О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 896
гр. София, 11.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3612 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по касационни жалби на страните срещу решение № 80 от 05. 05. 2017г. по в. гр. дело № 97/2017г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 541 от 01. 12. 2016г. по гр. дело № 508/2016г. на Плевенски окръжен съд, с което иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е уважен за сумата 20 000лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконни обвинения за престъпления по чл. 387, ал. 3, т. 2 и 3, пр. 3, вр. ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 НК, по чл. 387, ал. 3, т. 2 и 3, пр. 3, вр. ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1 НК и по чл. 206, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК, производството по които е приключило с оправдателна присъда по нохд № 51/2011г. на Плевенски военен съд, ведно със законната лихва от 04. 05. 2015г. /датата на влизане в сила на присъдата/, като за разликата над 20 000 лв. до предявения размер от 120 000 лв. този иск е отхвърлен като неоснователен, и с което иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е уважен за сумата 5 730лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от същите незаконни обвинения, съставляващи платен адвокатски хонорар в наказателното производство и разходи за нощувки в хотел и ж.п. транспорт, ведно със законната лихва от 04. 05. 2015г., като за разликата над 5 730 лв. до 7 200 лв. този иск е отхвърлен като неоснователен.
По касационната жалба на ищеца О. Н. С.:
Касаторът – ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, инкорпорирано в касационната му жалба, релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, свързан с преценката на всички обективни обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и чл. 4 ЗОДОВ, по който сочи разрешаването му в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 344 по гр.д. № 2378/2014 г. на ВКС, IV г.о., ППВС № 4/23.12.1968г. и ТР № 3/22.04.2005г. по т.д. №3/2005 г. ОСГК на ВКС.
Ответникът по тази касационна жалба – Прокуратурата на Република България не е представил писмен отговор.
По касационната жалба на ответника Прокуратурата на Република България:
Касаторът – ответникът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба и в допълнението към изложението, релевира доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди?“, по който сочи противоречие на атакуваното въззивно решение със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т. ІІ от ППВС 4/23.12.1968г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; 2. „Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези изводи?“, по който навежда противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т. 3 и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, ППВС 4/23.12.1968г., ППВС №7/30.12.1959г., решение № 945/15.03.2010г. на ВКС по гр.д. № 3026/2008г., ППВС № 1/13.07.1953г.; 3. „Следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди /т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС/ и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото?“, по който твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, т. ІІ от ППВС 4/23.12.1968г.;4. „Следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди /т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС/ и да определи кои конкретни по вид имуществени вреди са доказани по делото?“, по който сочи противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в ППВС 4/23.12.1968г., ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът по тази касационна жалба – О. Н. С. не е представил писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ с цена на всеки от тях над 5 000 лв., т. е. те са допустими.
Въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на Държавата по реда на ЗОДОВ в хипотезата на приключило наказателно производство с оправдателна присъда по процесните три обвинения в престъпления, като е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за сумата 20 000лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, и за сумата 5 730лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди от процесния квалифициран деликт, ведно със законната лихва от 04. 05. 2015г./датата на влизане в сила на оправдателната присъда/, намирайки за осъществен целия фактически състав на твърдяното деликтно субективно право. Посочил е, че срещу ищеца четири пъти са внасяни обвинителни актове, въз основа на които са образувани съответно нохд № 37/2008г., нохд № 1/2009г., нохд № 24/2011г. и нохд № 51/2011г. по описа на Военен съд – [населено място], като в два от случаите наказателните дела са прекратявани и връщани на прокурора с указания, а в други два от случаите са приключили с присъди, първата, от които осъдителна за две от престъпленията и оправдателна за третото, а втората присъда с налагане по реда на чл. 78а от НК на административно наказание за едно от престъпленията и оправдателна за две от тях. Въззивният съд е установил, че воденото наказателно производство в досъдебната и съдебната фаза е продължило общо 6 години и 9 месеца и е приключило окончателно с влязла в законна сила на 04.05.2015г. оправдателна присъда /решение № 19/04.05.2015г. по кнд № 1927/2014г. на ВКС, ІІІ н.о./, като продължителността му в досъдебната фаза е била общо 3 години и 4 месеца, а в съдебната фаза – 3 години и 5 месеца, както и че взетата мярка за неотклонение спрямо ищеца е „подписка” и му е наложена ограничителна мярка „забрана за напускане на пределите на Република България“ за периода от м. 09.2008г. до м. 05.2015г., както и обезпечителни мерки за обезпечаване на наказанието „конфискация“ върху 1/2ид.ч. от недвижим имот в [населено място] и върху 1/2 ид.ч. от 2 МПС, наложени на 02.09.2008г. и отменени въз основа на влязло в сила на 07.12.2011г. разпореждане по нохд № 51/2011г. на Военен съд – Плевен.
Великотърновски апелативен съд посочва, че за деянията, за които ищецът е бил привлечен като обвиняем, са предвидени наказание „лишаване от свобода“ от десет до двадесет години, конфискация на цялото или част от имуществото и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК; наказание „лишаване от свобода“ до пет години и възможност за лишаване от права по чл. 37 ал. 1 т. 6 от НК и наказание „лишаване от свобода“ до осем години и възможност за конфискация до 1/2 от имуществото и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК. Позовавайки се на събраните гласни доказателства приема, че ищецът като командир на военно поделение в [населено място] се е ползвал с уважение като почтен и отговорен човек и е преживял тежко повдигнатите срещу него обвинения, чувствал се е невинен и несправедливо преследван. От заключението на неоспорената съдебно-психиатрична експертиза извежда като съобусляващ фактор наред с другите причини за отключените при ищеца заболявания през периода от м. 09.2008г. – м. 05. 2015г.: „рецидивиращо депресивно разстройство“ и „предсърдно мъждене и трептене” и стресът, преживян в резултат на продължителното наказателно преследване и повдигнатите тежки обвинения, приемайки причинно – следствена връзка между процесните незаконни обвинения в три престъпления и влошаването на здравословното състояние на ищеца през времетраенето на наказателния процес. Приема, че по време на цялото наказателно производство, ищецът е изпитвал притеснения и несигурност от това по какъв начин ще приключи воденото спрямо него дело, което се е отразило негативно върху психиката и здравословното му състояние; уронени са били неговата чест и достойнство, особено с оглед медийното отразяване на случая, като тези болки и страдания са пряка и непосредствена последица от незаконните обвинения.
С оглед конкретните обстоятелства по делото – характера и интензитета на притесненията и стреса от процесните незаконни обвинения, съставляващи съпричиняващ фактор за установените през времетраенето на процесното наказателно производство „рецидивиращо депресивно разстройство“ и „предсърдно мъждене и трептене”, вида и характера на обвиненията, отразяването в медиите, продължителността на наказателното производство, която е извън разумния срок, наложената най – лека мярка за неотклонение „подписка“ и наложената ограничителна мярка „забрана за напускане пределите на Република България”, наложените обезпечителни мерки в хода на наказателното производство, осъдителните присъди, определящи му ефективно изтърпяване на наказанието, броят на повдигнатите обвинения и внесени обвинителни актове в рамките на едно наказателно производство, чистото съдебно минало на ищеца, професията му на висш военен, която е упражнявал, уронваща в по-голяма степен изградения авторитет в обществото, съобразно ППВС № 4/1968г., апелативният съд е счел, че на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение за реално претърпените неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., като това е справедливият размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Като база за определяне на паричния еквивалент на причинените неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид и икономическия растеж, стандарта на живот, средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на процесното непозволено увреждане, както и обстоятелството, че по делото липсват доводи и доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва касаторът да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Формулираните от двете насрещни страни въпроси, извън този за критериите при определяне по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт, не удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване в горепосочения смисъл, те са изцяло относими към правилността на обжалвания съдебен акт, по която касационният съд би могъл да се произнесе само след допускане на касационно обжалване при предварителната селекция на касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да бъде посочено за пълнота, че дори да беше налице общото основание за допускане на касационно обжалване и да бяха формулирани правни въпроси, релевантни към изхода на конкретното дело, не е осъществено соченото допълнително основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по отношение на поставените въпроси, по които е постановена многобройна, безпротиворечива задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, вкл. цитираната от касаторите в касационните им жалби.
И двете страни по делото поставят материалноправен въпрос от значение за изхода на спора, а именно за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди при непозволено увреждане, вкл. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, който обаче е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.гр.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в приложените от касаторите решения на ВКС по чл. 290 ГПК, посочени по – горе. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства като характера и интензивността на болките и страданията и отражението им върху психиката на ищеца и отношенията му с близките и познатите, както и върху здравословното състояние, което е влошено по конкретния правен спор; продължителността на наказателното производство, която е извън разумния срок; тежестта на повдигнатото обвинение за три тежки престъпление, за две от които е била постановена ефективна присъда, макар неокончателна и впоследствие отменена от ВКС, и преживяните негативни емоции от това; наложената мярка за неотклонение „подписка“ и ограничението за напускане пределите на родината; наложените обезпечителни мерки в рамките на наказателния процес за обезпечаване на евентуално наказание „конфискация“ и икономическата конюктура в страната, с които конкретни обстоятелства съставът на САС изцяло се е съобразил, обсъждайки ги в мотивите на съдебното решение.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 80 от 05. 05. 2017г. по в. гр. дело № 97/2017г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.