О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 899
София, 12.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2672 по описа за 2017 г. на Трето ГО, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК, вр. § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Й. С., Д. С. С. и Ю. С. С., всичките чрез адвокат Л. В. от АК П. срещу въззивно решение № 69 от 24.04.2017 г. по в.гр.д. № 75/2017 г. на Апелативен съд П., с което се отменя решение № 1555/29.11.2016 г. по гр.д. № 1932/2016 г. на Окръжен съд Пловдив и се отхвърля предявения от касаторите срещу К. К. С. и Д. А. С. иск да се прогласи за недействителен сключения договор за покупко-продажба на недвижим имот с нотариален акт /№/том ІІІ, рег. № 5645, дело № 428/17.07.2003 г. на нотариус с рег. /№/ от регистъра на Нотариалната камара, поради недействителност на упълномощителната сделка на единия продавач, на основание чл.42, ал.2 ЗЗД.
В касационната жалба са изложени твърдения, че въззивното решение е недопустимо, а евентуално – неправилно и необосновано – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по процесуалноправни въпроси, разрешени според касатора в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, със съдебната практика и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В хипотезата на чл.270, ал.3 ГПК са поставени процесуалноправни въпроси, които се свеждат до правомощията на съда след обезсилване на първоинстанционното решение поради нарушение на правилата за родова подсъдност и изпращане на делото на надлежния съд. Повдигнат е и процесуалноправния въпрос – „Длъжна ли е втората инстанция да обезсили недопустимото решение и да го изпрати на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск”, на който според касатора е даден отговор от въззивния съд в противоречие с т.9 на ППВС № 1/1985 г. и решение № 130 от 25.06.2016 г. по т.д. № 748/2015 г. на ВКС, І т.о. Отделно са поставени въпросите – при твърдение за неподписване на пълномощното /липсващо като документ по делото/ и за несъществуване на пълномощното по атакуваната сделка приложима ли е разпоредбата на чл.31, ал.1 ЗЗД, и не се ли касае за иск по чл.42, ал.2 ЗЗД. Според касатора, самото въззивно решение, както и първоинстанционното, е постановено по непредявен иск и в противоречие с ТР № 5/12.12.2016 г.
Ответниците К. К. С. и Д. А. С., чрез адвокат К. А.-В. от АК П. са подали писмен отговор, в който оспорват доводите в касационната жалба като считат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и претендират направените разноски пред касационната инстанция.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционния съд се е произнесъл по заявените в исковата молба обстоятелства, но е дал грешна правна квалификация на иска, поради което няма основание за обезсилване на решението и връщането на делото за произнасяне по предявения иск. Във въззивното решение се приема също, че първата инстанция не е допуснала съществени процесуални нарушения при събирането на доказателствата по делото, доколкото същите се явяват неотносими за изхода на спора в хипотезата на чл.31, ал.2 ЗЗД. Според въззивния съд, искът е с правно основание чл.42, ал.2, вр. чл.31, ал.1 и 2 ЗЗД, но при липсата на предпоставките за успешно упражняване правата на представлявания в нотариалната сделка от неговия наследник, предявеният иск е неоснователен.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първата група процесуалноправни въпроси в хипотезата на чл.270, ал.3 ГПК, за правомощията на съда след обезсилване на първоинстанционното решение са неотносими. В случая, въззивният съд е приел, че не са допуснати съществени процесуални нарушения при събирането на доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, че единият прехвърлител по сделката и наследодател на ищеца, не е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си поради тежко психично заболяване, което опорочава договора за продажба на имота. След като недееспособността на лицето да разбира и ръководи действията си не произтича от упълномощителната сделка и приживе не е било поискано поставянето му под запрещение, според съда, не са налице предпоставките за упражняване правата на представлявания от неговия наследник, съгласно чл.31, ал.2 ЗЗД, а другите доказателства са неотносими.
При тези мотиви на въззивния съд, първата група процесуалноправни въпроси не обуславят изхода на спора, тъй като събраните доказателства изобщо не са преценявани като относими, допустими и необходими за правилното решаване на делото.
Отговор на втория процесуалноправен въпрос, длъжна ли е втората инстанция да обезсили недопустимото решение и да го изпрати на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск, е даден с разпоредбата на чл.270, ал.3 ГПК – когато решението е недопустимо въззивният съд го обезсилва като прекратява делото, освен ако основанието за това е неподсъдност на спора или е разгледан непредявен иск, в който случай делото се изпраща на първоинстационния съд за произнасяне по предявения иск. В случая, въззивният съд приема, че първоинстанционното решение не е недопустимо, доколкото съдът се е произнесъл по заявените в исковата молба обстоятелства, но е дал погрешна правна квалификация, с което е постановил едно неправилно решение, което подлежи на отмяна. Даденото разрешение е в съответствие с формираната практика на ВКС, намерила израз в ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ОСГТК, с което се приема, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му.
Обжалваното въззивно решение, в този смисъл, не противоречи на формираната задължителна съдебна практика на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, включително цитирана от касатора, тъй като в случая не е налице никоя от хипотезите в т.9 на ППВС № 1/1985 г., обуславяща обезсилване решението и връщане на делото на първоинстационния съд за произнасяне по предявения иск.
Останалите въпроси на касатора, свързани с правната квалификация на иска при твърдения за недействителност на упълномощителната сделка на продавача, обуславят изхода на делото, но са разрешени в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, в която се приема, че съдът определя правната квалификация на иска въз основа на въведените от ищеца твърдения относно претендираното или отричано от него право. В случая, преценката на въззивния съд се основава на заявените твърдения в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, че ищецът е наследник на мнимо представляван продавач, който към момента на упълномощаването не е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си поради тежко психично заболяване. Когато ищецът атакува сключения чрез представител договор за покупко-продажба на недвижим имот с нотариален акт, като се позовава на недействителност на упълномощителната сделка на единия продавач по чл.42, ал.2 ЗЗД, която не може да бъде потвърдена от мнимо представлявания поради смъртта му, това е правното основание на иска, както е приел и съдът в обжалваното решение. В исковата молба са изложени твърдения за недействителност на договора за продажба на недвижим имот поради опорочаване на овластителната сделка на продавача и неговата неспособност да разбира значението на извършените действия поради психично заболяване. Въз основа на тези твърдения, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск да се обяви недействителността на договора при липса на потвърждаване по чл.42, ал.2 ЗЗД, което е в съответствие с т.2 на ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК, според което при липсата на потвърждаване, договорът става недействителен по отношение на мнимо представлявания, но на тази недействителност може да се позове само лицето, от името на което е бил сключен договора или неговите универсални правоприемници.
Предвид изложените съображения и наличието на задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд по поставените процесуалноправни въпроси, не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, а при липса на съображения да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба К. К. С. и Д. А. С., чрез адвокат К. А.-В. от АК П. са поискали разноските за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 16.06.2017 г., които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 69 от 24.04.2017 г. по в.гр.д. № 75/2017 г. на Апелативен съд П..
ОСЪЖДА И. Й. С., ЕГН [ЕГН], Д. С. С., ЕГН [ЕГН] и Ю. С. С., ЕГН [ЕГН], да заплатят на К. К. С. и Д. А. С., чрез адвокат К. А.-В. от АК П., разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 1500 (хиляда и петстотин) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.