурата на РБ следва да бъде осъдена да заплати на адв.С. Ц. С. сумата 730 лева на основание чл.38 ЗА за осъщественото от него процесуално представителство на К. Д. по гр.д.№38134/2016г. на РС София.
С оглед разпоредбите на чл.78 ГПК и чл.38, ал.2 ЗА и чл.9 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения пред настоящата инстанция се дължи присъждане на адвокатско възнаграждение на адв.С. в размер на 600лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на е решение от 19.03.2019 г./20.03.2019г. по в.гр. д. № 6462/2018 г. на Софийския градски съд в частта му, с която е уважен иск по чл.2 ЗОДОВ.
ОТМЕНЯ решение от 19.03.2019 г./20.03.2019г. по в.гр. д. № 6462/2018 г. на Софийския градски съд в частта му имаща характер на определение, с което е отказано присъждане на адвокатско възнаграждение по гр.д.№38134/2016г. на РС София, като Вместо него постановява:
Осъжда Прокуратурата на РБ да заплати на адв.С. Ц. С. сумата 730 лева на основание чл.38 ЗА за осъщественото от него процесуално представителство на К. Д. по гр.д.№38134/2016г. на РС София и сумата 600 лева за процесуално представителство пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: