3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
София, 21.02.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 60242/2016 г. /№ 126/2016 г. по описа на ІІ-ро т. о./, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 390 от 01.03.2016 г. по в. т. д. № 3181/2014 г. Софийският апелативен съд, след като отменил решение № 66 от 04.06.2014 г. по т. д. № 138/2013 г. на Софийския окръжен съд, постановил ново, с което отхвърлил предявените от [фирма] [населено място] срещу [фирма] [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 266, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД, ведно със законна лихва върху главниците от предявяването на исковете на 02.08.2013 г. до окончателното им изплащане.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца, който иска то да бъде обезсилено като недопустимо при касационното отменително основание по чл. 281, т. 2 ГПК, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд.
Ответникът по исковете и ответник по касация [фирма] [населено място] в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК с писмен отговор оспорва наличието на основанията за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има за предмет въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК и е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Въззивният съд приел за установено, че с договор от 22.06.2012 г. ответникът по исковете [фирма] [населено място] възложило на [фирма] изпълнението на строително-ремонтни работи срещу възнаграждение в общ размер от 746 470.40 лева, чийто конкретен размер по отделни видове работи и етапи от изпълнението се уточнява при тяхното приемане. За работите през периода от 10.10.2012 г. до 10.11.2012 г. [фирма] е издало фактура № 11/11.11.2012 г. за сумата 62 589.10 лева с ДДС, от която, след погасяване чрез плащане на 20 000 лева, като дължима ищецът претендира сумата от 42 589.10 лева. Претендира се и сумата 9 599 лева, която ответникът е задържал /не е заплатил/ от дължимото по четири фактури възнаграждение за изпълнени и приети работи, като гаранция за добро изпълнение. Съдът приел за установено и, че с договор за цесия от 16.07.2012 г. [фирма] прехвърлило бъдещите си вземания към [фирма], произтичащи от сключения на 22.06.2012 г. договор, на [фирма]. Прехвърлянето е надлежно съобщено съобразно изискванията на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Като приел, че съществото на спора се съсредоточава върху довода на въззивника за недействителност /нижощност/ на договора за цесия, с който ищецът-въззиваем обосновава активната си материалноправна легитимация, въззивният съд посочил, че към датата на сключването на договора прехвърлените вземания са били не само с ненастъпил падеж, но и невъзникнали, доколкото тяхното възникване е обусловено от изпълнението на възложените строително-ремонтни работи и приемането им от възложителя, а това към датата на прехвърлянето не е било осъществено. При това положение и като се позовал на задължителна съдебна практика /решение № 32/09.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро т. о./, че такава неопределеност на прехвърлени бъдещи вземания води до недействителност на цесията поради невъзможен /липсващ/ предмет на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, въззивният съд заключил, че договорът от 16.07.2012 г. не е породил транслативно действие по отношение на бъдещите вземания на цедента – вземането по фактурата от 11.11.2012 г. и вземанията, удържани от възложителя като гаранция за добро изпълнение, по фактури от 08.08.2012 г., 11.09.2012 г., 05.10.2012 г. и 11.11.2012 г. Цесионерът не се легитимира като носител на тези вземания и предявените от него искове са отхвърлени.
В касационната жалба оплакването за недопустимост на въззивното решение е обосновано с това, че въззивният съд е излязъл извън отговора на исковата молба и допълнителния такъв, като се е произнесъл по възражения и оспорвания, заявени за първи път във въззивната жалба и тези процесуални действия са в нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Поради липса на оспорване /възражение/ на действителността на договора за цесия не са събирани доказателства, не са излагани аргументи и първоинстанционният съд не се е произнасял, а въпросът е поставен едва във въззивната жалба.
Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпроса: допустимо ли е въззивният съд да се произнася по предмет, по който не е бил сезиран – когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната-въззивник не се е позовала в отговора на исковата молба /и допълнителната такава/ и изобщо до приключване на съдебното дирене в първа инстанция. Счита, че въззивното решение е произнесено в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, формирана с посочени в изложението решения, и поддържа основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед данните по делото не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо. Съображенията за това са следните:
В обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл по незаявено в срок възражение срещу предявените искове. В т. 1 на отговора на исковата молба ответникът е оспорил правната легитимация на ищеца по съображения, че с договора за цесия от 16.07.2012 г. цедентът [фирма] е прехвърлил на цесионера [фирма] свои бъдещи вземания по договора за изработка. Посочил е, че неопределеността на несъществуващи към момента на сключване на този договор бъдещи вземания на цедента има за резултат липса на легитимация на цесионера да претендира и получи исковите суми, произтичащи от договора за изработка. Поискал е, в случай, че не се приеме липса на правна легитимация, свързана с липса на предпоставки за предявяване на иск и исковете бъдат приети за допустими, същите да бъдат отхвърлени като неоснователни, за което в отговора са изложени подробни съображения.
В допълнителната искова молба, подадена на основание чл. 372 ГПК, ищецът е взел становище по възраженията на ответника за недопустимост на предявените искове. Изложил е съображения защо счита за неоснователен довода за неопроделеност на бъдещите вземания и е посочил, че анексът от 08.08.2012 г., с който страните по договора за изработка са уговорили да променят цената по същия, не може да бъде основание за недействителност на договора за цесия. В допълнителния отговор по чл. 373 ГПК ответникът отново е развил тезата си по легитимацията на ищеца и се е позовал на същата съдебна практика, която е посочил и в първоначалния отговор на исковата молба – решение № 32/09.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
От изложеното следва, че своевременно, в отговорите на исковата и на допълнителната искова молба ответникът е възразил по валидността на договора за цесия. В този смисъл – като възражение за нищжоност, доводът е бил възприет и от ищеца, който е взел становище защо според него липсва основание за недействителност. Въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което исковете са уважени, съдържа оплакване за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствени правила във връзка с довода за нищожност на договора за цесия. С оглед на тези данни въззивният съд е бил длъжен да разгледа своевременно наведеното възражение, свързано с предмета на спора, както и да даде правна квалификация на същото – дали то касае допустимостта или основателността на предявените искове, което е и сторил. Но дори да съответстваше на данните по делото, тезата на касатора би довела не до недопустимост, а до неправилност на обжалваното решение, а в тази насока в изложението липсват поставени правни въпроси, които да обосноват допускането на касационното обжалване.
Ответникът по касация не е представил доказателства за сторени пред настоящата инстанция съдебни разноски, които да му бъдат присъдени.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 390 от 01.03.2016 г. по в. т. д. № 3181/2014 г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: