О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 897
гр. София, 14.12.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 84 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 51 от 25.03.2015г. по в.гр.д. № 33/2015г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1581 от 28.10.2014г. по гр.д. № 3209/2014г. на Русенски районен съд в частта, с която са отхвърлени като погасени по давност предявените от дружеството против [фирма] искове за заплащане на 15 593,76 лева – сбор от непогасените месечни лизингови вноски за периода 23.08.2009г. – 23.12.2010г., дължими по договор № 2006-05-189 за финансов лизинг и 7 525,72 лева – мораторна лихва за периода 18.01.2011г. – 19.05.2014г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и съдебната практика и е необосновано. Поддържа, че съдът не е спазил принципа на диспозитивното начало и не е зачел волята на страните, изрично заявена в конкретния договор за лизинг, като е привнесъл друго съдържание на договорна клауза, различно от договореното. Сочи, че с договора е уговорена една обща лизингова цена, която ще бъде плащана на части, като се позовава и на създадената по реда на чл.290 ГПК съдебна практика, според която договорът за финансов лизинг следва да бъде определен като вид договор за кредитиране. Поради това счита, че за вземането му, произтичащо от договора за финансов лизинг, не са приложими правилата за тригодишната давност, а тези за петгодишната давност по общото правило на чл.110 ЗЗД. Представя изложение по чл.284, ал.3 ГПК, в което обосновава наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси:
1. В какъв срок се погасяват по давност вземанията на лизингополучателя по договор за финансов лизинг – общия петгодишен срок или специалния тригодишен срок?
2. Задълженията на лизингополучателя за изплащане на части на лизинговата цена, съобразно уговорката на страните по такъв договор, представляват ли „периодично плащане“ и имат ли периодичен характер или представляват форма на финансов кредит?
Поддържа, че формулираните въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 261 от 12.07.2011г. по гр.д. № 795/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. – основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Сочи, че въззивното решение е постановено и в противоречие с практиката на съдилищата, като се позовава на решение № 423 от 04.03.2015г. по в.т.д. № 2481/2014г. на Софийски апелативен съд. Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед необходимостта да се отграничи правната същност на договорите за оперативен лизинг и за финансов лизинг.
Ответникът Ц. К. Ц. като [фирма], [населено място] не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като е изложил и собствени мотиви във връзка с характера на вземанията, предмет на иска и давността, с която се погасяват. Приел е, че съгласно чл.345, ал.1 ТЗ лизингополучателят има задълженията на наемател съгласно чл.232 и чл.233, ал.2 ЗЗД, като законът третира еднакво лизинговите вноски за всички видове лизинг и наемните вноски. С оглед на това е достигнал до извода, че плащанията на месечни лизингови вноски напълно покриват характеристиките на периодичните плащания и се погасяват с изтичането на предвидената в чл.111, б. „в“ ЗЗД тригодишна погасителна давност. По изложените съображения и като е взел предвид, че последната лизингова вноска, която се претендира, е с падеж 23.12.2010г., е приел, че тригодишният давностен срок е изтекъл на 23.12.2013г. и след като искът е предявен на 19.05.2014г., претенцията за заплащане на лизингови вноски е изцяло погасена по давност, а на основание чл.119 ЗЗД е погасено по давност и вземането за лихви върху лизинговите вноски.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните в изложението въпроси следва да бъдат уточнени в следния смисъл : Лизинговите вноски по договор за финансов лизинг имат ли характер на периодични плащания и в какъв срок се погасяват по давност вземанията за такива вноски. Поставеният въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Налице е и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, предвид представеното решение № 423 от 04.03.2015г. по в.т.д. № 2481/2014г. на Софийски апелативен съд, което е влязло в сила, тъй като с определение № 572 от 22.06.2016г. по т.д. № 3549/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. не е допуснато касационното му обжалване, и в което е дадено различно разрешение на обуславящия правен въпрос. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в решението на ВКС, на което се позовава касаторът, касационно обжалване е допуснато по друг правен въпрос, поради което и мотивите му не могат да бъдат пряко отнесени към релевантния за изхода на настоящото дело правен въпрос.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 462,39 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 51 от 25.03.2015г. по в.гр.д. № 33/2015г. на Русенски окръжен съд.
УКАЗВА на [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена от него по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 462,39 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: