6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 892
София, 25.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесети и трети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………….………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 529 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 14078 от 4.ХІІ.2014 г. на Й. К. от София, подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от САК против онази част от решение № 2138 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 24.ХІ.2014 г., постановено по гр. дело № 2881/2014 г., с която нейният пряк иск срещу ответното застрахователно д-во [фирма]-София е бил отхвърлен за разликата между присъденото й на основание чл. 226, ал. 1 КЗ застрахователно обезщетение от 70 000 лв. /ведно със законната лихва от датата на процесното ПТП-15.V.2011 г. и до окончателното му изплащане/ и до пълния предявен размер на претенцията й от 140 000 лв.
Единственото оплакване на касаторката М. е за постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част при допуснати груби нарушения на чл. 52 ЗЗД и изопачаване на фактическата обстановка по делото. Поради това тя претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който прекият й иск срещу ответното застрахователно д-во „Б. И.” да бъде уважен в пълния предявен по делото негов размер посредством допълнително присъждане на още 70 000 лв. – като обезщетение за понесените от нея неимуществени вреди от загубата на съпруга й К. К. М. в резултат от процесното ПТП, настъпило на 15.V.2011 г.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Й. М. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си САС се е произнесъл по три материалноправни и един обстоен процесуалноправен въпрос, както следва:
1./ „Следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се представят доказателства за социално-икономическия статус на пострадалия и какви следва да бъдат тези доказателства?”;
2./ „Следва ли размерът на обезщетението за неимуществени вреди да се редуцира с оглед икономическата криза и следва ли съдът да обосновава връзката между размерите на застрахователното обезщетение с условията на икономическата криза, като намалява търсения размер на исканото обезщетение за неимуществени вреди за сметка на конкретните вреди и последиците от тях, търпени от пострадалия, респ. неговите наследници?”;
3./ „Следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да редуцира същото при наличие на „споделеност на мъката”, само поради обстоятелството, че наследникът на починалия има други наследници?”;
4./ „Допустимо ли е съдът, който разглежда иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди, да изследва допълнителни критерии като социално-икономически статут на пострадалото лице и условията на икономическа криза, а оттам – следва ли да бъде направен нов доклад по делото и да се укаже на страните да сочат доказателства за установяване на социално-икономическия статус на увредения, респ. на неговите наследници и какви да бъдат тези доказателства, както и какви доказателства следва да бъдат събрани по делото да установяване на икономическата криза, респ. „конюнктура”, към кой момент и следва ли решаващият съд да обосновава връзката им с търсеното обезщетение за неимуществени вреди по прекия иск?”
Релевираните от касаторката три материалноправни въпроса били решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановките на ППВС № 4/1968 г., респ. в тези на ППВС № 5/1975 г., докато процесуалноправният въпрос се явявал „от значение за точното прилагане на чл. 52 ЗЗД”, но и за уеднаквяване на съдебната практика по приложението на този законов текст във връзката му с чл. 226, ал. 1 КЗ.
Ответното по касация застрахователно д-во [фирма]-София не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на единственото оплакване за неправилност на въззивното решение в атакуваната от М. негова отхвърлителна част.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на Й. К. М. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Едно терминологично и две процесуални уточнения:
1./ Доколкото въззивната инстанция, вкл. и при условията на ограничения въззив по действащия процесуален закон (в сила от 1.ІІІ.2008 г.), представлява „втора по ред първа инстанция”, т.е. решаващ съд, то меродавна за определяне точния предмет на касационната жалба, подадена от Й. М., се явява частта от прекия й иск, за която той е бил признат от Софийския апелативен съд за неоснователен и недоказан, а не дали за същата сума, за която тази искова претенция е била отхвърлена /70 000 лв./, първоинстанционното решение е било потвърдено. Следователно жалбата е срещу отхвърлителната част на въззивното решение.;
2./ Не следва да бъдат обсъждани доводите на касаторката, наведени в т. нар. „Допълнителна касационна жалба” – с вх. № 14362/10.ХІІ.2014 г., независимо от обстоятелството, че подаването й е извършено в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, тъй като въззивният съд не дължи връчване на препис от същата на ответното по касация застрахователно дружество, а съгласно чл. 9 ГПК следва да бъде осигурена равна възможност на страните по делата да упражняват предоставените им права, като законът бива прилаган еднакво спрямо всички;
3./ По същите съображения, но и предвид постъпването й извън срока по чл. 283 ГПК, не следва да бъдат обсъждани и доводите на касаторката, наведени в последващата й молба – с вх. № 11827/5.ХІ.2015 г.
За да потвърди решението на първостепенния съд в частта му, с която прекият иск на настоящата касаторка срещу ответното застрахователно д-во [фирма]-София е бил отхвърлен за разликата над присъденото й обезщетение от 70 000 лв. /но след завишаването му с още 10 000 лв./ и до пълния негов предявен по делото размер от 140 000 лв., съставът на САС е съобразил възрастта на починалия – 68 г. и на ищцата – 63 г., установените повече от 30 години отношения на привързаност и подкрепа помежду им, интензитета и продължителността на търпените страдания по загубата, от една страна, а – от друга, обстоятелството, че от брака си имат двама сина, „т.е. мъката може да се споделя”, както и че по делото не се сочат особени обстоятелства, свързани напр. със социалноикономическия статус на починалия, но също и практиката на съда при присъждането на обезщетения в сходни случаи, към релевантния за спора момент – 2011 г., вкл. и условията на икономическа криза в страната към същия период.
Съгласно т. ІІ от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г.: „ При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди”. Въпросът за общественото положение /респ. за т. нар. социалноикономическия статус/ на загиналия съпруг на касаторката не е бил включен в предмета на спора по делото и като е констатирал това съставът на САС само е посочил в мотивите си, че в случая той няма значение за изхода на делото. Следователно същият правен въпрос въобще не е такъв, който да е релевантен за преценката за допустимост на касационния контрол, а формулирания от касаторката въпрос дали следва да се представят доказателства за въпросното положение „статус” и какви да са те има изцяло хипотетичен характер: в действителност той не е бил елемент от произнасянето на САС с атакуваната отхвърлителна част на неговото решение. Същият извод се налага и по отношение въпроса следвало ли е размерът на обезщетението „да се редуцира” с оглед на икономическата криза, след като САС е завишил размера на дължимото обезщетение за понесените от М. неимуществени вреди, а дължимият размер на същото не е непременно претендираният по делото, за да се говори за редуцирането му. Световната икономическа криза е общоизвестно обстоятелство /по смисъла на чл. 155, предл. 1-во ГПК/ и проявлението й към датата на процесното ПТП /15.V.2011 г./, от което е последвал вредоносният за касаторката резултат, е съобразено от въззивната инстанция на плоскостта на разрешаването на сходни случаи, такива настъпили непосредствено преди и след посочената дата, т.е. при една и съща стопанска конюнктура, следователно в стриктно съответствие с главното изискване на ППВС № 4/1968 г.: да не се стига до разноречива практика по приложението на чл. 52 ЗЗД относно размера на неимуществените вреди „и до големи различия между присъдените размери по различни дела за съвсем сходни случаи”. Със същото ППВС /№ 4 от 23.ХІІ.1968 г./ със задължителна за съдилищата в Републиката сила е била разяснено и че понятието „справедливост” – по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие, а, напротив, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Щом като Пленумът на ВС /до 1996 г./ не си е поставял за цел с това постановление да направи лимитативно изброяване на тези релевантни за всеки отделен случай обстоятелства, то съобразяването от състава на САС на обективния факт, че една изгубила при ПТП съпруга си жена на 63-годишна възраст не е съвсем сама, понеже би могла да има опората на роден от брака си с него низходящ, не влиза по никакъв начин в противоречие с тази задължителна практика на ВКС досежно критериите при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.
Съгласно мотивите към т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаваща воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При формулиране в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата жалба на процесуалноправния въпрос /”Допустимо ли е и пр.?”/ се налага извод, че погрешното отъждествяване от касаторката на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол- от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2138 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 24.ХІ.2014., постановено по гр. дело № 2881/2014 г. В АТАКУВАНАТА НЕГОВА ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търг. дело № 529 по описа за 2015 г.