5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 892
С., 11.12. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2772/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. В. К., действащ в качеството си на [фирма], чрез адв. П. Ю. от АК – П., срещу въззивно решение № 503 от 26.04.2017 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 322/2017 г., с което е оставено в сила решение № 150/11.01.2017 г. по гр. д. № 11578/2016 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от него срещу П. С. И. иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 5 673,33 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от неправомерно разпореждане с три задатъка, внесени по изп. д. № 344/2015г. по описа на ЧСИ П. И. по наддавателни предложения, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на постъпване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон, със съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск. Касаторът твърди, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: „Спазен ли е срокът по чл. 492, ал. 3 ГПК ако купувачът е извършил превод на сумата по банковата сметка на съдебния изпълнител на седмия ден от указания в закона седмичен срок, вальорът на банката е преминал в деня на превода – също на седмия ден, но банковата сметка на частния съдебен изпълнител е заверена на следващия работен ден?“. Счита, че разрешението, дадено от въззивния съд, противоречи на приетото с решение № 10/16.01.2017г. по гр. д. № 880/2016г. на Окръжен съд-Пазарджик.
Ответната страна П. С. И., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Третото лице – помагач на страната на ответника [фирма] също счита, че искането за допускане на касационно обжалване следва да бъде отхвърлено, а в случай, че касационната жалба се допусне до разглеждане, то моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 45, ал.1 ЗЗД.
За да формира крайния си извод за неоснователност на предявения иск въззивният съд е приел за установено, че ищецът се е явил на обявената публична продан по изпълнителното дело № 344/2015г. по описа на ЧСИ П. И., като същият е бил единствен купувач и бил обявен за такъв от съдебния изпълнител; че към момента на извършване на проданта ищецът внесъл изискуемите се задатъци за всеки един от имотите, равняващи се общо на сумата 5673,33 лв. и съобразно нормата на чл.492,ал.3 от ГПК бил длъжен да внесе в едноседмичен срок предложената от него цена, на която е бил обявен за купувач. Прието е, че публичната продан е била извършена на 20.11.2015 г., а превод на сумите за всеки един от имотите е постъпил в банката на 27.11.2015 г. около 16.00 ч., но поради късния час на приемане на сумите чрез система „БИСЕРА“, същите са постъпили в банковата сметка на съдебния изпълнител на 30.11.2015г. Поради това ЧСИ отказал издаването на постановления за възлагане за всеки от имотите. Позовавайки се на нормата на чл.75, ал.3 от ЗЗД въззивният съд обосновал извода, че макар преводът на сумата да е постъпил в банката на 27.11.2015г., след като сметката на ЧСИ И. не е била заверена с тази сума на същата дата, а на дата 30.11.2015г., то сумата не е постъпила в определения от закона преклузивен седмичен срок и възможността за плащане се е преклудирала. Предвид това е заключил, че проданта се счита за нестанала и внесеният задатък не се връща на купувача, а служи за удовлетворяване на кредиторите, съгласно разпоредбата на чл.493 от ГПК.
С оглед на тези констатации въззивният съд е приел, че не се установява наличието на нито един от белезите на деликта – ответникът е действал съобразно закона, поведението му не е противоправно и чрез него той не е допринесъл за настъпването на вреда в патримониума на ищеца. Напротив, ищецът като не е заплатил цената на имотите в срока, предвиден в закона, сам нанесъл вреда на себе си, поради което е изключена и причинно – следствената връзка между поведението на ответника и твърдяната вреда, тъй като същият с нито едно от действията си не е увредил ищеца, а загубата на три задатъка, внесени за участие на публична продан, се основава на разпоредбата на чл.493 от ГПК.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – в случая съобразно приложимата редакция на закона – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика /Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Поставеният от касатора правен въпрос, свеждащ се до по-общия въпрос „в кой момент се счита за погасено задължение, когато плащането се осъществява чрез задължаване и заверяване на банкова сметка“ е обуславящ правните изводи на съда, поради което е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК, но не се обосновава приложението на поддържаните допълнителни такива. Съгласно константната практика на ВКС по приложението на чл. 75, ал.3 ЗЗД, респективно на чл. 305 ТЗ, нареденото по банков път плащане се смята за валидно осъществено със заверяване сметката на кредитора /в този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 245 от 15.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 1938/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 12 от 25.02.2010 г. по т. д. № 181/2009 г. на ВКС, II т. о., Решение № 239 от 21.06.2013 г. по т. д. № 188/2011 г. на ВКС, II т. о., Решение № 125 от 12.07.2013 г. по т. д. № 910/2010 г. на ВКС, II т. о.и др./. Разпоредбата на чл. 492, ал. 3 ГПК не предвижда изключение от този общ принцип, поради което въззивният съд не се е отклонил от формираната задължителна съдебна практика. Наличието на такава изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая с нормата на чл. 75, ал. 3 от ЗЗД достатъчно ясно и категорично се посочва моментът, в който настъпва погасяване на задължението, извършено чрез банков превод.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по касационната жалба сторените в
касационното производство такива за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., чието извършване е удостоверено с отбелязването върху представения по делото договор за правна защита и съдействие от 29.05.2017г.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 503 от 26.04.2017г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 322/2017г.
ОСЪЖДА [фирма], представлявано от управителя Н. В. К., за заплати на П. С. И. разноски за настоящата инстанция в размер на 500.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: