6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 892
София, 22.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1055 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], Димитровград против Решение № 150 от 21.01.2016г. по в.т.д.№ 21/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решението по т.д. № 265/2013г. на Софийски окръжен съд. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения срещу [община] иск с правно основание чл.79,ал.1 ЗЗД /във връзка с договор от 01.02.2008г. за обществен превоз на пътници и договор от 05.01.2009г. за извършване на безплатни пътувания и по намалени цени на определена категория лица/ за заплащане на сумата 39 407.90лв. – неизплатен остатък от общо дължима сума /61 221.90лв./ за компенсиране стойността на издадени в периода 01.01.2009г. – 31.12.2009г. абонаментни карти за обществен превоз на пътници с автобусен транспорт с ценови облекчения, ведно със законната лихва.
В касационната жалба се поддържат основанията за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК и се претендира постановяване на друго за уважаване на иска със законните последици.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите 1/ При предявен осъдителен иск на превозвач за пълно компенсиране на стойността на безплатните, съответно при намалени цени, пътувания на правоимащите лица по Наредба № 2/31.03.2006г., кой носи доказателствената тежест да установи утвърдения в републиканския бюджет годишен лимит по реда на чл.22 от Наредбата, съответно, получените средства от бюджета и разходването им спрямо превозвачите – ищецът-превозвач или ответната община. 2/ Представлява ли надлежно доказателство при установяване на този лимит, разменената между съответната община и МФ кореспонденция във вида на писма и представляват ли тези писма официален свидетелстващ документ. Посочва се, че по двата въпроса няма постановена съдебна практика, поради което обжалването следва да се допусне при предпоставката на т.3 на чл.280 ГПК. 3/ Разпоредбата на Наредба № 2/31.03.3006г., регламентира ли пълно компенсиране на превозвачите за разходваните от тях парични средства за безплатните /и по намалени цени/ пътувания на правоимащите лица по наредбата, съобразно фактически предоставените транспортни услуги, или регламентира само частичното компенсиране на превозвачите, като разликата между изплатените компенсации и действителните разходи, остава за тяхна сметка. Искането е за допускането на обжалването по този въпрос „на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК”. 4/ Общините имат ли задължението активно да участват при лимитиране на средствата за компенсации по Наредба №2/2006г. и за постигане на съответствие между преведените от държавата суми с дължимите на превозвачите и носят ли отговорност пред превозвачите за покриване на недостига между отпуснатите средства от държавния бюджет и необходимите средства за пълното компенсиране на безплатните и по намалени цени пътувания на групи правоимащи при същата допълнителна предпоставка „на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК”.
Насрещната страна [община] оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е констатирала, че ищецът е основал претенцията си на качеството си на изпълнител по сключен с общината договор от 01.02.2008 г. за обществен превоз на пътници за срок от пет години, в рамките на действието на който бил сключен и договор от 05.01.2009г. за извършване през 2009г. на безплатни пътувания и пътувания по намалени цени на определени категории граждани /учащи се, ветерани от войната и военноинвалиди, пенсионери/, в чл.3 от който е уговорено задължението на възложителя да превежда на превозвача средства за компенсиране на безплатните пътувания до размер, определен с държавния бюджет, когато стойността на издадените карти, надвишава размера на получените средства. Заявената претенция е била за сумата 39 407.90лв., дължим остатък от сума в общ размер 61 221.90лв. за компенсиране стойността на издадените в периода 01.01.2009г.-31.12.2009г. абонаментни карти за обществен превоз на пътници с ценови облекчения. САС е приел, че между страните са възникнали валидни облигационни отношения по договора за обществен превоз на пътници по утвърдена от общината маршрутна схема, и че с последващия договор от 05.01.2009г. са регламентирани отношенията им във връзка с осъществяване през календарната 2009г. на безплатен и по намалени цени междуселищен автобусен превоз на определена категория пътници, за които с нормативен акт са установени такива преференции. Приел за установено чрез заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че общината е заплатила на превозвача сумата от 6 487лв., която ? е била преведена от републиканския бюджет за компенсиране на намалените приходи на превозвача от прилагането на преференциалния ценови режим по отношение на споменатите категории пътници. Посочил е, че размерът на предвидените в държавния бюджет средства за компенсации за 2009г. е установен от писмото на Министерството на финансите, подписано от зам. министъра. Счел е, че същественият за спора въпрос е дали дължимите на превозвача компенсации са в пълния размер на издадените от него карти за безплатно пътуване на правоимащите лица, респ. в размер на намаленията по издадените превозни документи на лицата с право на преференциален ценови режим. Позовал се е на разпоредбите на действалата презпроцесния период редакция на ПМС № 66 от 15.04.1991г. Тълкувал е, че режимът на минималните намаления за посочената категория лица е императивен, установен е задължителният й характер по отношение на всички превозвачи, които извършват обществен превоз на пътници и е налице изрична забрана те да отказват превози по намалени спрямо редовните цени или безплатно, както и издаването на абонаментни карти по намалени цени на правоимащите; че съгласно чл. 2 от същото постановление, предвидените намаления в цените на абонаментните карти и безплатните пътувания по чл. 1 са за сметка на фирмите, като държавата ги компенсира до размера на определените за тази цел средства в държавния бюджет. Обосновано е, че в същия смисъл е и разпоредбата на чл.2 на издадената от министъра на финансите Наредба № 2 от 31.03.2006 г. /за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт, предвидени в нормативни актове за определени категории пътници, отм.2016г./ – средствата за компенсиране на пътуванията с ценови облекчения се предоставят до размера, определен в държавния бюджет за тази цел, при спазване на приоритетите за разходване на бюджетните средства, определени със закона за държавния бюджет за съответната година. Отчел е и разпоредбата на чл. 34, ал.1 от същата наредба /в ред. от ДВ, бр. 32 от 2006/ – в случаите, когато размерът на сумите по опис-сметките за издадените превозни документи на правоимащите, подлежащи на компенсиране със средства от централния бюджет, надвишават разполагаемите средства за компенсиране, полагащите се на превозвачите суми се намаляват съразмерно на недостига, а разликата при възможност се изплаща на превозвачите през следващи отчетни периоди в рамките на бюджетната година. От анализа на подзаконовата нормативна уредба е изведен принципът, че намаленията за извършените при специален ценови режим и безплатни пътнически превози на правоимащите лица са за сметка на превозвачите като задължение, съпътстващо упражняваната от тях транспортна дейност, и че сумите, отпускани от републиканския бюджет са частична компенсация под формата на ограничена субсидия, целяща понижаване на икономическите загуби от изпълнението на това нормативно установено задължение, а не пълно възмездяване с публични средства. Поддържаното от ищеца разбиране за пълно компенсиране на превозвача, със средства от държавния, а при недостиг – от общинския бюджет, е преценено като обезсмислящо социалната функция на цитираните норми, които според САС, възлагат върху субекта на икономическата дейност посрещането на част от разходите, свързани с ползването на обществен автомобилен транспорт от страна на определена категория лица, при задължение на държавата за частичното им възстановяване. Направен е изричен извод, че сумата на тези компенсации се заплаща чрез общината, но със средства от републиканския бюджет и размерът ? се определя по специалния ред, регламентиран в ПМС № 66/15.04.1991 г. и Наредба № 2 от 31.03.2006 г., а не като механичен сбор от сумата на намаленията, съобразно броя на издадените абонаментни карти. Обосновано е, че общината отговаря за заплащането на компенсациите до размера на сумата, която е преведена по нейна сметка от държавния бюджет, но не и със собствени средства от общинския бюджет, в какъвто смисъл е преценено, че е и съдържанието на клаузата на т.3 от договора от 05.01.2009 г.
За неоснователен е преценен доводът на ищеца, че по делото не е установено, че определената за 2009 г. компенсация е ограничена до размера на преведената от републиканския бюджет сума. Обосновано е, че от приетото писмо на зам. министъра на финансите с изх.№ 94-00-986/13.06.2014. е видно, че актуализираните средства за компенсации, определени за общината през 2009 г. възлизат общо на 6 487 лв. за всички категории правоимащи лица. Изложени са съображения, че писмото е официален свидетелстващ документ, по смисъла на чл.179, ал.1 от ГПК, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, поради което притежава материална доказателствена сила относно удостоверените с него обстоятелства, а именно, че определената по реда на Наредба № 2/31.03.2006 г. компенсация е в актуализирания размер от 6 487 лв., която е преведена от държавния бюджет и е заплатена на превозвача. Аргументирано е, че съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че определеният размер на субсидията от републиканския бюджет за 2009г. е по-голям от този, посочен в писмото на МФ, т.е. от сумата, която му е заплатена от държавния бюджет чрез общината, в какъвто смисъл доказателства не са ангажирани.
Неоснователността за допускане на обжалването по първите два въпроса произтича от обстоятелството, че по въпроса за разпределение на доказателствената тежест в процеса, както и по въпроса за характеристиката на официалния свидетелстващ документ и обвързващата съда негова формална и материална доказателствена сила за удостоверените с него факти т.е. по тълкуването на разпоредбите на чл.154,ал.1 и чл.179,ал. ГПК е създадена трайна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено. Приложението на двете посочени разпоредби е подчинено на принципни правила, а не е обусловено от казуистичната им интерпретация, дадена в изложението. Наличието на задължителна съдебна практика по т.1 на чл.280 ГПК изключва възможността за допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК, на която касаторът се позовава. Касаторът не е оспорил нито изводите на вещото лице относно окончателно определения размер на средствата, предоставени на общината по реда на Наредба № 2 от 31.03.2006г., нито верността на отразената сума в писмото на зам.министъра на финансите, съответно не е правил и искания за доказателства, с които да установи различен размер на предвидени средства в бюджета от получените от общината за компенсиране на разходите на превозвача. Несъгласието му с изводите на въззивната инстанция, че по делото е установен по неопроверган начин размера на актуализираното разпределение на средствата за компенсация на общината за 2009г., предоставени по реда на Наредба № 2 от 31.03.2006г., не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по третия материалноправен въпрос. От една страна, условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на преференциални цени за пътуване в автомобилния транспорт на определен кръг лица са ясно посочени в отменената, но приложима за спора Наредба № 2/2006г. и отрицателният отговор на въпроса „за пълното компенсиране” е ясно прогласен в разпоредбите на чл.34 и 36. На второ място, наличието на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК следва да е обосновано и аргументирано. Формалното посочване от касатора на искането му обжалването да бъде допуснато „на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК” не доказва наличието на приложното й поле.
Четвъртият въпрос няма характеристиката на правен, а е пожелателен с оглед бъдеща правна регламентация. Той се поставя за пръв път пред касационната инстанция, по него САС не е излагал мотиви, което е второто основание за недопускане на обжалването по него.
Ответникът претендира заплащане на разноски за производството по представен договор за правна защита и съдействие, но в него е отразено само договарянето на адвокатското възнаграждение, без да е обективирано плащането на сумата в брой, съответно без да е доказан превод по сметка на пълномощника, поради което искането е неоснователно.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 150 от 21.01.2016г. по в.т.д.№ 21/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.
Оставя без уважение искането на [община] за присъждане на разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: