2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 893
гр. София,05.12.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 60091 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Д. Х. Я. срещу решение № 367/23.11.2015 г., постановено по въззивно търг. дело № 612/2015 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 200/29.05.2015 г. по търг. дело № 315/2014 г. на Старозагорския окръжен съд, е признато за установено по отношение на жалбоподателя съществуването на вземане на ищеца [фирма] за сумата 100 000 E., представляваща главница по запис на заповед от 21.12.2012 г., за която е издадена заповед № 1848/17.07.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 3109/2014 г. на Старозагорския районен съд; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три правни въпроса: 1) редовно ли е предявен запис на заповед, платим на предявяване (без протест и без разноски), чрез отправяне на нотариална покана, връчена на лице, което участва като насрещна страна на адресата по смисъла на чл. 46, ал. 2, изр. последно от ГПК; 2) редовно ли е предявен запис на заповед, чрез отправяне на нотариална покана, връчена на лице, до което нотариалната покана не е адресирана; и 3) за да бъде ангажирана отговорността на авалиста по запис на заповед, необходимо ли е същият да бъде предявен за плащане лично на менителничния поръчител или е достатъчно ценната книга да бъде предявена за плащане само на издателя. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като излага съображения, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, и поддържа, че останалите два въпроса са разрешени с обжалваното решение в противоречие, съответно: вторият въпрос – с определение от 28.04.2011 г. по възз. ч. гр. дело № 151/2011 г. на Сливенския окръжен съд (С.) и третият въпрос – с решение № 740/18.04.2002 г. по гр. дело № 1148/2001 г. на V-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.) и решение от 15.04.2013 г. по гр. дело № 1849/2012 г. на Карловския районен съд (КРС).
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма], в отговора си излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Въпросът дали е редовно предявен запис на заповед, платим на предявяване, чрез отправяне на нотариална покана, ако последната е връчена на лице, което участва като насрещна страна на адресата по смисъла на чл. 46, ал. 2, изр. последно от ГПК, е неотносим към предмета на делото и такъв въпрос не е разрешаван с обжалваното въззивно решение. Апелативният съд е приел за установено по делото, че нотариалната покана, с която е предявен процесният запис на заповед, е връчена на главния длъжник [фирма] – дружеството-издател на менителничния ефект, чрез лицето Н. К. Б., който е бил назначен от банката-ищец за управител на това дружество-длъжник по реда на чл. 46, ал. 3 от ЗОЗ. Тоест, заложният кредитор [фирма], в качеството ? на ищец и насрещна страна спрямо касатора-ответник (който е авалист по процесния запис на заповед) по настоящото дело, и назначеният управител на дружеството-издател по чл. 46, ал. 3 от ЗОЗ, са различни лица. Последният (назначеният управител) няма качеството на насрещна страна по смисъла на чл. 46, ал. 2, изр. 3 от ГПК, каквато е тезата на касатора, още по-малко – в развилото се преди заповедното и исковото производство, нотариално (охранително) производство по връчването на поканата, при което приложението на тази разпоредба – в сочения във въпроса аспект, изобщо не е стоял и не би могъл да се поставя. В допълнение – както е приел и въззивният съд в обжалваното решение, получаването на книжа е в рамките на представителната власт на назначения управител, съгласно чл. 48, ал. 1, изр. 1 и чл. 49, т. 2 от ЗОЗ, и не е сред действията, за които в чл. 48, ал. 1, изр. 2 от ЗОЗ е предвидена забрана да бъдат осъществявани от него. Предвид липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – не е налице материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е обусловил изводите на въззивния съд в обжалваното решение, не следва да се изследва наличие на допълнителното условие на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, на което се позовава касаторът (в този смисъл са и т. 1 и разясненията в мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Вторият въпрос – дали е редовно предявен запис на заповед, чрез отправяне на нотариална покана, връчена на лице, до което нотариалната покана не е адресирана, поначало е обуславящ за изхода на спора по делото, но е некоректно поставен от касатора, тъй като нотариалната покана е адресирана до издателя на записа на заповед [фирма], което е юридическо лице, и е без значение кое физическо лице – негов представител е било посочено в поканата, след като тя е връчена на друго такова – също разполагащо с представителна власт. Не е налице и поддържаното от жалбоподателя допълнително основание за допускане до касационно обжалване по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са ангажирани доказателства за влизане в сила на представеното (в незаверен препис) определение от 28.04.2011 г. по възз. ч. гр. дело № 151/2011 г. на С., което и поначало не е годен съдебен акт, който да формира противоречива съдебна практика, съгласно приетото в т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, с това определение е разгледан напълно различен случай, при който връчването на нотариалната покана, с което е предявен запис на заповед, платим на предявяване, е станало чрез залепване на уведомление – по реда на чл. 47 от ГПК, и предвид това съдът е приел, че връчването е следвало да бъде извършено „лично на лицето, до което е адресирана нотариалната покана“. Случаят по настоящото дело, както вече беше посочено, е напълно различен – връчването е извършено на издателя на процесния запис на заповед [фирма], чрез назначения му управител по чл. 46, ал. 3 от ЗОЗ.
Въпросът, дали за да бъде ангажирана отговорността на авалиста по запис на заповед, платим на предявяване, е необходимо същият да бъде предявен за плащане лично на менителничния поръчител или е достатъчно ценната книга да бъде предявена за плащане само на издателя, е обуславящ за изхода спора по делото, тъй като касаторът-ответник е авалист по процесния запис на заповед и последният не му е бил предявен за плащане. Не е изпълнен обаче селективният критерий по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са ангажирани доказателства, че посоченото в тази връзка и представено (в незаверен препис) решение от 15.04.2013 г. по гр. дело № 1849/2012 г. на КРС е влязло в сила. Другото посочено решение № 740/18.04.2002 г. по гр. дело № 1148/2001 г. на V-то гр. отд. на ВКС е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г. и не съставлява задължителна практика на ВКС (в този смисъл – т. 2 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Възприетото в това решение на ВКС разрешение на въпроса, че за да възникне отговорност за авалиста по запис на заповед, необходимо условие е предявяване на менителничния ефект за плащане и на авалиста, е преодоляно. По този въпрос е установена задължителна практика на ВКС, израз на която е постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, определение № 45/13.01.2014 г. по частно търг. дело № 2880/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, в което е прието следното: Предявяването на длъжника (издателя) на платимия на предявяване запис на заповед, е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист. Авалистът отговаря, както длъжника, считано от момента на изискуемост на задължението, противопоставим на длъжника (издателя), което не би могло да стане по друг начин, освен с предявяване на менителничния ефект за плащане на длъжника (издателя). Последното във всички случаи е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста, а предявяване ефекта нему би обусловило единствено отговорността му за забава в изпълнение на задължението, считано от този момент.
В обжалваното по настоящото дело въззивно решение, апелативният съд е възприел същото разрешение на този материалноправен въпрос, а именно: Изискуемостта на паричното задължение по записа на заповед спрямо авалиста не се предпоставя от предявяване на менителничния ефект на самия авалист. Тя настъпва спрямо последния с факта на предявяване на записа на заповед на самия издател, като самото предявяване на издателя обуславя изискуемостта на задължението само в случаите, когато падежът му е определен „на предявяване“. За да бъде ангажирана отговорността на авалиста за заплащане на паричното задължение по един запис на заповед, платим на предявяване, не е необходимо ценната книга да е предявена на авалиста, а само на нейния издател. От така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение е видно, че третият изведен от страна на жалбоподателя правен въпрос е разрешен от апелативния съд в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя, общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на правния спор по делото, съгласно чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 1 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на банката-ищец разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата в касационното производство, в претендирания минимален размер по чл. 9, ал. 3 – in fine от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., а именно – сумата 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 367/23.11.2015 г., постановено по въззивно търг. дело № 612/2015 г. на Пловдивския апелативен съд;
ОСЪЖДА Д. Х. Я. да заплати на [фирма] сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.