Определение на ВКС – ГК, III г.о. 5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 891
гр. София, 29.12. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 3110/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 3284/14.05.2016 г. от С. М. Ж. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. Б. от АК – В. против въззивно решение № 47 от 29.03.2016 г., постановено по гр.д. № 113/2016 г. на Варненския апелативен съд, Гражданско отделение, с което като е отменено решение № 1981 от 27.11.2015 г., постановено по гр.д. № 1973/2015 г. на Варненския окръжен съд, е отхвърлен искът на С. М. Ж. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление за горницата над 1 000 лева до 4 500 лева, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 З.. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречието му със задължителната практика на ВКС, както следва: т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г., постановено по тълк. дело № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК; ППВС № 4/1968 г., както и постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 439 от 14.12.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 1730/2011 г.; решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 85/2012 г.; решение № 4 от 24.01.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 855/2010 г.; решение № 61 от 21.03.2014 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 5701/2011 г.; постановени по реда на чл. 288 ГПК: определение № 1100 от 11.10.2011 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 395/2011 г. и определение № 682 от 31.05.2013 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 1738/2013 г., които определения, предвид приетото разрешение в т. 1 на ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват задължителна съдебна практика. Поставеният правен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, във връзка с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца (и срещу неговите сестра и племенник) с постановление на прокурор при РП – П. е образувано наказателно производство на 20.11.2007 г., като на 09.07.2008 г. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 323, ал. 1, вр. с чл. 20 от НК за това, че на 02.10.2007 г. в [населено място], обл. В. в съучастие с извършителите Р. Ж. М. и М. М. Ж., самоволно, не по установения от закона ред, осъществили едно оспорвано от изпълнителния директор на [фирма] – Д., свое предполагаемо право – че са собственици на недвижим имот, находящ се в [населено място] и са се самонастанили в имот, собственост на [фирма] – Д., като едновременно с това, в същия ден, той е разпитан, взета му е мярка за неотклонение „подписка” и му е предявено разследването. С присъда № 32/09.04.2009 г. по НОХД № 93/2009 г. на Провадийския районен съд, ищецът е признат за виновен в извършване на престъплението чл. 323, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК (самоуправство) и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, изпълнението на което е отложено за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, която е отменена и е постановена оправдателната присъда № 89/08.07.2010 г., влязла в сила на 23.07.2010 г. по ВНОХД № 888/2010 г. по описа на Варненския окръжен съд. Изложени са съображения, че при определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид, следното: наказателното производство срещу него е било за престъпление, което не е тежко; продължило в разумен срок (около две години и осем месеца), в който спрямо ищеца не са провеждани интензивни процесуални действия (проведен е един разпит в досъдебното производство и с изключение на повторното предявяване на разследването, всички процесуални действия са били извършени в един ден, а в съдебното производство са проведени само четири съдебни заседания пред двете инстанции, включително и по върнатото за доразследване дело); наложена му е била най-леката мярка за неотклонение „подписка”, която не е ограничила правата му, както и че повдигнатото обвинение не се е отразило негативно в отношенията с близките и приятелите му; не е бил уронен авторитетът му, нито е имало някакви трайни последици и отражение в живота му занапред (разпитаните по делото свидетели са двамата подсъдими по наказателното дело, негови близки, страни по воденото гражданско дело за възстановяване владението върху имота, поради което съдът е отчел тяхната заинтересованост от изхода на настоящото дело и е кредитирал показанията им заедно с всички останали доказателства по делото, от които не се установяват изложените в исковата молба обстоятелства – за извършени множество процесуални действия, обвинението да е станало достояние на много хора, да е спаднало уважението спрямо него, роднините и приятелите му да са се отчуждили, а здравословното му състояние да се е влошило); негативните преживявания не са били единствено вследствие на воденото наказателно производство, а и на водени граждански дела по повод имота; ищецът е неосъждан, а по наказателното дело пред първата инстанция е постановена осъдителна присъда. Като е съобразил икономическата обстановка и стандарта на живот, ниския интензитет на негативните преживявания на ищеца, въззивният съд е приел, че за обезщетяване на причинените от незаконното обвинение вреди, с оглед принципа на справедливост, на осн. чл. 52 от ЗЗД, на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 1 000 лева, поради което е уважил иска в посочения размер, като за горницата до претендираните 26 000 лв., е отхвърлил иска като неоснователен.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран правен въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, във връзка с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. Това е така, тъй като съдът е съобразил установената практика, че по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят и в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Н. вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. С Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС в т. 11 се сочи, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, причинната връзка между незаконосъобразността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен във връзка с причинените болки и страдания. В случая не е налице твърдяното противоречие с ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2004 ОСГК и сочената съдебна практика. Приложените решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дали принципно разрешение на поставения въпрос, но преценката е формирана на база различна фактическа обстановка – конкретните обстоятелства са преценени съобразно общия критерий, но тяхното значение за размера на неимуществените вреди е различно, с оглед спецификата на съответното дело, респ. преценката на правнорелевантните факти в разглежданата хипотеза. Следователно, с оглед на посоченото по-горе, с обжалваното решение по поставения правен въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 47 от 29.03.2016 г., постановено по гр.д. № 113/2016 г. на Варненския апелативен съд, Гражданско отделение, по касационна жалба с вх. № 3284/14.05.2016 г. от С. М. Ж. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: