О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
София, 13.02.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седми февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1146/ 2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение № 2 от 07.01.2016 г. по т.д. № 245/2015 г. на АС – Велико Търново, с което е потвърдено Решение № 98 от 29.06.2015 г. по т.д.№199/2014 г. на Плевенски окръжен съд, с което по иска, предявен от [фирма] – [населено място] срещу И. П. Л. – от [населено място], е признато за установено вземане 113.40 евро – главница, със законната лихва от 24.02.2014 г. и 4817.91 евро – договорна лихва за периода 15.04.2013 г. – 20.02.2014 г. по Договор за кредит от 31.10. 2007 г. и 6 допълнителни споразумения, за което на Банката са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№916/2014 г. на ПлРС и искът е отхвърлен за разликата до 44 752.48 лв. – главница, 98.09 евро – договорни лихви и 388.96 евро – такси. Касационната жалбата е срещу решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с която искът е отхвърлен, с оплакване за неправилност.
В Основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят извежда въпросите: допустимо ли е преминаване от установителен в осъдителен иск по търговски спор до приключване на съдебното дирене – чл. 214 ГПК или това може да стане най-късно с допълнителната искова молба чл. 372 ал. 2 ГПК; съставлява ли изменение на иска преминаването от установителен в осъдителен иск – въпроси, които счита, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието н правото. Поддържа, че решенията на двете съдебни инстанции противоречат на Р.№139/05. 11.2012г. по т.д.№57/2012 г. на ВКС,І т.о., като първоинстанционният съд се е позовал на Опр.№362/30.04. 2010 г. по ч.т.д.№156/2010 г. на ВКС, І т.о. и Опр.№112/19.02.2014 г. по ч.т.д. №3791/2013 г. на ВКС, които са неотносими – въпрос, решаван противоречиво от съдилищата.
Ответницата по касационната жалба И. П. Л. – от [населено място] оспорва същата, като счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като не е посочено конкретно основание за допускане, не става ясно кой въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС и в кои конкретно най-малко две решения се решава по различен начин.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което частично е отхвърлен иск за установяване на вземане по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, цената на който не е до 20000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 т.1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
За да потвърди решението, с което частично е уважен искът по реда на чл. 422 ал.1 ГПК и е признато вземане на ищеца срещу ответницата 113.40 евро – главница и 4817.91 евро – договорна лихва за посочения период по Договор за кредит от 31.10.2007 г. и 6 допълнителни споразумения и е отхвърлен искът за разликата до 44 752.48 лв. – главница, 98.09 евро – договорни лихви и 388.96 евро – такси, въззивният съд по жалба на ищеца е изложил, че Банката е предоставила на Б. Д. Ц. сумата, посочена в Договора за кредит и ответницата с Договор за встъпване в дълг от 05.08.2009 г. с нотариална заверка на подписите, е встъпила като солидарен съдлъжник. Счел е за неоснователно оспорването от ответницата на нотариалната заверка на подписите, по съображения, че договорът за встъпване в дълг е неформален, като нотариалната форма не е форма за действителност. По съображения, че не е настъпила предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит, тъй като ответницата затова не е била уведомена от Банката преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 т. 2 ГПК, искът е приет за основателен за неплатените вноски с настъпил падеж към датата на заявлението и е отхвърлен до предявения размер. По твърдението на ищеца, че за частта от вземането, която е изискуема към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, поддържа иска като установителен, като иска да се допусне изменение на иска в осъдителен за частта от вземането, която не е изискуема към момента на подаване на заявлението, въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд правилно не е уважил искането, което е недопустимо, тъй като ищецът въвежда нови обстоятелства и твърдения, които не се съдържат в исковата молба, като променя и искането.
Изложеният от жалбоподателя въпрос: допустимо ли е преминаване от установителен иск в осъдителен иск по търговски спор, е релевантен за спора, и с оглед данните по делото, следва да се уточни до въпроса: допустимо ли е предявен иск по реда на чл. 422 ал.1 ГПК за установяване вземане на банка срещу длъжник по договор за кредит, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 т. 2 ГПК, след предявяването на иска, ищецът да го измени в осъдителен за вноските по договора за кредит с ненастъпил към датата на заявлението падеж, който въпрос включва и въпроса: съставлява ли изменение на иска преминаването от установителен иск в осъдителен.
Не е релевантен за делото въпросът до кой момент може ищецът да поиска изменение на този иск в осъдителен, тъй като, както сочи и жалбоподателят, по този въпрос няма произнасяне от въззивния съд.
Въз основа довода на жалбоподателя, че решенията на двете съдебни инстанции противоречат на Р.№139/05.11.2012 г.по т.д.№57/ 2012 г. на ВКС, І т.о., като първоинстанционният съд се е позовал на неотносими определения на ВКС – въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, не може да се приеме, че е изпълнено изискването по т.1 от ТР на ОСГТК на ВКС №1/2009 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. касаторът да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото, като общо основание за допускане до касация, който въпрос определя рамките, в които ВКС селектира касационните жалби. Въз основа на довода, че решенията на двете съдебни инстанции противоречат на Р.№139/05.11.2012 г. по т.д.№57/ 2012 г. на ВКС, І т.о., не може да се приеме, че жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като липсва по това основание посочен решен правен въпрос. С довода, че първоинстанционният съд се е позовал на неотносими определения на ВКС, жалбоподателят не доказва да е налице правен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата.
По релевантните за делото въпроси: допустимо ли е искано от ищеца изменение в осъдителен на иск, предявен по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК за установяване вземане на банка по договор за банков кредит, за който е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ал. 2 ГПК, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
Съгласно установената съдебна практика – постановеното от ВКС по чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№246/11.01.2013 г. по т.д.№1278/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., изменение на петитума на иска, изразяващо се в изменение вида на търсената защита – от установителен в осъдителен – съставлява изменение на иска, изразяващо се в промяна на петитума, по което съдът не може да преценява дали да допусне исканата промяна на вида на търсената защита, но следва да държи сметка в резултат на изменението да не се стигне до предявяване на недопустим иск, предвид издадената заповед за изпълнение, и да отстрани настъпилото като последица от изменението на петитума несъответствие между обстоятелствената част на исковата молба и новото искане.
В постановеното от ВКС по чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№66/08.07.2014 г. по т.д.№1788/ 2014 г. на ІІ т.о. е прието, че е недопустимо изменение на предявен иск по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК за установяване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 т. 9 ГПК, в осъдителен иск за сумите, посочени в заповедта, на основание паричен заем, по съображения, че изменението може да засяга основанието на иска или самото искане за защита или да е свързано с преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно, но не и да води едновременно до промяна на основанието и на петитума на първоначално предявения иск. Посочено е, че с оглед предмета на делото – иск по реда на чл. 422 ал.1 ГПК – предметът на спора, очертан с исковата молба, сочи вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 т.9 ГПК и в съответствие с чл. 422 ал. 1 ГПК е формулиран петитум за установяване съществуването на това вземане, а по въведеното ново основание – вземане по договор за заем, обезпечен със записа на заповед, и с искането за осъждане на ответника да плати дадената в заем сума – се променя едновременно основанието и петитума в противоречие със забраната на чл. 214 ГПК – изменението на иска е недопустимо; недопустимо е и затова, че се иска изменение на предявен при предпоставките на чл. 422 ал.1 ГПК специален установителен иск в осъдителен, който осъдителен иск е недопустим при издадена заповед по чл. 417 т. 9 ГПК.
В т.11б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съставляващо задължителна съдебна практика – е прието, че в производството по иска по чл. 422 ал. 1 ГПК, е недопустимо да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение; в това производство не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви с предявен осъдителен иск при условията на евентуалност; за разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210 ал.1 ГПК, може да се предяви осъдителен иск в това производство.
В съответствие с посочената съдебна практика е постановено обжалваното решение, поради което искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Жалбоподателят дължи на ответницата по жалбата разноски за касационната инстанция на основание чл. 38 ал. 2, вр. ал. 1 т. 3 пр. 2 ЗАдв., съгласно представеното Пълномощно, които определени съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба №1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 3244 лв., и съгласно чл.9 ал.1 от Наредбата – 2433 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 2 от 07.01.2016 г. по т.д. № 245/2015 г. на АС – Велико Търново.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да плати на И. П. Л. – от [населено място] 2433 лв. – разноски по делото за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: