О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
гр. София, 27.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Д. ДРАГНЕВ ч.гр.д. № 1143 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. С. К. против определение № 30393 от 21.12.2016 г., постановено по в.ч.гр.д. № 14916/2016 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение от 15.08.2016 г. по гр. дело № 400/2015 г. на СРС, 24 състав, за прекратяване на основание чл. 126, ал. 1 ГПК на производството по делото поради заведено преди това дело със същия предмет.
Касаторът твърди, че обжалваното определение е необосновано, неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на процесуалните действия.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът се позовава на всички точки на чл.280, ал.1 от ГПК по следните групи въпроси:
І. Въпроси с посочено основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
1. Представлява ли основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че недобросъвестни български съдебни състави прекратяват съдебни деликтни производства, които имат за предмет частични искове, под претекст, че е съществувало друго съдебно производство, по отношение на съвсем друга част от притезанието, при положение че визираното съдебно производство е прекратено? По този въпрос обжалваното определение противоречи на определение № 510 от 20.11.2015 г. по гр. дело № 744/20105 г. на ВКС, І Г.О. и определение № 182 от 24.03.2015 г. по гр. дело № 1424/2015 г. на ІІІ Г.О. на ВКС.
2. Допустимо ли е да бъде прекратено гражданско дело, представляващо частичен иск, което има за предмет малка част от дължимото притезание, под претекст, че за друга различна част на същото притезание има неприключило друго гражданско дело, при положение че дори сборувани, двете части на притезанието, които са предмет на двете производства, са на значително по-ниска стойност от пълния размер на притезанието? Според касатора въззивното определение по този въпрос противоречи на определения № 607 от 26.09.2013 г. по ч.т.д. І 2804/2013 г. на І Т.О. и № 467 от 05.07.2013 г. по ч.т.д. № 1016/201136 г. на І Т.О. на ВКС.
3. Игнорирането от първоинстанционния и от въззивния съдебен състав на основни факти и обстоятелства, изложени в исковата молба и в последващите писмени изявления на ищеца /включително подробно посочено, че всяко от визираните съдебни дела имат за предмет съвсем различни части от притезанието и изобщо не е възможно да се говори за идентичност, включително и относно обстоятелството, че цитираното гр. дело № 24467/2015 г. на СРС отдавна е прекратено и изобщо не съществува в правния мир, поради което не е правно допустимо да бъде ползвано като претекст за подобен престъпен отказ от правосъдие/ и извращаването и изопачаването на останалите изявления, представлява ли основание за допускане на касационно обжалване? Касаторът се позовава на противоречие на обжалваното определение с практиката на Наказателната колегия на ВКС.
4. Обстоятелството, че въззивното съдебно определение се състои само от голи декларации, които включително са и неверни, като въззивният съдебен състав не е обсъдил доводите на ищеца, изложени във въззивната частна жалба и не е анализирал защо не приема всички конкретни доводи, представлява ли основание за допускане на касационно обжалване? Касаторът твърди противоречие на обжалваното определение с решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр. дело № 814/99 г. на V Г.О., № 707 от 17.03.1977 г. по гр. дело № 3417/76 г. на ІІ Г.О., № 752 от 18.11.1988 г., № 129 от 05.03.1986 г. по гр. дело № 682/1985 г. на І Г.О. на ВКС.
5. Представлява ли основание за допускане на касационно обжалване, обстоятелството, че както първоинстанционното съдебно определение, така и въззивното съдебно определение са постановени от незаконни състави?
ІІ. Въпроси с посочено основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК:
1. Допустимо ли е да бъде прекратено гражданско дело, представляващо частичен иск, което има за предмет малка част от дължимото притезание, под претекст, че за друга различна част на същото притезание има неприключило друго гражданско дело, при положение че двете части на притезанието са значително по-малки от пълния размер? Касаторът се позовава на определения на СГС, за които няма данни да са влезли в сила.
2.Представлява ли основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че съдилищата са събрали множество писмени документи под формата на доказателства, но не са осигурили възможност на ищеца да се запознае и да упражни правото си на защита срещу тях, включително и да ги оспори, да ги разобличи, да ангажира производство по разобличаване на тяхната вярност, както и да предяви искане за провеждане на съдебната процедура по чл. 193-194 ГПК и изключването им по реда на чл. 194, ал. 2 ГПК от материалите по делото?
3. Неизпълнението на съдилищата да се произнесат със съдебно решение по вече предявена искова молба представлява ли основание за допускане на касационно обжалване?
4. Извършените нарушения на Правото на Европейския съюз и на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /което е инкорпорирано в Правото на ЕС/, представлява ли основание за допускане на касационно обжалване? Касаторът твърди противоречие по този въпрос между обжалваното определение и определение на Пернишкия окръжен съд по ВНЧХД № 5/2010 г.
ІІІ. Въпроси с посочено основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
1. Допустимо ли е българският съд да отказва правосъдие и да прекратява гражданско дело по частичен иск, с който е претендирана само част от пълния размер на едно притезание, като се ползва неправомерният мотив, че имало налице частичен иск за друга част от притезанието (за която ищецът изрично е заявил, че това е съвсем друга част от притезанието, съвсем различна от претендираната с процесния частичен иск), която до настоящия момент не е предявена пред съд?
2. Допустимо ли е събиране на доказателства по гражданско дело преди да е насрочено съдебно заседание и да е проведена процедурата по чл. 146 ГПК и визиранотото грубо погазване на гражданските и процесуални права на ищеца представлява ли основание за допускане на касационно обжалване?
3. Представлява ли основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че недобросъвестни български съдебни състави прекратяват съдебни деликтни производства, които имат за предмет частични искове, под претекст, че било е съществувало друго съдебно производство, по отношение на съвсем друга част от притезанието, при положение че визираното предходно съдебно производство е прекратено?
4. Представлява ли основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че съдилищата са събрали множество писмени документи под формата на доказателства, но не са осигурили възможност на ищеца да се запознае и да упражни правото си на защита срещу тях, включително и да ги оспори, да ги разобличи, да ангажира производство по разобличаване на тяхната вярност, както и да предяви искане за провеждане на съдебната процедура по чл. 193-194 ГПК и изключването им по реда на чл. 194, ал. 2 ГПК от материалите по делото?
5. Допустимо ли е прекратяване на съдебното производство единствено на базата на твърдения на ответника в отговора по чл. 131 ГПК и на представените от него ксероксни копия на документи, без да е проведено съдебно заседание и без да е осигурено правото на защита на ищеца, включително правото му да оспори и разобличи твърденията на ответната страна, както и да оспори и разобличи представените ксероксни копия, включително с правните средства на чл. 183 ГПК и чл. 193-194 ГПК и визираното грубо погазване на правото на защита на ищеца представлява ли основание за допускане на касационно обжалване?
6. Допустимо ли е единственият аргумент, на който се позовава въззивният съд, за да извърши подобен отказ от правосъдие, да е някаква твърдяна служебна справка, каквато реално не съществува по делото и визираното грубо процесуално нарушение представлява ли основание за допускане на касационно обжалване?
7. Допустимо ли е въззивният и първоинстанционният съд да извращават дори и основните аксиоми на математиката?
8. При противоречие между чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и българското национално право, българският съд длъжен ли е да изпълни задълженията, поети от българската държава по международния договор по ратифицирането на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и неизпълнението му представлява ли основание за допускане на касационно обжалване?
9. Длъжен ли е българският съд съобразно принципа на непосредствена приложимост и на принципа на примат на Правото на Европейския съюз да приложи правната норма на чл. 6 от Договора за Европейския съюз във връзка с чл. 1 и чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Хартата за основните права в Европейския съюз и да проведе публичен и справедлив процес за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди и неизпълнението на визирания критерий представлява ли основание за допускане на касационно обжалване?
10. Правните норми на Правото на Европейския съюз и в частност правните норми на чл. 6 от Договора за Европейския съюз във връзка с чл. 1 и чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Хартата за основните права в Европейския съюз в съответствие с принципа на примат на правото на ЕС дерогират ли правните норми на българското национално право, които им противоречат и визираният критерий представлява ли основание за допускане на касационно обжалване?
11. При противоречие между чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и българското национално право, българският съд длъжен ли е да изпълни задълженията, поети от българската държава по международния договор по ратифицирането на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и визираният критерий представлява ли основание за допускане на касационно обжалване?
12. Принципът на примат на правото на Европейския съюз означава ли, че правните норми на чл. 6 от Договора за Европейския съюз във връзка с чл. 1 и чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Хартата за основните права в Европейския съюз дерогират всички правни норми на вътрешното право, които й противоречат, включително и правните норми по ЗОДОВ и визираният критерий представлява ли основание за допускане на касационно обжалване?
13. Правната норма на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България означава ли, че чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат и визираният критерий представлява ли основание за допускане на касационно обжалване?
За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, Върховният касационен съд взе предвид следното:
С обжалваното определение № 30393 от 21.12.2016 г. по в.ч.гр.д. № 14916/2016 г. Софийският градски съд е потвърдил определение от 15.08.2016 г. по гр. дело № 400/2015 г. на СРС, 24 състав, с което на основание чл. 126, ал. 1 ГПК е прекратено производството по делото, образувано по искова молба с вх. № 134/07.01.2015 г. от Д. С. К. срещу Й. С. Й., М. Д. С. и Е. С. Д.. Първоинстанционният съд е извършил служебна проверка и е констатирал, че преди това е образувано гражданско дело № 2646/2014 г. на СРС между същите страни въз основа на същите обстоятелства. Въззивният съд на свой ред е взел предвид, че към момента на преценката за допустимост на производството по гр. дело № 400/2015 г., гр. дело № 2646/2014 г. е било на етап размяна на книжа и не е било прекратено. Доказателства за прекратяване на първото дело не са представени от касатора и пред настоящата инстанция. За да потвърди обжалваното първоинстанционно определение, въззивният съд е приел, че размерът на предявения частичен иск за заплащане на парично обезщетение не е индивидуализиращ белег на предмета на спора, поради което различната сума на претенцията на предявения частичен иск не определя предявените искове като различни, след като делото е между едни и същи страни, а искането произтича от едни и същи обстоятелства /едно и също основание/. В мотивите си въззивният съд се е позовал на определение № 434 от 16.06.2014 г. по ч.гр. дело № 678/2014 г. на ІІІ Г.О. на ВКС. Това определение е постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК за сходен случай и съдържа разрешения на относимите към спора въпроси на касатора, които настоящият състав изцяло възприема. Съдилищата са се произнесли в законен състав, без да са налице данни за пристрастността на участвалите съдии. Прекратяването на по-късно заведеното дело не е отказ от правосъдие, тъй като по съществото на спора по предявения иск съдът ще се произнесе по другото дело. Обстоятелството, че първото дело също е било прекратено, не е доказано от касатора, поради което цитираната от него практика на ВКС, касаеща случаите на прекратяване на двете дела, не е относима към делото. Съдилищата не са извършвали същинско събиране на доказателства по предмета на спора, затова не е било необходимо да насрочват делото в открито заседание и да дават възможност на касатора да се запознава и да ги оспорва. Наличието на друго дело е служебно известен на страните факт, който може и трябва да бъде констатиран от съда/чл.155 от ГПК/. Няма процесуално изискване по допустимостта на иска съдът да се произнася в открито заседание и след изслушване на страните. Правото на защита е гарантирано от правото на страната да обжалва прекратителното определение. При обжалването страната следва да докаже своето твърдение, когато то противоречи на констатацията на съда за наличието на друго висящо дело, която констатация се ползва с доказателствената сила на официален документ. Размерът на предявения частичен иск за обезщетение за неимуществени вреди не е индивидуализиращ белег досежно предмета на спора, поради което различният размер на претенцията на предявения частичен иск не определя предявените искове като различни, след като делото е между едни и същи страни и искането произтича от едни и същи обстоятелства. Този извод следва от спецификата на иска, тъй като размерът на неимуществените вреди се определя по справедливост от съда/чл.52 от ЗЗД/.
По въпросите за евентуално противоречие между разпоредбите на българското гражданско процесуално право, предвиждащи възможност за произнасяне на определени съдебни актове в закрито заседание, и чл.47 на Хартата на основните права и чл.6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи също е формирана трайна практика на ВКС. Според тази практика действащите процесуални норми не противоречат на цитираните международноправни актове, тъй като в тези актове се съдържа възможност за ограничаване на публичността на съдебния процес/чл.52 от Хартата, 2007/С303/01, 2010/С83/02, чл.6, т.1, изречение второ от ЕКЗПЧОС, определения № 181 от 9.5.2016 г. по ч.гр.д. №1080/2016 г., № 927 от 15.07.2014 г. по гр.д. № 2147/2014 г., № 431 от 7.7.2015 г. по ч. гр.д. № 2263 по описа за 2015 г./ .
По тези съображения настоящата инстанция приема, че по повдигнатите от касатора въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната и приложима за случая практика на ВКС, поради което касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 30393 от 21.12.2016 г., постановено по в.ч.гр.д. № 14916/2016 г. по описа на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: