О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 893
гр. С., 23,11, 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРАЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 450 по описа на съда за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 84 от 08. 09. 2014 г., постановено по т.д. № 177 по описа за 2014 г. на Бургаски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение на Бургаски окръжен съд по гр.д. № 1646/2012 г. в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) за осъждане на ответника Д. Д. Х. да заплати на касатора сумата 8212.87 лв., представляваща разликата над присъдената му по същия иск сума от 20755.27 лв. до общо предявения размер от 28968.14 лв., последната претендирана от ищеца – касатор, като разлика между изплатено от него на трето за делото лице – лизингодател [фирма], застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски“, и получена от касатора – застраховател цена на продадения от него лизингов автомобил – предмет на договор за лизинг между застрахования лизингодател [фирма], и ответника – лизингополучател, цена на същия автомобил, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, иска се отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в цялост, със законните последици, претендират се разноски.
Противната страна не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и в законоустановения преклузивен срок, е допустима. В случая обаче по делото не се установява наличието на претендираните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да постанови обжалваното си решение в частта му – предмет на касационна проверка, въззивният съд е приел в решаващите си и относими към изхода на спора във въззивната инстанция мотиви към решението, че неприсъдената част от исковата претенция – предмет на касационното производство, представлява сбор от тринадесет лизингови вноски по лизинговия договор между застрахованият лизингодател [фирма] и ответника по делото, които вноски обаче са с ненастъпил падеж. Според въззивния съд в обхвата на суброгационното право не се включват права, каквито застрахованият няма към третото лице, срещу което застрахователят встъпва в права. Третото лице не може да отговоря пред застрахователя, макар и платил, за задължения каквито не носи спрямо застрахования лизингодател. В конкретния случай, встъпвайки в правата на лизингодателя застрахователят не може да претендира от лизингополучателя заплащането на лизингови вноски с ненастъпил падеж, съгласно приетия погасителен план, тъй като вземането по тях все още не е изискуемо, а обстоятелството, че в ОУ е уговорен размер на обезщетението, като всички неплатени вноски по лизинговия договор, не противоречи на изложената теза. Застрахователното обезщетение в случая е уговорено в своя максимален размер, но това не пречи до да бъде дължимо частично именно защото предназначението му е да обезщети застрахования от настъпилите вече преки вреди. Лизинговите вноски с ненастъпил падеж представляват пропуснати ползи, но тези вреди не се покриват от застрахования риск – раздел II, т. 1 от ОУ.
В представеното от касатора с касационната му жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване се формулират въпросите:
1. В случаите на имуществена застраховка срещу “Разни финансови загуби” по т. 16, Раздел II от Приложение № 1 от Кодекса за застраховането (КЗ – отм.), когато финансовите загуби произтичат от неплащане на лизингови вноски по договор за лизинг (съответно застрахователното покритие по сключената застраховка обхваща уговорените и неплатени от лизингополучателя към застрахования лизингодател лизингови вноски по договора за лизинг), при условие че са изпълнени условията по застрахователната полица относно настъпването на застрахователното събитие, дали застрахователното обезщетение се формира от размера на всички неплатени лизингови вноски по договора за лизинг или само тези с настъпил падеж до датата на заплащане на застрахователното обезщетение?
2. В описаната по-горе хипотеза на застраховка “Разни финансови загуби”, застрахователят в лизинговия договор ли встъпва и съответно ограничен ли е от правата на лизингодателя само до лизинговите вноски с изтекъл падеж или може да търси от третото причинило вредата лице (лизингополучателя) цялото обезщетение за финансовите загуби, претърпени от лизингодателя, доколкото са покрити по застраховката?
3. В описаните по-горе хипотези, лизингополучателят – трето увреждащо лице, неплатило лизингови вноски, може ли да черпи права и да прави възражения срещу застрахователя при иск по чл. 213, ал.1 от КЗ, въз основа на договорното правоотношение с лизингодателя (застрахованото лице), като се има предвид деликтният характер на отговорността на лизингополучателя?
По отношение на тези въпроси, без да е уточнено към кой от въпросите, кой допълнителен критерий за подбор на касационната жалба се заявява и поддържа, общо се релевират такива допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 от ГПК
По отношение на приложимостта на чл. 280, ал., т. 2 от ГПК, се сочи, че решението на въззивния съд, освен че е в противоречие с материалното право, е в противоречие с влезли в сила решения на съдилищата, постановени по напълно идентични казуси – Решение № 143 от 31.08.2012 год. на Районен съд – Велики Преслав, постановено по гр. дело № 190/2012 год., както и на Решение № 161 от 31.10.2012 год. на Районен съд – Велики Преслав, постановено по гр. дело № 114/2012 год., както и на други приложени решения.
По приложимостта на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се поддържа,че представеният за разглеждане случай предоставя потенциална възможност за постановяване на решение, което да има съществено значение в развитието на правото, а освен това решението ще има значение и за точното прилагане на закона, доколкото казусът предполага анализ на правата и задълженията по договор за лизинг във връзка със застраховка финансов риск, увреждането на имуществото на лице чрез неизпълнение на парично задължение по сключен договор, характер на отговорността на причинителя на вредата спрямо суброгиралия се застраховател и приложимите в тази хипотеза законови разпоредби. Поставя се и въпросът за конкретните правни измерения на застраховката финансов риск, като въпросите не се решават еднозначно от съдилищата.
Поставените въпроси са правни и са релевантни по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
По отношение на тях обаче не е налице който и да било от двата, заявявани и поддържани от касатора, допълнителни селективни критерий за подбор на касационната му жалба по т.т. 2 и 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, така както действителният обхват на същите е изяснен с т.т. 3 и 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
И трите въпроса в крайна сметка смислово се свеждат до главният въпрос за правната възможност или невъзможност по предявен регресен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.), прекият причинител на репарираните от застрахователя вреди – лизингополучателят, да противопоставя на платилия застраховател възражения, основани на договора за лизинг между него и застрахованото лице – лизингодател, неплащането по който договор за лизинг е застрахованият риск по застрахователния договор между застрахователя и лизингодателя. По този въпрос са налични задължителни за съдилищата, като постановени в производства по чл. 290 от ГПК, решения на касационната инстанция, както следва: Решение № 2 от 20. 05. 2013 г. по т. д. № 1031/2011 г., ТК, Първо т.о. на ВКС, според което изрично задължението на застрахователя за заплащане на обезщетение по процесната имуществена застраховка няма безусловен характер, а третото лице ответник по суброгационен иск с правно основание по чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) може да противопостави на застрахователя ищец не само всички възражения, които има към застрахования, но и такива, които изяло се базират върху самото застрахователно отношение, както и Решение № 253 от 08. 01. 2015 г. по т.д. № 3881/2013 г., ТК, Първо т. о. на ВКС, според което също изрично в обема на вземането на лизингодателя (в което се суброгира застрахователят) се включват неплатените лизингови вноски с настъпил падеж, но не и тези, чийто падеж не е настъпил, и това е така, поради обстоятелството, че обемът на суброгационното право е обусловен от обемът на правата на застрахования, спрямо неизправния негов длъжник, при настъпилото застрахователно събитие и възстановяване на вредите.
Наличието на цитираната задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция изключва селектирането на касационната жалба в настоящото производство по поддържаните от касатора допълнителни селективни критерий за подбор по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
При така изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, то и такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото жалбоподателят няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, а ответникът по жалбата не е претендирал такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 84 от 08. 09. 2014 г., постановено по т.д. № 177 по описа за 2014 г. на Бургаски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение на Бургаски окръжен съд по гр.д. № 1646/2012 г. в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], ЕИК:[ЕИК] срещу Д. Д. Х., ЕГН: [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) за заплащане на сумата 8212.87 лв., представляваща разликата над присъдената по същия иск сума от 20755.27 лв., до общо предявеният размер от 28968.14 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: