О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 899
гр. София, 06.12.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3706 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. против решение от 18.04.2016 г., постановено по гр.д.№ 12698/2015 г. от ІV „А” състав на Софийски градски съд.
Ответникът М. Н. оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Ищцата е била обвинена в извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, като е била оправдана с влязла в сила присъда от 26.04.2010 г. по н.о.х.д. № 5813/2009 г. на СРС, 10 състав. Съдът е приел, че обезщетението за претърпени неимуществени вреди, за които държавата и общините отговарят по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост, като се съобразяват конкретно установените факти по делото. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е приел, че следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, данните за личността на подсъдимия с оглед на това, доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, кариерното развитие, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални вреди. От показанията на разпитаните свидетели, които съдът е кредитирал, както и от приложеното наказателно дело, съдът е установявил, че продължилото близо 7 години наказателно производство срещу ищцата по обвинение по чл. 209, ал. 1 НК й е причинило значителни неимуществени вреди – коренна промяна в психиката й, депресия, силно притеснение, нервност и пр., което се е отразило както в отношенията й с близките, така и с околните. Съдът е отчел и обстоятелството, че в този период срещу ищцата е водено наказателно производство и по друго обвинение, но е приел от събраните доказателства, че описаните неимуществени вреди са вследствие именно на обвинението за измама по чл. 209 НК приемайки, че неимуществени вреди са причинени предимно от обвинението по чл. 209, ал. 1 НК, което е тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и по което ищцата е била оправдана. При определяне на справедливото обезщетение, е съобразена продължителността на наказателното производство, която е надхвърлила разумния срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС, най-вече в съдебната фаза, продължила значително над установения в чл. 22, ал 1 НПК срок, като е отчел и поведението на ищцата, която въпреки че е представяла медицински документи, е ставала причина за отлагане на делото над десет пъти. Въззивният съд е приел, че за така установените неимуществени вреди и степента им на съпричиняване с обвинението, по което е оправдана, претендираното от ищцата обезщетение в размер на 4 000 лв. е съобразено с критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като. искът е основателен до този размер. По претенцията за имуществени вреди, изразяващи се в заплатен от подсъдимия адвокатски хонорар за осъществяване на защитата му в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, съдът е приел, че представляват за него имуществена вреда по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ и подлежат на обезщетяване по реда на този закон.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочи правен въпрос, който според касатора е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Първия правен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди. Въпросът е поставен общо, като не се сочат конкретните факти по делото, довели до произнасянето на съда в противоречие със задължителната съдебна практика, която безспорно задължава съда да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди. Липсата на противоречие на процедирането на съда с практиката на ВКС по този правен въпрос, както и липсата на конкретно посочване в какво се изразява твърдяното противоречие, води до липса на соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочи материалноправен въпрос, свързан с прилагането на критерия за справедливост, отразен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди, че в тази насока е налице противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата и въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.04.2016 г., постановено по гр.д.№ 12698/2015 г. от ІV „А” състав на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.