ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 891
София, 05.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на първи декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 3246 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на страните по делото.
Касаторите-ищци Д. П. Г. и М. П. Г., чрез процесуалния им представител адв.А. С. обжалват въззивното решение от 22.1.2016 г по гр.дело № 7785/2015 г на Софийски градски съд, ГО, Трети „Г“ въззивен състав в частта, с която е обезсилено решение от 27.8.2014 г по гр.дело № 62456/12 г на СРС, Първо ГО, 27 състав, поправено с решение по чл.247 ГПК от 29.1.2015 г, с което предявеният от Д. П. Г. иск по чл.59 ал.1 ЗЗД срещу [фирма] е уважен за разликата над сумата 3261, 63 евро до сумата 6523, 26 евро и производството по делото е прекратено в тази му част, както и в частта, с която искът предявен от М. П. Г. срещу [фирма] е отхвърлен за разликата над сумата 3261, 63 евро до сумата 4 800 евро.
Касаторът-ответник [фирма] чрез процесуалния си представител адв.Р. Т. е подал касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на СРС, с което дружеството е осъдено да заплати на Д. П. Г. на основание чл.59 ал.1 от ЗЗД сумата 3261, 63 евро, както и в частта, с която въззивния съд е отменил първоинстанционното решение и е осъдил дружеството да заплати на ищеца М. П. Г. сумата 3261, 63 евро обезщетение за ползване на недвижим имот.
В касационните жалби се подържа, че в обжалваните части въззивното решение е неправилно, постановено е в нарушение на процесуалния и материалния закон.
Страните взаимно си оспорват подадените жалби.
От данните по делото се установява следното :
Д. П. Г. и М. П. Г. са предявили срещу [фирма] обективно и субективно съединени искове по чл.59 ал.1 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползване на собствения им имот, представляващ ? ид.част от склад със застроена площ от 158 кв.м, на един етаж с навес към него с площ от 50 кв.м, заедно с портиерна стая от 8, 6 кв.м, заедно с 17 % ид.части от дворно място, представляващо УПШ II-14 в кв. 530 по плана на [населено място], м.ГГЦ Зона Г-14, цялото от 1696 кв.м, находящо се в [населено място] № 192, район О..Подържат, че дружеството ползва без правно основание собствената ид.част от този имот, поради което молят съда да им присъди обезщетение в размер на 12 000 евро, за времето от 1.11.2009 г-31.10.2011 г, ведно със следващите се от това законни последици.
С първоинстанционното решение, поправено по реда на чл.247 ГПК, СРС, Първо ГО, 27 състав е осъдил [фирма] да заплати на Д. П. Г. сумата 6 523, 26 евро, представляваща обезщетение за ползване на ? ид.част от описания в исковата молба недвижим имот.С решението си СРС е отхвърлил предявения от Д. Г. иск за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 12 000 евро, както и за периода от 9.6.2011 г до 31.10.2011 г.Като изцяло неоснователен е отхвърлен предявения от втория ищец М. П. Г. срещу [фирма] иск по чл.59 ЗЗД с мотивите, че от доказателствата по делото не се установяват собственическите му права върху вещта.
Производството пред въззивния съд е образувано по жалби на двете страни-съответно в отхвърлителната и уважителната част на съдебния акт.Жалбоподателят Г. представя доказателства за това, че към момента на придобивната сделка е бил в брак с първата ищца, поради което имотът съставлява СИО.Въззивният съд е допуснал като доказателство по делото и е приел приложеното с жалбата на ищците доказателство, установяващо наличието на сключен брак.Мотивирал се е с обстоятелството че не е налице процесуалната преклузия по чл.266 ГПК, тъй като първоинстанционният съд е пропуснал да даде такива указания с доклада си по чл.146 ал.2 ГПК.
С обжалваното въззивно решение СГС е приел, че от нотариален акт № 126, т.4, дело № 680/2008 г за продажба и нотариален акт № 122, т.4, дело № 676/2008 г за дарение се установява, че на 20.8.2008 г ищцата Д. Г. и е придобила процесните имоти.Видно от приетото пред въззивния съд удостоверение ищците са съпрузи, следователно придобитото в резултат на възмездната сделка е станало СИО.Прието е, че дължимото обезщетение за ползване в периода 1.11.2009 г-8.6.2011 г възлиза на 6523, 26 евро, поради което на всеки от ищците следва да бъде присъдено обезщетение в размер на по 3261, 63 евро на основание чл.59 ал.1 ЗЗД.За да стигне до извода за основателност на исковете до посочените размери въззивният съд е приел, че от събраните гласни доказателства се установява, че през исковия период процесният склад се е ползвал за автосервиз.Ответникът действително оспорва иска, но принципно не отрича, че е развивал автосервизна дейност през исковия период на територията на процесния парцел и е ползвал помещения в него и доколкото няма данни, нито твърдения друго дружество със същия предмет на дейност да е разположило автосервиз там и с оглед събраните по делото гласни доказателства е прието, че именно ответното дружество е ползвало имотите, предмет на делото като за това не е противопоставила валидно правно основание.
По касационните жалби на страните.
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК към касационната жалба на касаторите-ищци са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
С оглед заявените основания, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по жалба на касаторите –ищци относно следния въпрос, разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, уеднаквена по реда на чл.290 ГПК, а именно :
1/Следва ли въззивният съд да обоснове решението си в случаите когато обезсилва решението на първоинстанционния съд.
По този въпрос е налице е противоречие с решение № 134 от 30.12.2013 г по търговско дело № 3482013 г на ВКС, ТК, Второ отделение, с което е прието, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон-чл.236 ал.2 ГПК и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВКС.С приетите при действието на ГПК от 1952 г /отм/ постановления на Пленума на ВС -ІППВС №1/1953 г, ППВС № 7/1965 г и ППВС № 1/85 г са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка една от инстанциите по същество като е посочено, че, мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена по делото фактическа обстановка, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона.Що се отнася до пороците при формиране на правните изводи на съда, липсата на мотиви или погрешни мотиви, тези пороци водят до неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения, но не и до недопустимост.
По жалбата на касатора-ответник.
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Формулирани следните въпроси :
1/До кой момент в съдебното производство е допустимо ищецът да представи доказателство, което не е нововъзникнало, а е съществувало още преди подаване на исковата молба и какви са правомощията на въззивния съд, когато ищецът е пропуснал срока и е представил доказателството след приключване на първоинстанционното производство и по-точно с въззивната жалба.
Сочи се противоречие с решения по чл.290 ГПК постановени от състави на ВКС, а именно : решение № 40/13.5.11 г по т.д. № 384/10 г на Първо ТО, решение № 429/21.6.10 г по гр.дело № 1151/09 на Първо ГО.
2/Може ли въззивният съд да не кредитира показания на конкретен свидетел, защото те са изолирани от останалите свидетелски показания, при положение че същите за разлика от другите събрани по делото са конкретни и точни.
По така заявените основания.
По първия от формулираните въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване.. При отговора на този въпрос следва да се имат предвид постановките на т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при пропуск на първоинстанционния съд да извърши доклад по делото съобразно изискванията на чл. 146 ГПК или когато направеният доклад е непълен или неточен, е налице нарушение на съдопроизводствените правила, което е основание по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК за допускане събирането на новите доказателства, които поради това нарушение не са били представени по делото. В разглеждания случай направения от СРС доклад е непълен и неточен.Указанието към ищцитте се изразява единствено в това „да установят правата си“.Без да даде на ищеца Г. каквито и да било конкретни указания за кои факти не сочи доказателства, съобразявайки в този смисъл представения по делото нотариален акт за покупко-продажба, с решението си СРС лаконично е приел иска за недоказан.Съобразявайки горното в съответствие с цитираното Тълкувателно решение и създадената по този въпрос уеднаквена съдебна практика в това число и сочената от касатора, въззиният съд законосъобразно е приел че поради процесуално нарушение на СРС изразяващо се в непълен и неточен доклад по делото следва да бъде преодоляна преклузията по чл.266 ал.3 ГПК.Предвид това законосъобразно е приел представеното с възизвната жалба писмено доказателство и същото е влязло в основана на изводите на съда по отношение на основателността на предявения от Г. иск.
По втория въпрос. С решение № 194 от 2.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 92/2012 г., II г. о., ГК, както и решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. по описа на ВКС, I ГО по задължителен за съдилищата начин е прието, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно съдът следва да изложи мотиви за това.Изводите на въззивното решение са изцяло съобразени с посочената задължителна практика.Съдът е дал отговор на въпроса защо не кредитира показанията на свидетеля на ответното дружество-защото те са изолирани и не се подкрепят от останалия събран по делото доказателствен материал.Обратно на това е приел, че показанията на свидетелите, ангажирани от ищцовата страна съвпадат помежду си както и с останалите данни по делото.Въззивното решение не противоречи на решенията постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Наличието на такава изключва приложението на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради което по поставения от касатора въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 22.1.2016 г по гр.дело № 7785/2015 г на Софийски градски съд, ГО, Трети „Г“ въззивен състав по подадената от [фирма] касационна жалба.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 22.1.2016 г по гр.дело № 7785/2015 г на Софийски градски съд, ГО, Трети „Г“ въззивен състав по касационната жалба на касаторите-ищци Д. П. Г. и М. П. Г.,
ЗАДЪЛЖАВА Д. П. Г. и М. П. Г., в едноседмичен срок от връчване на съобщението да внесат държавна такса за разглеждане на касационната жалба по същество в размер на 192 лв.
След изтичане на срока делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за прекратяване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1.
2.
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.