О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 891
С. 04.10.2011 .г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.190 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №562 от 10.12.10г. по гр.д.№891/10г. на Добричкия окръжен съд е оставено в сила решение №121 от 06.10.10г. по гр.д.№314/09г. на Балчишкия районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от З. Д., Г. А. и Л. Д. иск по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ – за признаване правото на възстановяване на собствеността върху 120 дка земеделски земи в землището на [населено място], [община].
Въззивният съд е приел, че собственик на спорните земи е била наследодателката на ищците З. Д.. Около 1950г. тя се изселила в Република Турция, като оставила нивите си за обработване на трето лице.
При тези данни е прието, че спорните земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Те са били под режима на Ангорската спогодба, действала в периода 1926 – 1952г. Според тази спогодба, българските граждани от турски произход, които са се изселили в периода 18.10.1925г. – 31.12.1952г., е следвало да ликвидират недвижимите си имоти в България в срок от две години от изселването и ако не сторят това, губят правото си на собственост. Изселването на З. Д. е станало при тези условия. Без правно значение е обстоятелството, че земите са били предоставени на трето лице за управление. Правото на собственост на наследодателката върху тях е прекратено на основание Ангорската спогодба и те не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците. Те считат, че собствеността на наследодателката им върху спорните земи не е била прекратена автоматично по силата на Ангорската спогодба, след като е бил оставен управител и той е предприел действия за внасянето им в ТКЗС. Няма данни земите да са били одържавени и причислени към ДПФ въз основа на Ангорската спогодба, затова те подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следните въпроси:
1.Кога настъпва отчуждителното действие на договореността по Ангорската спогодба по отношение на имотите на изселниците от България в Турция: от момента на изселването, след изтичане на двегодишния срок, в който могат да се разпоредят с имотите си;
2.Какви са последиците от назначаването от изселника на пълномощник, който да управлява и да се разпорежда с имотите;
3.Представлява ли акт на разпореждане внасянето от пълномощника на имотите на изселника в ТКЗС и
4.В тежест на кого е да установи отчуждаването на имотите на изселника – дали той следва да обори твърдението за отчуждаване на имотите му на основание договореностите в Ангорската спогодба и трябва ли ОСЗ да докаже, че имотите са причислени към ДПФ. Ответниците в производството ОС „Земеделие“ Б. и [община] не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Поставените от жалбоподателите правни въпроси са свързани с основния въпрос, който определя изхода на делото – дали подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ земеделски земи, които попадат под режима на Конвенцията за установяване между България и Турция от 18.10.1925г. /Ангорска спогодба/ – ДВ бр.110 от 17.08.1926г., действала до 31.12.1952г. По този въпрос има практика на ВКС, макар тя да не е многобройна – например решение №144 от 01.09.1994г. по гр.д.№3473/93г. на ІІІ ГО, решение №440 от 27.07.2010г. по гр.д.№727/09г. на ВКС, І ГО, решение №998 от 07.01.10г. по гр.д.№3611/08г. на ВКС, І ГО. В тях най-общо се приема, че лицата, които са се изселили от България и от Турция при действието на тази спогодба, не могат да запазят недвижимото си имущество в държавата, която са напуснали, а следва да го ликвидират най-късно в срок от 2 г. след изселването, в противен случай то става собственост на съответната държава. Този извод е направен при тълкуване на чл.2 и чл.3 от Конвенцията за установяване. Приема се също, че недвижимите имоти, които са станали собственост на българската държава на това основание, не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, съответно – по реда на ЗВСГЗГФ.
Тази съдебна практика е приложима и към настоящото дело. Наследодателката на ищците се е изселила от България около 1950г. и няма данни в двегодишния срок след това тя да се е разпоредила с имотите си в България. Дори земеделските и земи да са внесени в ТКЗС от нейния пълномощник, това не и дава основание да претендира възстановяването им по реда на ЗСПЗЗ.
Наличието на практика на ВКС по основния въпрос, който обуславя изхода на правния спор по настоящото дело и съответствието на обжалваното въззивно решение с тази практика изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Ето защо следва да се откаже разглеждането на касационната жалба по същество от ВКС.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №562 от 10.12.10г. по гр.д.№891/10г. на Добричкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: