1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
гр. София, 04.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети и девети януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2984 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 7986/17.06.2019 г. на Х. М. М., представляван от адв. Т. С., срещу въззивно решение № 155/17.05.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 1121/2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 133/01.02.2019 г., постановено по гр.д. № 5912/2018 г. по описа на Районен съд – Стара Загора. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „ФАРМА – СИС БГ” ООД – гр.Добрич искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му; за възстановяване на служителя на заеманата преди уволнението длъжност „търговски агент на ветеринарномедицински продукти”; и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер на 1 020 лв. със законната лихва от датата на издаване на заповедта за дисциплинарно уволнение до окончателното изплащане на сумата.
В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като счита, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите: „намира ли приложение закрилата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ по отношение на касатора М. и следва ли да бъде отменена заповед за уволнение № 06/01.10.2018 г., издадена от управителя на „ФАРМА-СИС БГ“ ООД на това основание“; и за изтичането на срока по чл.9, ал.2 от Наредбата за медицинската експертиза за представяне на болничния лист, когато той е изпратен от работника по пощата, но работодателят е забавил получаването на пощенската пратка. По първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 165/18.07.2018 г. по гр.д. 4242/2017 г.на ВКС, IV г.о., а по втория въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд е тълкувал превратно нормата на чл.333, ал. 1, т. 4 КТ.
Ответната страна по жалбата – „ФАРМА – СИС БГ” ООД, представлявана от управителя Н. К., чрез адв. А. С., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на сторените съдебни разноски, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел, че между ищеца и ответника е съществувало безсрочно трудово правоотношение за длъжността „търговски агент“, като със заповед № 06/01.10.2018 г. трудовият му договор е прекратен на основание чл. 330, т. 6, вр. чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ, считано от датата на връчване на заповедта за уволнение – 03.10.2018 г. Установено е, че връчването на посочената дата е станало по пощата; че преди издаването на уволнителната заповед работодателят не е искал предварително разрешение от инспекцията по труда, но са поискани и дадени от ищеца писмени обяснения по реда на чл. 193 КТ; както и че М. е бил в отпуск поради временна неработоспособност за времето от 30.08.2018 г. до 01.10.2018 г.; а за времето от 02.10.2018 г. до 21.10.2018 г. му е издаден нов болничен лист на 03.10.2018 г., който служителят е изпратил по пощата на 04.10.2018 г. и е получен от работодателя на 11.10.2018 г.
Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните доказателства, въззивният съд е посочил, че болничният лист от 03.10.2018 г. не е продължение на предходния, изтекъл на 01.10.2018 г.; както и че връчването на заповедта за уволнение на 03.10.2018 г. предхожда изпращането (на 04.10.2018 г.), респ. уведомяването на работодателя, че ищецът е започнал ползване на нов отпуск по болест, разрешен му от 02.10.2018 г. При това положение е направен извод, че за ответникът не е съществувало задължение за преодоляване на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, тъй като последният не е бил уведомен от служителя си за разрешения му отпуск. Подобно задължение за работодателя би възникнало, ако е бил уведомен, че служителят е започнал ползването на отпуска и болничният лист е представен преди издаване и връчване на заповедта за уволнение, което в случая не е установено да е станало. Като се е позовал на установената по приложението на чл.333, ал.1, т.4 КТ съдебна практика (решение № 165/18.07.2018 г. по гр.д. 4242/2017 г. на ВКС, IV г.о.) въззивният съд е посочил още, уведомяването е различно действие от представяне на болничен лист и може да се извърши чрез всички допустими способи, един от които е – представянето на медицинския документ. Когато уведомяването се прави чрез изпращане на болничния лист по пощата, релевантна е датата на получаването му от работодателя, а не на изпращането, аналогично на ситуацията, когато заповедта за уволнение се връчва на работника по пощата. Дори да се приеме за релевантна датата на изпращането, посочена в пощенското клеймо, в случая тя пак е последваща датата на връчване на заповедта за уволнение, поради което не може да доведе до различен извод. Трудовото правоотношение е прекратено, считано от 03.10.2018 г., а към тази дата работодателят не е бил уведомен за ползването от страна на служителя на отпуск по болест, поради което не е имал задължение да съобразява нормата на чл.333, ал.1, т.4 КТ и заповедта за уволнение е издадена законосъобразно. В заключение е направен извод за неоснователност на главния иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ и на акцесорно съединените претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Така, както е формулиран първият въпрос в изложението – „намира ли приложение закрилата на чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ по отношение на касатора М. и следва ли да бъде отменена заповед за уволнение № 06/01.10.2018 г., издадена от управителя на „ФАРМА-СИС БГ“ ООД на това основание” – въпросът не е правен, а фактически. Отговорът му изисква нов анализ и оценка на доказателствата по делото, каквато дейност касационният съд не може да извършва в производството по чл.288 ГПК във фазата по селектиране на касационните жалби. Това е достатъчно основание касационният контрол да не бъде допуснат. Извън това, доколкото въпросът касае тълкуването и приложението на правилото по чл.333, ал.1, т.4 КТ, въззивното решение не е постановено в противоречие с установената практика на ВКС, в т.ч. и с цитираното от касатора решение № 165/18.07.2018 г. на ВКС по гр.д. 4242/2017 г., IV г.о. Приема се, че предварителната закрила по чл.333, ал.1, т.4 КТ се отнася към момента на връчване на уволнителната заповед – работодателят не може да уволни работник или служител, който към този момент е започнал ползването на разрешен му отпуск и работодателят е уведомен (знае) за това. Същата не е приложима в случаите, когато работникът или служителят макар и да е бил в разрешен отпуск, според издадения му болничен лист, не е представил болничния лист и не е уведомил работодателя си за ползването на такъв отпуск; вкл. когато се е явил на работното си място, изпълнявал е трудовите си задължения и до момента на връчване на заповедта за уволнение не е представил болничен лист, нито е уведомил работодателя си, че се намира в такъв надлежно разрешен отпуск (вж. – решение № 122/10.04.2014 г. по гр. д. № 4477/2013 г., IV г.о., решение № 155/ 20.04.2015 г. по гр. д. № 6897/2014 г., IV г.о. на ВКС и др.). В случая, в съответствие с цитираната практика, въззивният съд е приел, че макар на ищеца да му е бил разрешен отпуск по болест, към датата на прекратяване на трудовото правоотношение – 03.10.2018 г., същият нито е уведомил работодателя си, нито е представил болничния лист, поради което не се е ползвал със специалната закрила по чл.333, ал.1, т.4 КТ. Същият е предприел действия по уведомяване на ответника на 04.10.2018 г. и писмото с болничния лист е получено от работодателя на 11.10.2018 г., които действия още към първата дата (04.10.2018 г.) са били ирелевантни, тъй като трудовото правоотношение е било вече прекратено.
По изложените съображения неотносим е и вторият въпрос в изложението, защото не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. При преценката си за законосъобразно проведена дисциплинарна процедура, при която за работодателя не е възникнало задължение за получаване на предварително разрешение от инспекцията по труда, съгласно чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, въззивният съд е съобразил, че издаденият на 03.10.2018 г. болничен лист е фактически изпратен на работодателя след връчването на заповедта за уволнение на служителя. Поради това, ирелевантна е конкретната дата на връчване по пощата на болничния лист, след като във всички случаи тя следва по време връчването на оспорената заповед, т.е. – във всички случаи е липсвало надлежно уведомяване на работодателя за състоянието на временна неработоспособност и разрешения отпуск към датата на прекратяване на трудовото правоотношение.
С оглед на горното, не е налице и основанието по чл.280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – аргументирано с неправилно приложение и превратно тълкуване на правилото по чл.333, ал.1, т.4 КТ. При направения извод, че не се установява твърдяното от касатора противоречие на въззивния акт с установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл.333, ал.1, т.4 КТ, то по същия въпрос не би могло да се констатира „очевидна неправилност” на приетото от въззивния съд разрешение. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален и/или процесуален, или явна необоснованост на правните изводи на съда, които имат за последица постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая, решаващия извод на въззивния съд, че дисциплинарната процедура по чл. 193 – чл. 195 КТ е спазена от работодателя и за него не е възникнало задължение да иска и да получи предварително разрешение от инспекцията по труда, не са произнесени в явно противоречие с материалния и/или процесуалния закон, или в грубо нарушение с правилата на формалната логика.
При този изход на делото, искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноските за настоящото производство е основателно и доказано за сумата 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 155 от 17.05.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 1121/2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора
ОСЪЖДА Х. М. М., с ЕГН – [ЕГН] да заплати на „ФАРМА – СИС БГ“ ООД – гр.Добрич, с ЕИК 124599933, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски за касационната инстанция в размер на сумата 500 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.