О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 892
гр. София, 10.12.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 2995 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. С., [населено място], срещу определение от 05.12.2013г., постановено по ч. гр. д. № 14932/2013г. от Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба срещу определение от 11.03.2013г. по гр.д. № 39928/2012г. на Софийски районен съд, постановено по чл.248 ГПК.
Частната жалбоподателка поддържа, че определението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като иска неговата отмяна.
Ответникът по частната жалба, ЗК [фирма], [населено място], сочи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, съответно се поддържа, че частната жалба, ако се разгледа по същество, следва да се остави без уважение. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение за представителство пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното определение въззивният съд е приел за неоснователен доводът на частната жалбоподателка, че липсата на списък по чл.80 ГПК е основание да не бъдат присъждани разноски по делото. Изложени са съображения, че правната последица на непредставянето на списъка по чл.80 ГПК е посочена в самата правна норма – страната няма право да иска изменение на решението в частта за разноските. В конкретния случай претенцията за присъждане на разноски е била валидно заявена в съдебното заседание, в което е приключило разглеждане на делото пред районния съд, с оглед на което съдът е дължал произнасяне по същото и присъждане на разноските съобразно доказателствата по делото, като на основание чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и в хипотеза на прекратяване на делото. Аргументирано е, че размерът на присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение е определен правилно съобразно минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение при цена на иска от 12 000 лева по чл.7, ал.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по значимия за спора правен въпрос, дали се дължат разноски по чл.78, ал.8 ГПК, ако не са представени доказателства за реално направени разноски от страната за юрисконсултско възнаграждение и липсват доказателства за задължаване на ответника да заплати такива разноски на представляващия го в процеса юрисконсулт и не е налице уговорка за плащане на подобно възнаграждение. Поддържа се, че са налице всички допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационния контрол. Твърди се, че атакуваният акт е постановен в противоречие с Тълкувателно решение №6/ 2013г. по тълк.д. №6/ 2012г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Формулираният от частната касаторка въпрос относно необходимостта от доказване на реални направени разходи от страната за заплащане на юрисконсултското възнаграждение, като предпоставка за присъждането му като разноски по делото, не е обуславящ за изхода на спора, тъй като не е бил поставен пред въззивната инстанция и тя не се е произнесла по него. Ето защо, не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Неоснователно е твърдението, че обжалваният акт е постановен в противоречие с даденото тълкуване в т.1 от Тълкувателно решение №6/ 2013г. по тълк.д. №6/ 2012г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същото не е относимо за юрисконсултското възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК, а за доказване на направените разноски за адвокатско възнаграждение, когато представителството на страната се осъществява не от юрисконсулт, а от адвокат. Не се доказва и допълнителният критерии по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като не е представена практика на съдилищата, в която да се дава противоположно разрешение на поставения правен въпрос. Позоваването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК в изложението е формално, без обосновка, като не се твърди и не се доказва да е налице нужда от преодоляването на възприети от съдилищата правни разрешения по прилагане на правната уредба, непълнота или неяснота на закона, които да налагат отстраняването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения с оглед промяна на обществените условия или изменение на законодателството. Нормата на чл.78, ал.8 ГПК е ясна и според нея, в хипотеза на благоприятен за страната- юридическо лице или едноличен търговец изход на спора, в нейна полза се присъжда като разноски адвокатско възнаграждение, ако страната е представлявана от юрисконсулт. Налице е въведена от законодателя фикция, че страната прави по повод на делото разноски в размер на минималното адвокатско възнаграждение, въпреки, че се представлява в процеса от свой служител, на който заплаща заплата, а не възнаграждение за осъщественото представителство по конкретното дело. Размерът на възнаграждението, което получава служителят, вкл. реалното му заплащане касаят само вътрешното правоотношение между него и юридическото лице / едноличния търговец, и са ирелевантни за насрещната страна в процеса при определяне на отговорността за разноските. Ето защо, не е от значение за определяне на дължимото по чл.78, ал.8 ГПК възнаграждение представянето по делото на данни за договаряне, съответно заплащане на възнаграждение на юрисконсулта.
Предвид изложеното, настоящият състав приема, че в случая не са налице изискванията на закона за достъп до касационен контрол.
С оглед изхода на делото, на ответника по частната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК за настоящата инстанция в размер на 300 лева, определен по чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1 / 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение от 05.12.2013г., постановено по ч. гр. д. № 14932/2013г. от Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Н. Р. С., [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А”, ет.4, ап.416, ЕГН [ЕГН], да заплати на ЗК [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], разноски в размер на 300 лева – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.