2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 897
София, 06.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева т.д. № 53559 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по жалбата на Н. И. Б. от [населено място], представляван от адв. Л. В., против решение № 243 от 2 юли 2015 г., постановено по т.д. № 299/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив, с което е потвърдено решение № 526 от 19 декември 2014 г., постановено по т.д. № 94/2014 г. по описа на окръжния съд в гр. Смолян за осъждането на Б. да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Б. И. Д., сумата от 38500 лева недължимо платени на ответника, ведно със законната лихва от исковата молба, и сумата 13757,86 лева като законна лихва върху всяка от платените суми, считано от датата на плащане на сумите до датата на подаване на исковата молба, и в тежест на касатора са определени разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че съдът е дал невярна правна квалификация на предявените искове. Оспорва се изводът на съда, че преведената на касатора сума подлежи на връщане поради липса на основание. Сочи се, че събраните гласни и писмени доказателства не са анализирани правилно от съда, поради което същият бил достигнал до неправилни изводи, както и че немотивирано е дадена вяра на твърденията на ищеца, а твърденията на ответника са игнорирани. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, без да се обосновава в коя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се търси основанието за допускане на касационното обжалване. Представено е ППВС № 1/1979 г. и решение на ВС по отменения ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Б. И. Д., чрез адв. К. Ч., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за правилността на изводите на въззивния съд.
Въззивният съд е определил предявения иск като такъв по чл. 55, ал. 1, пред. първо ЗЗД, заедно с иск за законната лихва от предявяването на иска, и иск по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забавено плащане на платежите по главницата за посочен период. Съобразени са превеждането на процесната сума на ответника по иска, наличие на задължение за заплащане на сумата по договор за строителство към трето за спора юридическо лице, обстоятелството, че в рамките на процесния период касаторът не е имал качеството на овластено от третото юридическо лице, от съда или от закона лице да приеме изпълнението от името и за сметка на кредитора – ищец. Съдът е приел, че ищецът следва да докаже само факта на плащането, а в доказателствена тежест на ответника е да докаже съществуването на основание да получи плащането, съответно да задържи сумата, като последното не е доказано, тъй като за процесния период касаторът е прекратил участието си като едноличен собственик на длъжника, което било вписано в търговския регистър. Не е споделено твърдението на касатора, че получаването на сумата и нейното задържане е свързано с възникване на съвместна дейност с ищеца за търговия с електрически велосипеди, а е установено само намерение у касатора за това, но не и съгласие на ищеца за такава съвместна дейност. При условията на чл. 272 ГПК е препратено към мотивите на първоинстанционния съд.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси.
На първо място се пита длъжен ли е съдът да прави разграничение между трите различни фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД с оглед правилното им подвеждане под нормата на закона, с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта за доказване и с оглед на различните правни последици. Питането е поставено в контекста на твърдението на касатора, че е безспорно от събраните по делото доказателства, че ищецът дължи на [фирма] сума, равна на процесната, че е постигнато споразумение за заплащане на дължимите гаранции с посочена в анекса банкова сметка, по която да се плаща, поради което длъжникът, плащайки своето задължение, не е обеднял, а е плащал с ясното съзнание, че погасява задължение в изпълнение на договор и анекс към него, а същевременно съдът не е уважил и възражението на касатора, че е платено на законно основание – ищецът е върнал получени суми за бъдещ бизнес, който не е реализиран. Касаторът сочи примери за плащания, за които са относими различните фактически състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В процесния случай въззивният съд, съобразявайки изложените от ищеца обстоятелства, на които се основава искът, и посочения в исковата молба петитум, е определил същата правна квалификация както определената от първоинстанционния съд. Принципно отговорът на изрично поставения правен въпрос е положителен (както е прието в т. 1 от соченото от касатора ППВС № 1/1979 г. и неизменно се възприема в съдебната практика), но следва да се подчертае, че липсва задължение за съда, определяйки правилната правна квалификация на предявения иск, да отрази в мотивите на съдебното решение защо не приема друга правна квалификация, освен в случаите, когато първата инстанция в нарушение на съдопроизводствените правила е определила неправилно правната квалификация (какъвто настоящият случай не е). С поставянето на правния въпрос не е ясно какво се цели от касатора – дали да обори дадената от съда правна квалификация на иска, или се домогва да установи друго процесуално нарушение. Ето защо остава неизяснено по първия въпрос кое е разрешението, дадено от въззивния съд, в нарушение на постановките на ППВС № 1/1979 г., или по което е налице противоречивото разрешаване от съдилищата, предвид приетото от ВС в решение № 454 по гр.д. № 92/1976 г., І г.о.
Вторият въпрос – чия е доказателствената тежест при предявени искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, как и от кого се разпределя тя, също не води до допускане на касационното обжалване. Касаторът излага становището си, че неправилно съдът е разпределил в тежест на ищеца да докаже факта на плащането, а на ответника да установи наличието на основание за получаване на това плащане, съответно за задържане на полученото от него, тъй като ищецът е длъжен да докаже всички свои твърдения. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения, и в съответствие с посочения принцип съдът в разглеждания случай е разпределил доказателствената тежест за страните, с което се отговаря на втората част на въпроса. В случая следва да се съобрази, че твърдението на ищеца е било само едно – процесната главница е преведена по сметка на касатора, посочена изрично от него, като информацията за това не е подлагана под съмнение, предвид дългогодишните отношения с касатора още от сключването на договора за строителство, но преведените по негова лична сметка суми се явяват недължимо и без каквото и да е правно основание платени, вместо да се преведат на дружеството съконтрахент на ищеца. По тези твърдения и възраженията на ответника, първоинстанционният съд приема, че в тежест на ищцовото дружество е да докаже наличие на споразумение между него и друго дружество, чийто представител е бил ответникът, за заплащане на съответната претенция по договор за строителномонтажни работи, че ответникът е посочил изрично банковата си сметка за превеждане на сумите, че процесната главница е преведена по банковата сметка на ответника като физическо лице и е получена от него без основание, докато в тежест на ответника е да докаже, че е получил главницата на годно правно основание – предоставен първоначален капитал за започване на обща търговска дейност с ищцовото дружество по внос и продажба на вътрешния пазар на електрически велосипеди. Разпределянето на доказателствената тежест е направено от съда в съответствие с изискванията на процесуалния закон, посочени по-горе. Така и в обвързващата съдебна практика се приема, че по иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът доказва даването, а ответникът е този, който следва да докаже основанието за получаването на облагата (сравни решение № 739 по гр.д. № 316/2010 г., ІV г.о., ВКС). ВКС приема, че искът по чл. 55 ЗЗД е един – с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването, докато в тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото (решение № 239 по гр.д. № 1050/2012 г., ІV г.о., ВКС). Принципът за недопускане на неоснователно обогатяване налага получилият нещо да го върне, ако няма основание да го задържи. ВКС изрично сочи (например в решение № 167 по гр.д. № 6043/2014 г., ІV г.о.), че ако ответникът е получил едно плащане, за което е установено, че не е отишло в погашение на определено съществуващо задължение, в тежест на ответника е да докаже какво друго основание съществува той да получи и задържи полученото. Тъй като в разглеждания случай не се открива нарушение на процедурата по разпределяне на доказателствената тежест и съдът е подходил в съответствие с константното разбиране на ВКС, израз и част от което са сочените по-горе решения, въпросът не води до допускане на касационното обжалване.
Накрая се пита кой има право на иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД – лицето, което е платило или лицето, което е имало право да получи плащането. Интерес от предявяване на иск за неоснователно обогатяване безспорно има обеднелия в следствие на получаването на неследваща се облага от друго лице. В случая лицето, което е превело инак дължима сума, но не по сметката на кредитора си, несъмнено е легитимирано да ангажира отговорността на касатора в настоящия процес. Дали и кредиторът на ищеца, който е имал право да получи плащането, е легитимиран да предяви съответната претенция срещу касатора (сравни например чл. 75, ал. 2 ЗЗД) отново при условията на неоснователното обогатяване, обаче е извън предмета на разглеждания спор.
При този изход на спора пред касационния съд е основателно искането на ответника за присъждане на заплатени по договор за правна защита и съдействие 8350 лева, дължими на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 243 от 2 юли 2015 г., постановено по т.д. № 299/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив.
ОСЪЖДА Н. И. Б., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], вх. А, ап. 6, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 8350,00 (осем хиляди триста и петдесет) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: