ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 890
София, 05. декември 2019 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 3259 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2931/12.12.2018 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 1908/2018, с което е потвърдено решение № 7340/03.11.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 10764/2015, като е уважен предявеният павлов иск по чл. 135 ЗЗД.
Недоволен от решението е касаторът “Елби 70” АД, С., представляван от адв. Б. В. от САК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за значението на декларацията по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК при наличие на доказателства за невярно декларирани данни с нея, за задължението на въззивния съд да основе решението си на факти, които са посочени от ищеца в исковата молба (оплакването е че ищецът сочи, че сделката е безвъзмездна, а съдът приема, че е възмездна), както и в мотивите на решението да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и по материалноправните въпроси за значението на момента на възникване на вземането на кредитора за основателността на предявения иск по чл. 135 ЗЗД, за приложението на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД по отношение на действие на длъжник, което е извършено преди възникване на вземането, както и за правното значение на обстоятелството, че с оспорваната сделка се погасява задължение на длъжника към друг кредитор и с уважаването на такъв иск се създава преференция на ищеца спрямо останалите кредитори, включително на кредитора, който е страна по атакуваната сделка в нарушение на принципа на чл. 133 ЗЗД, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с практика на ВКС, каквато прилага.
Ответникът по жалбата К. И. З., представляван от адв. Д. М. от ВАК, я оспорва като неоснователна и счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, поради което въззивното решението не следва да се допуска до касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на ответника по силата на издадени 3 броя изпълнителни листа въз основа на влезли в сила решения за сумите, както следва: 21.340,88 лева и 1.833,50 лева разноски; 14.916,40 лева и 500 лева разноски; 5 340 лева. Видно от представен по делото нотариален акт на 31.03.2014 г. ответникът е прехвърлил на „Елби 70“ ООД собствеността върху 3 недвижими имота вместо плащане на част от дължима сума по договор за заем от 23.05.2008 г. в размер на 170.000 лв. Въззивният съд е приел, че с договора от 31.03.2014 г. за прехвърляне на недвижими имоти вместо изпълнение на парично задължение, ответникът е извършил разпореждане с недвижими имоти, с което е намалил имуществото си. Изложени са съображения, че сключеният договор по своята правна същност е такъв по чл. 65, ал. 2 ЗЗД, при който кредиторът се съгласява да приеме нещо различно от дължимото, като при евентуалното съдебно отстранение или при наличието на недостатъци на вещта, се прилагат последиците на договора за продажба. Прието е, че даването вместо изпълнение по реда на чл. 65, ал. 2 ЗЗД не е точно изпълнение на задължението – доколкото се предоставя нещо различно от дължимото, но замества същото и следва да се преценява като самостоятелно разпореждане с имущество на длъжника, независимо че с него се погасява задължение към конкретен кредитор, поради което въззивният съд е достигнал до извод, че процесният договор има характер на договор за покупко-продажба, при който вместо „Елби 70“ ООД да заплати продажната цена, прихваща това си задължение срещу задължението на ответника „Биел Груп“ ООД по сключения между тях договор за заем. Въззивният съд е приел, че този начин на изпълнение на задължението към определен кредитор води до невъзможност останалите кредитори, които притежават еднородни вземания с другия, да насочат изпълнението за вземанията си към имуществото което е предоставено вместо изпълнение по реда на чл. 65, ал. 2 ЗЗД, което от една страна води до нарушение на правилото на чл. 133 ЗЗД, а от друга дава възможност на длъжника да избира задълженията към кой от кредиторите да изпълнява и с каква част от имуществото си да стори това (която не е предвидена от закона като право на кредитора по аргумент на противното от чл. 133 от ЗЗД, а води и до нарушаване на установената в същата разпоредба равнопоставеност на кредиторите). Прието е, че сключеният договор е възмезден и е налице знание от страна на приобретателя за увреждането, доколкото се касае за вземания, присъдени в развили се искови производства, по които дружеството е било страна, т.е. обвързано е от установителното действие на силата на пресъдено нещо. Освен това, видно от справка от търговския регистър двете дружества са свързани лица по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на ТЗ (към момента на сключване на разпоредителната сделка, както и към настоящия момент се установява, че „Елби 70“ ООД, преобразувано от 03.12.2008 г. в АД, е съдружник в „Биел Груп“ ООД с 50% дялово участие, а един от двамата управители на длъжника, действащи заедно и поотделно – Н. Х. е управител и на „Енерджи А.“ ООД, действащ като законен представител на „Елби 70“ АД, т.е. едно и също физическо лице към момента на оспорената сделка е било оправомощено да прави волеизявления и представлява, както прехвърлителя, така и приобретателя). При наличие на писмени доказателства, изходящи от Търговски регистър, съдът е установил наличието на субективния елемент – знание за увреждане по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, като този извод се доказва и от факта, че в оперативното управление на двете дружества участва едно и също физическо лице.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят решението по делото и не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил установената практика, че в мотивите на решението е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и доказателствата относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Освобождаването или неосвобождаването някоя от страните такси и разноски е без значение за решението по съществото на делото. Възмездността или безвъзмездността на оспорваната сделка обуславя правното значение на факта на знание у третото лице и не зависи от твърденията на страните, а от правното естество на сделката. Вземанията възникват от материалните правоотношения между страните извън и независимо от процеса, в който се установява тяхното съществуване. Уважаването на паловия иск създава привилегия на увредения кредитор да се удовлетвори от цената на „отчужденото“ имущество, но с това не се накърняват неправомерно правата на останалите кредитори, тъй като те са разполагали с възможността също да предявят павлови искове, но не са се възползвали от нея, а що се отнася до недобросъвестното трето лице, дори в действителност и то да е кредитор на длъжника, същото не може да черпи никакви права от своята недобросъвестност.
Ответникът по жалбата К. И. З. не е представил доказателства за извършени разноски в касационното производство.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2931/12.12.2018 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 1908/2018.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.