О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
гр. София, 28.02.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3897 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 12.04.2016 год. по гр. д. № 117/2016 год. Пернишкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 14.12.2015 год. по гр. д. № 1397/2013 год. на Радомирския районен съд, с което е признато за установено по отношение на ответниците П. З. О. и В. П. С., че Н. Т. Р., Б. Д. О., З. Д. О., Х. Д. О., Л. П. Т., М. Д. П. и П. Д. М. са собственици съответно на посочените в решението идеални части от двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 60 кв. м. на всеки етаж, с мазе с площ 15 кв. м., таван с площ 50 кв. м. и от гараж с площ 22.75 кв. м., построени в собственото на наследодателя им Т. Р. О., починал през 1974 год., дворно място, представляващо парцел ІV-624, кв. 40 по плана на [населено място], [община], с площ от 1 561 кв. м., при посочените в решението граници.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответниците П. З. О. и В. П. С., чрез пълномощника им адвокат Бл. Б., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Считат, че релевантни за извода на съда са процесуалноправните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди събраните писмени и гласни доказателства, с позоваване на допуснати процесуални нарушения с оглед необсъждането на същите от въззивния съд. В тази връзка се сочат и прилагат решения на ВКС, като е поставен и въпрос относно придобиване на правото на собственост по давностно владение от наследодателя на касаторите, който извод бил обоснован от събраните по делото доказателства.
Ответниците по касационната жалба, ищци по делото, чрез пълномощника им адв. Н. В., оспорват подадената жалба като неоснователна по съображенията в представения писмен отговор. В отделен такъв поддържат липса на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявените установителни искове за собственост са уважени до размерите на наследствените части на всеки един от ищците от процесните жилищна сграда и гараж, построени в дворното място, собственост на общия на страните наследодател Т. О.. Съдът взел предвид влязлото в сила решение по предходно дело между същите страни /гр. д. № 723/2001 год. на Радомирския районен съд, гр. д. № 163/2005 год. на Пернишкия окръжен съд/, с което е прието, че страните по делото са съсобственици на дворното място, при дялове съгласно чл. 5 ЗН, поради което и при същите дялове на основание приращението по чл. 92 ЗС са съсобственици и на построените в този имот жилищна сграда и гараж. Съдът намерил възражението на ответниците да са изключителни собственици на постройките за неоснователно, тъй като не са установили друго, изключващо презумпцията по чл. 92 ЗС, съгласно която собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея – по делото не са представени доказателства в полза на техния пряк наследодател П. О., син на общия наследодател, да е учредено право на строеж, нито са провели доказване на релевирания оригинерен придобивен способ за спорните сгради. Съдът се е позовал на съдебната практика по въпроса за упражняване на фактическа власт върху наследствен имот от един от наследниците и необходимите предпоставки за придобиване по давност на чуждите идеални части, което в случая не е установено със събраните по делото доказателства.
Следователно, произнасянето по въпроса за липсата на предпоставките на придобивната давност, като придобивен способ – владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, е материалноправният въпрос, който е обусловил решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на възражението на касаторите, ответници по предявения иск, респ. за основателност на иска за собственост срещу тях. Произнасянето по този въпрос от въззивния съд не е в противоречие нито с представената от касаторите съдебна практика, нито със задължителната такава – ТР № 1/12 год. на ОСГК на ВКС, според която този, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си.
Въззивният съд приел, че липсват доказателства от страна на касаторите за наличието на такива едностранни действия, които да са довели до превръщане на държането във владение, което кореспондира с цитираната задължителна съдебна практика. Изложени са съображения в тази насока – наследяването като правно основание за упражняване на фактическата власт върху постройките, за които не е установено да е отстъпено право на строеж от общия наследодател в полза на сина му П. О., обсъдено е обстоятелството, че същият е живял в сградата до смъртта си, но липсват доказателства за наличието на такива едностранни действия както от страна на наследодателя на касаторите, така и от последните след неговата смърт, които да обосноват извод за превръщане на държането във владение. Поради това и съдът заключил, че собствеността както върху земята, така и върху построеното върху нея е останало в наследство от Т. О., поради което и предявените искове за собственост са уважени до притежаваните от наследниците му идеални части /относно съсобствеността върху дворното място е налице влязло в сила решение/.
Приетото в обжалваното решение е обосновано въз основа на преценката на съда на събраните доказателства. Доводът на касаторите за задължението на съда да обсъди събраните писмени и гласни доказателства, в контекста на позоваване на допуснати процесуални нарушения с оглед необсъждането на същите от въззивния съд, не представлява по своята същност правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нито е включен в предмета на делото, нито е обусловил решаващия извод на съда. Същият представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение, което не може да се обсъжда в настоящето производство и не може да обоснове наличие на основание за допускане на касацията.
По изложените съображения следва извод, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, а с оглед този изход на делото касаторите следва да понесат направените от ответниците разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 1 560 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 129 от 12.04.2016 год. по гр. д. № 117/2016 год. по описа на Пернишкия окръжен съд по подадената от П. З. О. и В. П. С., чрез пълномощника им адвокат Бл. Б., касационна жалба против него.
Осъжда П. З. О. и В. П. С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „В”, ет. 4, ап. 58 да заплатят общо на Н. Т. Р., Б. Д. О., З. Д. О., Х. Д. О., Л. П. Т., М. Д. П. и П. Д. М. разноски в размер на сумата 1 560 лв. /хиляда петстотин и шестдесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: