Ч. гр. д. № 2450/2016 г. на ВКС, І г. о.
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
гр. София, 01.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ч. гр .дело № 240/2016 год.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от М. С. М., представляван от адв. П. З., срещу определение № 2987/28.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3999/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 3658/10.08.2015 г. по ч.гр.д. №126/2015г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е прекратено производството по делото по отношение на ответника Окръжен съд – Благоевград/ОС-Благоевград/.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка на обжалваното решение. Поставя следните въпроси: 1/ Попада ли в предмета на Тълкувателно решение № 5/15.06.2015г., постановено по т.д. № 5/2013г. на ОСГК на ВКС въпросът налице ли е пасивна процесуална легитимация на съда по отношение на искове с правно основание чл. 2, ал. 7 ЗОДОВ и 2/ Ако се приеме, че от ТР № 5 от 15.06.2015 г. по т.д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС би могло да се извлече косвен отговор на въпроса налице ли е пасивна процесуална легитимация на съда по отношение на искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ, то следва ли неговият отговор да бъде отрицателен. Излага твърдения, че тези въпроси са разрешени в противоречие с мотивите на Тълкувателно решение № 5 по т. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, евентуално заявява, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Формулирал е и следния въпрос: 3/ допустимо ли е съдилищата да извършват разширително тълкуване на тълкувателни решения, постановени от ВКС и от тях да извеждат разрешения на въпроси, които не са били обсъждани в тях. Твърди че този въпрос обуславя основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори на частната жалба от ответните страни – ОС – Благоевград и Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Б./ОД на МВР – Б./.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна.
Настоящият състав на ВКС, І г. о. като взе предвид изложените доводи и провери правилността на обжалваното определение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. ГПК, намира следното:
Производството пред ОС-Благоевград е образувано по предявени от М. С. М., срещу ОС-Благоевград и ОД на МВР-Б. осъдителни искове. Съдът е приел, че те намират правна квалификация в чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ. Ищецът е претендирал солидарното осъждане на ответниците да му изплатят обезщетение в размер на 50 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпян значителен тормоз, нарушено психическо и физическо здраве, смущения в съня и злепоставяне пред съгражданите му в резултат на незаконно използване на специални разузнавателни средства спрямо него в периода 30.01.2009 г. – 30.03.2009 г. както и присъждане на законната лихва. Искания за използването им са били направени от ОД на МВР-Б. с рег. № RB-202321-001-07/5-1C от 20.01.2009 г. и RB-202321-001-07/5-4C от 20.01.2009 г. и са разрешени от Окръжен съд –Благоевград с рег. № 12/21.01.2009 г. и 13/21.01.2009 г.
С определение от 10.08.2015 г. Благоевградски ОС е прекратил производството по отношение на същия съд, конституиран като ответник по иска като е приел, че той не е надлежен ответник в какъвто смисъл е ТР № 5 по т. д. № 5/2013 г..
С обжалваното определение, апелативния съд е потвърдил определението за прекратяване като отново се е позовал на ТР № 5 по т. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС. Изрично е посочил, че според даденото ясно тълкуване принципно недопустимо е съдилищата да отговарят като ответници (субституенти на държавата) по исковете по чл. 2 ЗОДОВ, освен в изрично предвидените хипотези – задължително настаняване и лечение, принудителни медицински мерки и административни мерки), а противно тълкуване би било в противоречие със задължителната сила на диспозитивната част на тълкувателното решение. Приел е, че в останалите случаи, включително и в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ, легитимиран ответник по делото е органът, инициирал съответното производство.
Поставеният процесуалноправен въпрос в т. 1 от изложението е относим към предмета на спора и е обусловил крайните изводи на съда относно допустимостта на иска, с който е сезиран. Даденото разрешение от въззивния съд е в съответствие с приетото в Тълкувателно решение № 5 по т. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, че съдът като процесуален субституент е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди само в случаите по чл. 2, ал. 1, т. 4 и т. 5 ЗОДОВ – за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание, както и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. Следователно, доколкото е налице задължителна практика на ВКС и процесуалният въпрос е разрешен в съответствие с нея, настоящият състав намира, че не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на подадената частна касационна жалба. Както е посочил и въззивният съд задължителната диспозитивна част на тълкувателното решение е ясна и безпротиворечива, следователно не съществува никакво съмнение по прилагането й.
В подкрепа на това е и редът за използване на СРС. Съгласно чл. 13 и 14 от Закона органът, който има право да иска използване на СРС, прави мотивирано писмено искане до председателя на СГС и на окръжните съдилища или до упълномощен от него заместник. В искането следва да са посочени изчерпателно посочените факти и обстоятелства. Сезираният с искането председател на съд следва да се произнесе незабавно. Той не разполага с доказателствата, коментирани в искането и не може да извърши пълна преценка за неговата основателност. Въз основа на разрешението на ръководителя на съда или упълномощен негов заместник използването на СРС започва след издаване на писмено разпореждане на министъра на МВР или упълномощения от него заместник – чл. 16 ЗСРС. От така установения ред следва, че пряката дейност по искането и фактическото използване на СРС се осъществява от разследващия орган, което обосновава и неговата отговорност за вреди от незаконното използване на тези разузнавателни средства.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наличието на задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изключва приложението му.
Що се отнася до останалите формулирани въпроси същите не са обусловили крайния извод на въззивния съд при постановяване на определението за прекратяване, съответно не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване на определението по тях. Въпросите по т. 2 и т. 3 касаят прилагането на тълкувателни решения. Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Недопустимо е последващото им тълкуване и разширяване на предметния им обхват от органите по прилагането им.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на І г. о.:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2987/28.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3999/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: