1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 895
[населено място], 15.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември, през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията С. Д. ч. гр. д. № 6936/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е въззивно определение № 728 от 28.10.2014 г. на Апелативен съд – В. по в.ч.гр.д. № 537/2014 г., с което като е потвърдено определение № 2849 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1236/2014 г. на Окръжен съд – Варна, е прекратено производството по делото поради неотстраняване нередовностите на исковата молба, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.
Недоволен от определението, жалбоподателят [фирма] [населено място], чрез процесуалните си представители адв. К. Б. и адв. Г. Ч. от АК-П., го обжалва в срок, като счита, че същото е неправилно по подробно изложени в частната жалба съображения и моли да бъде отменено.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, частният касатор сочи, че в обжалваното определение съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1/ Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз – този по З., общия исков ред или друг ред за защита? 2/ Когато са предявени искове срещу държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, но описаните хипотези на нарушението не попадат в обхвата на материалноправните разпоредби на З. (чл. 1, чл. 2, чл. 2а и чл. 2б) как следва да се квалифицират правно исковете – като искове по З., като искове по чл. 49 ЗЗД, като искове, основани на принципа за отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, като искове по чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз или по друг начин? 3/ Кой процедурен ред следва да се прилага за разглеждане на обективно пасивно съединени искове, предявени срещу Националната агенция за приходите и Върховния административен съд за нарушения на правото на Европейския съюз – специалните правила по З., общия исков ред по ГПК или друг? 4/ Кой съд е материално компетентен да разгледа субективно пасивно съединени искове срещу Националната агенция за приходите и Върховния административен съд? Посочва се и се прилага съдебна практика, както следва: Определение № 432 от 06.03.2014 г. на Апелативен съд – П. по ч.гр.д. № 237/2014 г.; Определение № 22 от 10.01.2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик по ч.гр.д. № 1086/2012 г.; Определение № 21 от 10.01.2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик по ч. гр. д. № 1090/2012 г. и Определение № 57 от 07.17.2014 г. на смесен състав на ВКС и ВАС постановено по реда на чл. 135, ал. 4 АПК по адм. д. № 16/2014 г.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение за прекратяване на производството по делото, намира, че то подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
След преценка на доводите на частния жалбоподател и обстоятелствата по делото, съдът намира следното:
За да постанови определението си въззивният съд е приел, че като е прекратил производството по делото по исковата молба на [фирма], [населено място] срещу Национална агенция по приходите /НАП/ [населено място] и Върховния административен съд /ВАС/ [населено място], поради неотстраняване в срок на нередовностите й на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, първоинстанционният съд – Окръжен съд – Варна е постановил законосъобразно определение. Приел е, че в изпълнение на определение № 438 от 10.07.2014 г. по ч. гр. д. № 339/2014 г. на В., с което е отменено първоинстанционното определение № 1606 от 02.06.2014 г. на Окръжен съд – Варна за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените искове по чл. 1 и чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /З./ и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по администриране на исковата молба по предявените искове за обезщетение за имуществени вреди, причинени солидарно от административен орган – НАП и правозащитен орган – ВАС, постановили актове в нарушение на правото на Европейския съюз – Директива 2006/112/ЕО, първоинстанционният съд при проверка редовността на исковата молба, правилно е оставил същата без движение като е указал внасяне на дължимата държавна такса, с оглед разглеждане на спора по общия исков ред, предвид задължителните указания на по-горния съд и тъй като държавната такса не е внесена в срока, е върнал исковата молба като нередовна и е прекратил производството по делото на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
По въпроса „Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз – този по З., общия исков ред или друг ред за защита?”, който жалбоподателят твърди, че е противоречиво разрешаван от съдилищата, са приложени: Определение № 432 от 06.03.2014 г. на Апелативен съд – П. по ч.гр.д. № 237/2014 г.; Определение № 22 от 10.01.2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик по ч.гр.д. № 1086/2012 г.; Определение № 21 от 10.01.2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик по ч. гр. д. № 1090/2012 г. и Определение № 57 от 07.17.2014 г. на смесен състав на ВКС и ВАС постановено по реда на чл. 135, ал. 4 АПК по адм. д. № 16/2014 г., като настоящия състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното:
В посочените като противоречива съдебна практика въззивни определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК е прието, във връзка с предявените искове с правно основание чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз /Д./ срещу НАП и ВАС, респ. ПОС за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди във връзка с издаване на ревизионен акт, потвърден с решение на ВАС и дисциплинарно уволнение, потвърдено от ПОС, че след като българският законодател не е предвидил процесуален ред за разглеждане на искове, отнасящи се до отговорността на държавата за вреди в случаите, когато са допуснати нарушения на правото на Европейския съюз от държавен орган, следва да се потърси и приложи най-близкия процесуален ред и това е реда по З. и съответно чл. 9а З., относно вида на дължимата държавна такса, като е недопустимо физически и юридически лица да бъдат поставяни в по-неблагоприятно процесуалноправно положение, когато претендират обезщетение за нарушено право на ЕС от правораздавателен орган. С обжалваното определение на Апелативен съд – В. е прието, че разглеждането на спора по предявените искове с правно основание чл. 4 § 3 от Д., следва да се осъществи по общия исков ред, доколкото исковите претенции не попадат в нито едно от изброените основания по З.. В разглеждания случай жалбоподателят в хода на цялото производство поддържа, че предявените искове попадат в приложното поле на специалния ред за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, принципно установена с разпоредбата на чл. 7 от Конституцията на Република България и регламентирана със Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Отговорността за обезщетяване на вреди, причинени от Република България в нарушение на правото на Европейския съюз, може да бъде реализирана както директно по силата на Договора за ЕС, така и по вътрешното право на всяка държава-членка. Договорът за ЕС не подлежи на транспониране, транспонират се само директивите, но основното задължение на държавите-членки е да осигурят правилното прилагане на правото на ЕС. Съгласно чл. 4 § 3 Д., „По силата на принципа на лоялното сътрудничество, С. и държавите-членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Държавите-членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза.”. Правото на Европейския съюз не установява процесуалните правила, които се прилагат към разглеждането на исковете за обезщетяване на вреди и действа процесуалната автономия на държавите членки, които носят отговорността за осигуряване на ефективна защита на правата на страните. Свободата на държавите членки при определяне на приложимите процесуални норми, не е неограничена, те не могат да бъдат по-неблагоприятни от тези, които регламентират аналогични вътрешни производства, с което се гарантира принципа на равностойността и е недопустимо да се създава практически невъзможно или трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на европейското право, с оглед ефективно осъществяване на правото на защита, отражение на принципа на ефективността. Когато претенциите се основават на правото на ЕС, националното законодателство с оглед вида на търсената защита предоставя различни правни възможности в няколко посоки. В проявление на принципа на автономията, когато е допуснато нарушение на норма на ЕС или националното законодателство в зависимост от характера на дейността, или държавния орган, постановил незаконния акт, извършил незаконното действие или допуснал незаконно бездействие и незаконосъобразността с правото на ЕС или вътрешното право е установена посредством отмяна на съответните актове, действия или мерки, то страните разполагат със специален ред – по З., с оглед гарантиране правото им на защита да предявят иска си за обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Специалният ред на З. обхваща следните хипотези, при които се претендира обезщетение за вреди: 1/ вреди от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност; 2/ вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при: задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи; нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията; обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано; налагане на наказание по НК или на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание бъде отменено; прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно; изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер; незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства; 3/ за вредите, причинени на граждани от съдебни актове по З.; 4/ за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органите и на длъжностните лица по Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, извършени при или по повод изпълнение на правомощията или службата им; 5/ за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. В случай, че вредите се претендират извън посочените по-горе хипотези, отговорността на държавата, респ. съответните държавни органи, следва да се реализира по общия исков ред при спазване на общо установените принципи за законност, равенство и справедливост, когато доказателствената тежест ще бъде за страните да установят фактите, на които основават своите искания, а именно съответното нарушение на норма на ЕС или национална правна норма. В случая обаче въпросът е повдигнат, доколкото жалбоподателят претендира неправилност на определението за връщане на исковата му молба поради нередовност и счита, че указанията за внасяне на държавна такса в размер на 4% върху цената на иска са незаконосъобразни, тъй като в случая е приложим процесуалният ред на З. и съгласно разпоредбата на чл. 9а З. се внася проста държавна такса в размер на 25 лева, определен с тарифата, приета от Министерския съвет. Отправил е искане за преюдициално запитване за тълкуване на принципите за лоялно сътрудничество и ефективна съдебна защита. С оглед направеното искане, следва да се отбележи, че производството по отправяне на преюдициално запитване е пряко свързано с принципа на служебното начало и преюдициално запитване се прави по преценка на българския съд, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото /чл. 628 ГПК/, а в случая не е налице неяснота или празнота с оглед изясняване на действителното съдържание на правни норми на ЕС, тъй като процесуалния ред е установен еднакво за всички граждани и юридически лица и към този етап в производството по делото не се налага тълкуване на разпоредба от общностното право от значение за правилното решаване на делото. Поставеният въпрос за приложимия процесуален ред за разглеждане на исковата претенция с правно основание чл. 4, § 3 Д. е противоречиво разрешен от въззивните съдилища, във връзка с размера и основанието за дължимата държавна такса. За да бъде даден отговор на поставения въпрос, следва да се разграничат случаите в зависимост от основанието за търсене на отговорността, а именно: дали вредите се претендират от вече установена незаконосъобразност с нормите на общностното право, попадаща в обхвата на специално установения със З. процесуален ред или се претендират вреди, чиято незаконосъобразност с общностното право тепърва ще се установява по общия исков ред. Такава е уредбата, когато страните претендират обезщетение за вреди като установяват правно релевантните факти, за да се реализира деликтната отговорност на нарушителя. По този начин не се нарушават нито принципа на лоялното сътрудничество, нито принципите на равностойността и ефективността, тъй като еднакво е гарантиран процесуалния ред за защита на правата на увредените лица. Производствата по З. не са безплатни и с чл. 9а З. е установено внасяне на проста държавна такса в размер, определен с тарифата, приета от Министерския съвет. Това облекчение е въведено с оглед обстоятелството, че незаконосъобразността /на постановения акт, действието или бездействието/ е процесуална предпоставка за допустимостта на иска по З., докато в производството по общия исков ред при условията на пълно и главно доказване страните тепърва ще установяват с всички допустими доказателствени средства фактическия състав на деликта като основание за реализиране на отговорността на държавата. Допълнителна гаранция за осигуряване на принципа на равенство на страните е разпоредбата на чл. 83 ГПК, съгласно която се уреждат случаите, в които не се внасят такси и разноски по делата, както и условията, при които съдът може да освободи физическите лица от внасяне на такси и разноски. Такава гаранция в българското право е въведена и с разпоредбата на чл. 620, ал. 5 ТЗ, когато делото се води за попълване масата на несъстоятелността. Следователно в случая жалбоподателят неоснователно претендира прилагането на процесуалния ред на З. по отношение на предявения от него иск, основателността на който тепърва ще се установява. В конкретния случай обаче в изпълнение на задължителните указания на въззивната инстанция, дадени с определение № 438 от 10.07.2014 г. по в.ч.гр.д. № 339/3014 г., в което е прието, че претенцията на ищеца не попада в нито едно от изброените в З. материално-правни основания по чл. 1 и чл. 2, а нормата на чл. 7 от Конституцията на РБ е с непосредствено действие и по-широк обхват от този на З., поради което съдът е длъжен да разгледа исковете, основани на норми с директен ефект, с които е сезиран, първоинстанционният съд с разпореждане № 2037 от 11.07.2014 г. по гр.д. № 1236/2014 г. е приел, че производството подлежи на разглеждане по общия ред, а не по специалния закон З., поради което на основание чл. 127 и чл. 128 ГПК е оставил исковата молба без движение за посочване на цената на иска, както и за внасяне на дължимата държавна такса от 4% върху цената на иска. Тъй като ищецът и след повторното оставяне на исковата молба без движение с разпореждане № 2605 от 08.09.2014 г. по делото, не е внесъл определената от съда държавна такса, с определение № 2849 от 01.10.2014 г. производството по делото е прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Това определение е потвърдено с обжалваното пред настоящата инстанция въззивно определение. В него като е приел, че указанията на първоинстанционния съд за заплащане на държавна такса в размер на 4 % върху цената на иска на основание чл. 128, т. 2 ГПК, вр. с чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс са правилни, въззивният съд е потвърдил определението на Окръжен съд – Варна, с което е прекратено производството по делото. В този смисъл приетото от въззивния съд не се явява в противоречие с приетото в представените от касатора въззивни определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, за да е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
В контекста на изложеното, поставените и описани по-горе правни въпроси, които в случая са свързани с размера на дължимата държавна такса за производството по делото, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, не се явяват обуславящи за изхода на частното производство, не са от естество, от което да зависят решаващите изводи на съда и разрешаването им не влияе на съдържанието на крайния съдебен акт, поради което в случая не е налице главното задължително основание за приложното поле на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението на практика се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и които са относими към основателността на частната касационна жалба, а не към допустимостта на касационното обжалване. Тези въпроси биха били от значение при решаване на спора по същество, което ще се реализира на един по-късен етап.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 728 от 28.10.2014 г. по в.ч.гр.д. № 537/2014 г. на Апелативен съд – В. по в.ч.гр.д. № 537/2014 г., по частна касационна жалба с вх. № 6312 от 10.11.2014 г. на [фирма] [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: