О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 890
С., 17.12. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №3002/2018год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [община], представлявана от кмета Е. К. И., чрез адв. Ц., срещу решение № 192 от 25.05.2018г., постановено по в.гр.д.№ 147/2018г. по описа на Софийски окръжен съд /СОС/, по предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД, допълнено с решение № 251 от 09.07.2018г. С това въззивно решение след частична отмяна на Решение № 124 от 22.12. 2017г. на Районен съд [населено място], постановено по гражданско дело № 75 по описа за 2017г., [община] е осъдена да заплати на Л. Б. Ф. сумата 3000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от увреждане, настъпило на 10.11.2016г., ведно със законната лихва от 13.02.2017г. до окончателното изплащане и 815лв. разноски. Със същото решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът на Л. Б. Ф. е отхвърлен за разликата над 3000лв. до пълния предявен размер 10000лв. и ищецът е осъден да заплати на ответника сторените в производството разноски в размер 160лв.
Предмет на касационната жалба е единствено осъдителната част на решението. В частта, с която искът е отхвърлен и в тежест на ищеца са поставени разноски в размер 160лв., въззивното решение е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК , искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Поставя въпроса „Може ли съдът да се произнесе по незаявени в исковата молба и не въведени в хода на производството правопораждащи фактически твърдения и да обоснове своите фактически и правни изводи на нерелевирани по надлежния ред такива? Какви са правните последици от това действие?” Счита, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с Р-116-2014-2072-13-1 ТО. Обосновава противоречието с твърдение, че с исковата си молба въззивникът е заявил, че на 10.11.2016 г. около 09.00 часа движейки се по тротоара на ул.”3вънче” от страната на СОУ „И. В.”, кракът му пропаднал в огромна дупка и той залитнал, като падайки ударил и двете си ръце, за да си предпази главата, а въззивният съд в нарушение на диспозитивното начало е констатирал съвършено друго състояние на тротоара, което не съответства на описаното в исковата молба и което представлява правопораждащо фактическо твърдение.
Основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът поддържа и във връзка с въпросите : № 2 от изложението – „Кои са подлежащите на доказване елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.49 от ЗЗД? Какво представлява причинната връзка между деянието /действие или бездействие/ подлежащата на обезщетение вреда? Подлежи ли на доказване причинната връзка?” и №3 от изложението – „Какво е дължимото правно съдържание на въззивното съдебно решение, с което е отменено първоинстанционното ? Длъжен ли е въззивния съд, като инстанция по същество да определи спорния предмет, да обсъди наличните доказателства и доводите на страните и да направи съответните изводи от тях, както и да изложи мотиви?”
Във връзка с въпросите , обозначени като №2 касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с Р-9-2018-1144-2017 на 3 ГО; Р-147-2012- 582-2011 на 4 ГО; ППВС№7/1958 г.; Р-104-2014-5422-2013 на 3 ГО. За да обоснове твърдяното противоречие изтъква доводи, че в конкретния случай не са ангажирани доказателства и не е установено наличие на причинна връзка между поведението /бездействието/ на [община] и вредата на въззивника, не е проведено в никаква степен доказване на адекватната причина за вредната последица и изводът на въззивния съд, че са налице основанията за реализиране на отговорността на [община] за вреди от непозволено увреждане в хипотезата на чл.49 от ЗЗД е незаконосъобразен.
Във връзка с въпросите под №3 касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с Р-422-2010-805- 2009 на 1 ГО ; Р-411-2011- 1857-2010 на 4 ГО; Р-470-2012-1318- 2010 на 4ГО; Р-149-2012-1084- 2011 на ЗГО; Р-66-2015-5839-2014 на 4ГО; Р- 223-2013-1006- 2012 на 4ГО; Р-3-2013-534-2012 на 4ГО. Обосновава наличието на противоречие с доводите, че съдът е нарушил нормата на чл.235 ГПК като е извършил непълен и непрецизен анализ на доказателствата, в това число и на съдебната експертиза, и като не е изложил мотиви по въпроса за причинната връзка.
Във връзка с поставените въпроси касаторът поддържа и основанието по чл.280 т.3 ГПК, което не обосновава.
Ответната страна – Л. Б. Ф. , в писмен отговор, подаден чрез адв.Г., взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноските за адвокатско възнаграждение – 830лв., сторени в касационното производство за изготвяне на отговор по касационната жалба, съгласно представения договор за правна помощ и съдействие, списък на разноските и разписка за изплатен адвокатски хонорар.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че реализирането на отговорността на ответника се иска във връзка с твърдяно противоправно бездействие, свързано с поддържането на общинска собственост – тротоар, и отстраняване на повреди по него, от което бездействие ищецът е претърпял неимуществени вреди, за обезщетяването на които претендира исковата сума. Квалифицирал е претенцията като такава по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Посочил е, че отговорността по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работа е обективна, има обезпечително-гаранционна функция и е за чужди виновни противоправни действия. Фактическият състав, пораждащ тази отговорност, включва: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при или по повод изпълнението на възложената работа. Тази отговорност произтича не от вината на лицето, което е възложило работата, а от вината на лицето – изпълнител на възложената работа.
След анализ на събраните доказателства съдът е приел, че в конкретния случай са установени по делото всички елементи на фактическия състав на чл.49 ЗЗД. Приел е, че съгласно § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА, общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване имат характера на публична общинска собственост като в чл. 31 ЗП е предвидено, че ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините; че нормата на чл. 167, ал. 1 ЗДвП задължава лицата, които стопанисват пътя /надлъжната част от който са и тротоарите/, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него, като ал. 2 на същия член регламентира правомощията на кметовете на общините във връзка със създаването на служби за контрол, които да следят за състоянието и изправността на пътната настилка в населените места; че от събраните по делото доказателства в случая е установен фактът на необезопасена и несигнализирана неравност по процесния тротоар, поради което и обосновал извод, че е налице и противоправното поведение /бездействие/ на собственика на пътя, за неположената дължима грижа за поддържането му в изправно състояние.Съдът намерил за установено по делото и това, че ищецът е претърпял вреди. В тази връзка е посочил, че в производството безспорно е установен фактът на настъпили на 10.11.2016 г. внезапни травматични увреждания на здравето на ищеца – „счупване на долния край на лъчевата кост-закрито, ляво“ и „дисторзия с фисура на десен фибуларен малеол“/навяхване на десния глезен/. Посочил е, че това се установява от събраните писмени доказателства, съдебно-медицинската експертиза и от събраните гласни доказателства. Приел е за установено също, че въпросните травматични увреждания са довели до трайно затруднение движението на крайника – лявата ръка за период повече от 30 дни, че от травматичните увреждания ищецът е претърпял болки и страдания, като продължителността на болките е била около месец и половина – два месеца, а също е търпял и неудобства и дискомфорт, трудности в бита и работата. По тези съображения е обосновал извод, че са налице предпоставките на закона за ангажиране отговорността на ответника. Съдът е посочил и това, че съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като при определяне на обезщетението се съобразяват характера и тежестта на вредите, тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятното отражение на увреждащото деяние върху увреденото лице; че при съобразяване на изложените критерии намира, че за справедливото обезщетяване на разглежданите в настоящото производство неимуществени вреди следва да бъде определено обезщетение в размер на сумата от 3000 лева, до който предявеният иск е основателен и доказан, а за разликата до пълния предявен размер от 10 000 лева, искът е неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът с първия поставен въпрос релевира довод за недопустимост на решението поради произнесяне по незаявени в исковата молба и не въведени в хода на производството правопораждащи фактически твърдения относно състоянието на тротоара. Това твърдение е неоснователно. В. от ищеца правопораждащ юридически факт е, че инцидентът е настъпил вследствие попадане на крака му в дупка на тротоара. По наличието на такъв факт се е произнесъл и съдът. Установените в процеса специфики на конкретната дупка, конкретизирани с помощта на експерт със специални знания, както и субективните оценки на страните дали дупката е огромна или не, не променят предмета на спора. Поради това във връзка с този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Поставените под №2 в изложението въпроси са правно разрешени от въззивния съд и обуславят решаващите му изводи, но не се установява наличие на противоречие на въззивното решение със задължителната и с константната практика на ВКС. Съгласно последната, възприета и в представените от самия касатор актове, отговорността по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работа е обективна, има обезпечително-гаранционна функция и е за чужди виновни противоправни действия. Фактическият състав, пораждащ тази отговорност, включва: противоправно действие или бездействие / неполагане на дължимата грижа/ от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при или по повод изпълнението на възложената работа. Тази отговорност произтича не от вината на лицето, което е възложило работата, а от вината на лицето – изпълнител на възложената работа. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на служители на ответника при или по повод възложена работа, той следва да установи, че последните са осъществили противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа) при или по повод възложената работа, настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на делинквента и вредите. Вината се предполага (чл. 45, ал.2 ЗЗД) до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и допълнителните по чл.49 ЗЗД . Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, възлагането на работата, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. Не е в тежест на ищеца обаче и без въведено от ответника оспорване, чрез пълно и главно доказване да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдяния. Конкретно по отношение на причинната връзка еднозначно се приема в задължителната практика, че същата е зависимост, при която деянието е предоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, тоест вредата, да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. П. връзка не се предполага, а трябва да се докаже -Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, т. 2. В хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на причинно следствената-връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца. Това значи, че той следва по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тогава, ако при мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила, т.е. ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва да се констатира, че е налице причинна връзка между поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат. Необходимо е обаче, причинният процес да се ограничи до неговото типично , закономерно, а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения, а несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и с формираните решаващи изводи на съда е по естеството си оплакване за неправилност и необоснованост на решението, които подлежат на преценка единствено ако касационното обжалване бъде допуснато.
В случая по тези въпроси съдът в настоящия си състав не констатира противоречие в поддържания от касатора смисъл, поради което и с поставянето им не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване.
Не е налице основание за достъп до касация и във връзка с поставените под №3 от изложението процесуалноправни въпроси. По естеството си същите са касационни основания по чл.281 ГПК и както бе посочено по-горе в определението, същите са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и поддържаното допълнително основание по т.1 на чл.280 ГПК. Съдът не се е отклонил от правните разрешения по тези въпроси, дадени в приложените от касатора съдебни актове – формирал е убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относими и допустими доказателства, събрани по надлежния ред, извършил е преценка на всички доказателства и доводи на страните и е изложил мотиви относно решаващите си изводи. В този смисъл не се констатира противоречие при правното разрешаване на въпросите.
Не се установява наличието и на допълнителното основание по чл.280 т.3 ГПК. Конкретни съображения в подкрепа на това основание касаторът не е посочил. Въпреки това следва да се отчете, че по въпросите е налице трайна практика, в това число и задължителна, последователно съблюдавана от съдилищата, която не се нуждае от осъвременяване или промяна.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените в настоящото производство и надлежно установени разноски за адвокатско възнаграждение в размер 830лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 192 от 25.05.2018г., постановено по в.гр.д.№ 147/2018г. по описа на Софийски окръжен съд /СОС/, допълнено с решение № 251 от 09.07.2018г., в обжалваната част, с която като краен резултат [община] е осъдена да заплати на Л. Б. Ф. сумата 3000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от увреждане, настъпило на 10.11.2016г., ведно със законната лихва от 13.02.2017г. до окончателното изплащане и 815лв. разноски.
ОСЪЖДА [община] да заплати на Л. Б. Ф. деловодни разноски за настоящата инстанция – заплатен адвокатски хонорар, в размер 830лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: