Определение на ВКС – ГК, III г.о. 6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 892
гр. София, 29.12. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Светла Димитрова търг.д. № 61220/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 28491/01.03.2016 г. от [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Р. К. от АК – С. против въззивно решение № 445 от 15.01.2016 г., постановено по гр.д. № 11914/2014 г. на Софийски градски съд, Въззивно гражданско отделение, втори „Г“ въззивен състав, с което като е потвърдено решение № I-40-104 от 20.12.2012 г., постановено по гр. д. № 11449/2011 г. на Софийски районен съд, I г.о., 40 състав, в обжалваните му части, е признато за установено на основание чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79 З. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че [фирма] дължи на [фирма] сумата от 22 691 лева – възнаграждение за извършен железопътен превоз на товари по споразумение № 95 от 08.12.2008 г. и сумата от 2 442, 63 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата, считано от датата на всяко просрочие до 20.12.2010 г. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивния съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят се позовава на задължителна съдебна практика – т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 71 от 28.02.2011 г., постановено по гр.д. № 1025/2010 г. на ВКС, III г.о.; решение № 80 от 22.02.2011 г., постановено по гр.д. № 941/2010 г. на ВКС, III г.о.; решение № 69 от 08.02.2011 г., постановено по гр.д. № 44/2010 г. на ВКС, IV г.о., както и с определение № 120 от 06.03.2009 г. по ч.гр.д. № 2350/2008 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: 1/ Допустимо ли е при предявен иск при условията на активна солидарност, съдът да отхвърли претенцията по отношение на единия ищец и да я уважи в пълен размер по отношение на другия, приемайки, че предвид материалното правоотношение е налице разделност на вземанията, без ищците да бъдат известени от съда да определят конкретния размер на търсената сума за всеки един от тях и 2/ Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, дадена неправилна правна квалификация в доклада, различна от приетата в решението по същество, съответно неправилно и непълно разпределение на доказателствената тежест.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], чрез пълномощника си ст. юрисконсулт Л. Б., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна.
Ответникът по жалбата [фирма] [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 20 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е уважил предявените искове по чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 З. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Приел е за установено по делото, че между страните по делото е сключен договор № 95 от 8.12.2008 г., като първият ищец [фирма] е превозил, в периода от 03.11.2009 г. до 25.11.2009 г., товари на касатора – ответник [фирма], за което е дължимо и неизплатено възнаграждение в размер на 22 961, 91 лв. Изложени са съображения, че представители на жалбоподателя са приели товара, одобрили са възнаграждението за превоз и са признали неговата дължимост, което е установено с показанията на свидетеля Г. (че товарите са били приети от представител на дружеството-жалбоподател), и видно от неоспорените по делото счетоводни експертизи (по една от издадените от превозвача две фактури е извършено частично плащане от 5 000 лв., като фактурите са били вписани в дневника за покупки и ответното дружество е ползвало данъчен кредит по тях). Съдът е счел за неоснователни възраженията на жалбоподателя за нередовност на исковата молба, като позоваването на чл. 79 от Закона за железопътния транспорт, която е специалната правна норма за железопътния превоз, не представлява нарушение на диспозитивното начало, тъй като не е произнасяне извън спорния предмет и не води до недопустимост на решението / ТР № 2 от 29.02.2012 г. по тълкувателно дело № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС/. Приел е, че дори да се счете за основателно възражението на жалбоподателя, че проектът за споразумение между страните от 05.08.2010 г. не е извънсъдебно признание, тъй като подписът на управителя се намира на втората страница, са налице достатъчно убедителни доказателства за дължимостта на вземането за възнаграждение за превоз, поради което е уважил предявените искове с правно основание чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 З. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на [фирма] срещу ответното дружество в посочените размери, като същите по отношение на втория ищец [фирма] като солидарен кредитор, е отхвърлил като неоснователни, поради липса в случая на активна солидарност.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касаторът е посочил, че формулираните правни въпроси, са разрешени от въззивния съд с обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС. Първият поставен въпрос за допустимостта на предявен иск при условията на активна солидарност, е неотносим и не обуславя изхода на спора, доколкото въззивният съд като е потвърдил първоинстанционното решение, е приел, че в случая липсват основания за възникване на активна солидарност, тъй като такава нито е установена по силата на закона, нито е налице нарочна уговорка, поради което като е приел, че в случая ищците не се явяват солидарни кредитори по предявените искове, а е налице обикновено активно другарство, при което всеки от другарите има самостоятелно положение спрямо общите факти и с оглед установените по делото обстоятелства, а именно доколкото процесните договори за превоз на товари са сключени между първия ищец и ответното дружество, както и че първото ищцово дружество е издало и осчетоводило процесните фактури, исковете се явяват основателни спрямо него, а по отношение втория ищец [фирма] същите са отхвърлени като неоснователни.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивната инстанция, тъй като в обжалваното решение не е допуснато отклонение от установената задължителна съдебна практика, че въззивният съд следи служебно само за валидността на първоинстанционното решение и за неговата допустимост – в обжалваната част. Той не проверява служебно правилността на решението, освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход, разрешаване на разногласие между родители и др.). Въззивният съд не прави доклад по делото. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци е поискано да бъдат отстранени. Въззивният съд дава указания на страните във връзка с проверката на валидността и правилността на обжалваното решение и не дава указания във връзка с проверката на правилността му и поправянето на допуснати нарушения. Той не може да приеме за установено нещо различно по фактите, нито да констатира нарушение на съдопроизводствените правила, без съответно оплакване в жалбите или отговорите. Служебно въззивният съд може да промени правната квалификация като приложи императивна разпоредба на закона. В този случай той дава указания на страната за доказателствената тежест (доколкото променената правна квалификация променя и нея), както и указания, че с въззивната жалба страната не сочи или не представя доказателствата, които счита, че не са допуснати или е била лишена от възможност да посочи и представи поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила в първоинстанционното производство. Тези нови доказателства са допустими, само доколкото имат значение за установяване на правно релевантни факти по делото според преценката на въззивния съд. В този смисъл е и приетото с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, а именно: „Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства“.
В конкретния случай правилно въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по посочените в исковата молба факти и въз основа на тях е посочил правната квалификация на предявените искове в решението, като в случая е без значение различието в посоченото правно основание в доклада, където е цитирана общата разпоредба за правата и задълженията на страните при договора за превоз – чл. 367 ТЗ, а в решението се е позовал на чл. 79 З., която норма е специална и се отнася за железопътния транспорт, което уточнение не представлява нарушение на диспозитивното начало, тъй като не е произнасяне извън спорния предмет и не води до недопустимост на решението, а освен това не води и до разместване на доказателствената тежест, а представлява прецизиране на правната квалификация на предявения иск за главницата.
В този смисъл приложените към изложението съдебни решения не установяват твърдяното противоречие с практиката на ВКС, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка и дадените в тях разрешения касаят наличието на нередовност на исковата молба, която при неотстраняването й в срок, води до недопустимост и обезсилване на крайния съдебен акт, какъвто с оглед на посоченото по-горе, не е настоящият случай.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 4, вр. с ал. 8 ГПК и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 840,51 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 445 от 15.01.2016 г., постановено по гр.д. № 11914/2014 г. на Софийския градски съд, Въззивно гражданско отделение, Втори „Г“ въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 28491/01.03.2016 г. от [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] разноски за настоящата инстанция в размер на 840,51 лв. (осемстотин и четиридесет лв. и 51 ст.) – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: