О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
София, 20.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2351/2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Д. П. като пълномощник на Б. С. С. и М. Ю С. срещу въззивно решение № 89 от 13.03.2018 г. по в.гр.д. № 1/2018 г. на Окръжен съд – Хасково. С него е отменено решение № 53 от 13.10.2017 г. по гр.д. № 1146/2016 г. на Районен съд – Кърджали, и е постановено друго по същество на спора, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на М. Ю. С. и Б. С. С., че М. А. М. и Н. М. М. са собственици на следния недвижим имот:УПИ …. в кв. …. по плана на [населено място], общ. К., с площ 536 кв.м, при описани в диспозитива на решението граници, ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, състояща се от жилищен етаж с площ 92 кв.м и приземен етаж от 28 кв.м, и ответниците са осъдени да им предадат владението върху този имот.
В касационната жалба е наведен довод за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим иск, който има за предмет спор относно същия имот, разрешен със сила на пресъдено нещо между същите страни. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационна проверка на неговата допустимост.
Ответниците по касация изразяват становище, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Поддържат, че между двете дела няма тъждество на основанията, от които ищците извеждат претендираното право на собственост, поради което разпоредбата на чл. 299, ал.1 ГПК е неприложима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищците М. А. М. и Н. М. М. са предявили против М. и Б. С. иск за ревандикация на дворно място, представляващо УПИ …. в кв. …. по плана на [населено място], ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда. След уточнение на обсоятелствената част на исковата молба по реда на чл. 129, ал.2 ГПК, са обосновали претендираното право на собственост с твърдение, че са придобили собствеността върху дворното място на основание придобивна давност от 1974 г. до 1997 г., когато са се снабдили с нотариален акт, а жилищната сграда – по приращение и давност.
От приложеното като доказателство към настоящото дело гр.д. № 711/2007 г. на Районен съд- Кърджали се установява, че с влязло в сила решение е отхвърлен иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от М. А. М. и Н. М. М. за ревандикация на жилищната сграда, която ищците са твърдяли да са придобили, заедно с правото на собственост върху дворното място, на основание придобивна давност. Правото на собственост върху дворното място не е било предмет на делото.
При тези данни настоящият състав намира, че не е налице твърдяната вероятна недопустимост на въззивното решение на основание чл. 299, ал.1 ГПК, тъй като не е налице пълен обективен идентитет между предмета на настоящото дело и на предмета на гр.д. № 711/2007 г. на Районен съд – Кърджали. Придобивната давност и приращението са два различни оригинерни способа за придобиване на вещни права. По първото дело ищците са се позовали на придобивна давност, за да обосноват претендираното от тях право на собственост върху жилищната сграда. С отхвърлянето на този иск със сила на пресъдено нещо е отречено правото им на собственост само на това основание. Влязлото в сила решение не преклудира възможността ищците да предявяват иск за собственост на същия имот, като се позоват на друго, различно придобивно основание, в случая на приращение, защото за ищеца не съществува задължение да изчерпи всички възможни основания, с които алтернативно да обоснове претендираното право на собственост. Що се отнася до дворното място, то изобщо не е било предмет на предявения по гр.д. № 711/2007 г. ревандикационен иск и по отношение на него отхвърлителното решение не формира сила на пресъдено нещо. В същия смисъл се е произнесъл и въззивния съд. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост е неоснователно.
В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, но във връзка с тези оплаквания не са развити конкретни доводи и не са поставени конкретни правни въпроси, нито се твърди решението да е засегнато от пороци, обосноваващи неговата очевидна неправилност, поради което липсват основания по смисъла на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 89 от 13.03.2018 г. по в.гр.д. № 1/2018 г. на Окръжен съд – Хасково.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: