2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
гр. София, 19.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4269 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и В. Н. Т. против решение № 47/25.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 141/2019 г. от състав на АС- Бургас.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен до размер на 10000 лева по отношение на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, като е отменил решението на първоинстанционния съд в частта, с която е присъдено обезщетение до размера на 18 000 лева.
Съдът е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение от висящото обвинение, страх от осъждане, тревога за евентуално уволнение, злепоставяне сред колегите и в обществото, като неоснователното обвинение е довело до засягане честта и достойнството, доброто име и професионалната репутация на ищеца, предвид извършваните справки от местоработата му във връзка с разследването, разпит на негови колеги, взети разпечатки от телефонни разговори. С оглед посочените по-горе неимуществени вреди, които са в причинна връзка с процесното неоснователно обвинение, съдът е приел, че за ищеца е налице право на обезвреда при условията на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Относно размера на обезщетението съдът е съобразил от една страна характерът на обвинението, което е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК /при предвидено наказание над пет години лишаване от свобода/, но към най-ниската му степен, като се има предвид максимума на наказанието по чл. 206, ал. 1 НК – до шест години лишаване от свобода. Посочено е, че периодът от 4 години и 3 месеца, през който е било висящо наказателното производство е с голяма продължителност, но в рамките на разумния срок, като се има предвид, че разследването е с международен елемент. Отчетено е и обстоятелството, че наложената и търпяна от ищеца мярка за неотклонение е най-леката „подписка“, която предполага минимално ограничение, като е съобразено и обстоятелството, че е наложена и ограничителната мярка „забрана за напускане пределите на Р България“. Степента и характерът на преживените от въззиваемия ищец душевни болки и страдания сочат на обичайните, без изключителни такива по вид и интензитет. Посочено е също така, че свидетелите установяват търпени от душевни болки и страдания само в периода 2013-2014 г. до момента на напускането му на работа в МВР, като за останалия период от три години на висящност на обвинението липсват доказателства. Изброените обстоятелства съдът е отчел като аргументи за много по-нисък от претендирания размер на обезщетение. При изложените съображения, въззивната инстанция е приела за съответен с тежестта на вредите и справедлив, съобразно чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетение от 10 000 лв..
В изложението на касационните основания и към двете касационни жалби се сочат правни въпроси, все свързани с приложението на принципа за справедливост, съгласно чл.52 ЗЗД, основен при определянето на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Съобразяването на тази практика от въззивния съд води и до липсата на соченото касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване.
Предвид изложеното, съставът на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение№ 47/25.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 141/2019 г. от състав на АС- Бургас.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.