О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
София, 10.01.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 08 януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 4652 /2019 година
Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Постъпила е частна жалба от С. С. М. против определение от 09.07.2018 г. по ч. гр.д.№ 953/2018 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 906/06.02.2018 г. на РС-Бургас за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ.
В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на материалния закон – чл. 11, ал.1 ЗСПЗЗ и на процесуалните правила, касаещи преценката на доказателствата – молба № 976/1993 г..
В изложението към частната жалба са формулирани три въпроса, които могат да се сведат до следното: 1./задължително ли е документа, с който се сезира ПК за реституция на конкретен имот да е озаглавен заявление, или е съществено съдържанието му: 2./ може ли този документ да се подаде в рамките на вече образувана преписка преди изтичане на крайния срок визиран в ЗСПЗЗ и 3./ заявяването на имот за реституция по ЗСПЗЗ от един наследник ползва ли и останалите преки и непреки наследници. По първата и третата част от въпроса се твърди основанието за допускане по чл. 280, ал.1 т.1 ГРК, а по втория – основанието по т.3 от същия текст. Частният жалбоподател се позовава на Р № 151 от 13.07.2011г. по гр.д.№ 409/2010 г. на ІV гр.о. на ВКС, Р № 662 от 29.10.2010 г. по гр.д.№ 1529/2009г., І гр.о. на ВКС и Р № 1597 от 08.01.1997 г. по гр.д.№ 2014/1995 г. на V гр.о. на ВКС.
Ответниците по частната касационна жалба Х. Д. З. и В. Д. Б. оспорват допускането до касация, като считат за неотносима цитираната от жалбоподателя съдебна практика, тъй като с тях са разрешени други въпроси. По същество считат частната жалба неоснователна, тъй като между двете сестри е имало неформална делба, която е съобразена при заснемане на получения в общ дял имот през 1940 г. като два самостоятелни имота с кадастралния план през 1958 г., че имотите са заявени от наследниците на всяка от сестрите по отделно и така са обжалвани отказите за изцяло възстановяване на имот 390 и за част от имот 391, че не е обжалван отказ за възстановяване на целия имот от 15 дка като съсобствен, че ищецът е обезщетен за това, че е отказано възстановяване на имот 390. че подадената молба № 976/30.03.1993 г. не покрива изискванията за заявление по чл. 11, ал.1 ЗСПЗЗ, защото не отговаря на изискването по чл. 13, т. 3,4 и 6 ППЗСПЗЗ. Че С. М. не е пряк наследник на В. Г., а само на В. Г.
Н. С. З. също оспорва частната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима
Данните по делото са следните: С. С. М., като наследник на В. С. Г. е предявил иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ против наследници на В. С. Г. за установяване, че имот, реституиран с решение № 9291/28.06.1993 г. на ПК-Б., като част от имот № 390 по кадастралния план от 1958 г., сега заснет като имот с пл. № 56 с площ 2 110 кв.м. към момента на одържавяването му е бил съсобствен при равни квоти между двете сестри В. и В. Г.. С н.а. № 115, т.3/1940 г. двете сестри и трети лица / техни братя/ са признати за собственици на недвижими имоти, между които по т. 7 на нива от 15 дка. През същата година е извършена делба по гр.д.№ 131/1940 г. и със спогодба по същото дело от 14.01.1940 г. двете сестри В. и В. Г. получили в общ дял лозе от 15,760 дка. През имота минал път и кадастралния план от 1958 г. разделил лозето на две части, заснети съответно като имоти 390 и 391. Имот 390 бил записан в разписната книга на В. Г., а имот 391 – на В. Г..
По преписка № 289/1991 г. са заявени имоти от ответника С. Г. З.. Между които и имот 391, от който е възстановена само част от 2,110 дка, попадаща в строителните граници на [населено място] и е постановен отказ за 5,770 дка. Възстановената част е заснета в кадастралния план като имот № 56. Ищецът С. М. е заявил за възстановяване по преписка № 289а/1991 г. лозе от 7,88 дка, съставляващо имот 390, но е постановен отказ за възстановяване на тази площ с решение № 9290/07.08.1993 г. Пълния отказ за възстановяване на имот 390 и частичния отказ за възстановяване на имот 391 са обжалвани от заявителите по двете преписки, но с решение от 30.03.1995 г. по адм.д.№ 4643/1993 г. на РС-Бургас и двете жалби са отхвърлени. С. М. е обезщетен за отказаните за възстановяване имоти имотно с решение № ОБ/18.10.2004 г. Ищецът е подал молба № 976 от 30.03.1993 г. по преписки № 289, 289а и 289б от 1991 г., с която представя удостоверения и скици за имоти 390 и 391, които сега попадат в регулационните граници на [населено място] с искане тези имоти да бъдат възстановени изцяло или частично в реални граници по чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ, а при невъзможност да бъдат обезщетени с друга земя в землището на [населено място].
Първоинстанционния съд е прекратил производството като е приел, че ищецът, като наследник на В. Г. не е заявил за възстановяване пред ПК в срока по чл. 11, ал.1 ЗС ПЗЗ – 12.05.2007 г. имот 391, за който предявява иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Подадената молба № 976/30.03.1993 г. не съставлява заявление, тъй като то е изричен формален акт, поставящ началото на административното производство и обективиращ волта на заявителя за това. Подадената молба е преценена като такава за подпълване на вече образувана преписка с доказателства, а искането отразява потдържане на вече заявено искане.
Въззивната инстанция е възприела тези изводи, като е допълнила, че искане за възстановяване на имот 391 е заявено само от наследници на В. Г., а за имот 390 – само от ищеца, като наследник на В. Г.. Прието е, че тази молба не съдържа всички реквизити, предвидени в чл. 13, ал.1 ППЗСПЗЗ и към нея не са приложени доказателствата, предвидени в ал.2 от същия текст. Безспорно е било, че ищецът не е водил и иск по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ. Съдилищата по същество са се позовали на т. 3А от ТР № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС.
Поставените правни въпроси касаят преценка дали молба № 976/1993 г. съставлява заявление по чл. 11, ал.1 ЗСПЗЗ и дали надлежно е сезирала поземлената комисия. Първият поставен въпрос е неотносим, тъй като изводите на съдилищата по същество не са основани на заглавието на този документ, а са анализирали съдържанието му. Не относими са и представени от частния жалбоподател съдебни актове, тъй като касаят разрешаване на други казуси. Р № 151 от 13.07.2011г. по гр.д.№ 409/2010 г. на ІV гр.о. на ВКС касае преценка на вида сделка, която се преценява и квалифицира според съдържанието на клаузите в нея, а не по наименованието на договора. В този смисъл е и Р № 1597 от 08.01.1997 г. по гр.д.№ 2014/1995 г. на V гр.о. на ВКС. Тези решения са неприложими към преценка на заявление за сезиране на административен орган за издаване на административен акт.
Неотносим към спора е и третия въпрос. С Р № 662 от 29.10.2010 г. по гр.д.№ 1529/2009г., І гр.о. на ВКС в съответствие с нормата на чл. 11, ал.2 и чл. 14, ал.1 от ППЗСПЗЗ, е прието, че подаденото заявление от един наследник без оглед на това дали е пряк наследник, или наследник на по-общ наследодател, починал преди колективизацията ползва и останалите наследници. Този извод е изведен от това, че при наследяване по пътя на наследствената трансмисия наследството на общия наследодател преминава върху преките му наследници и става част от оставеното от тях наследство. Заявявайки за реституция наследството на по-общия наследодател, заявителя е изразил воля за възстановяване собствеността и на неговите преки наследници. В настоящия случай двете сестри са били съсобственици по силата на одобрена от съда спогодба и ищецът не е наследник на леля си, чийто наследници са ответниците. Затова посоченото решение е неприложимо към казуса по настоящото дело, както и формулирания въпрос.
Така по първия и третия въпрос не се допуска касационно обжалване поради това, че не е обосновано общото и допълнителното основание за допускане до касация – формулираните въпроси и представената съдебна практика са неотносими към казуса и не се установява обжалваното определение да е постановено в противоречие със задължителна съдебна практика.
По втория въпрос „може ли този документ да се подаде в рамките на вече образувана преписка преди изтичане на крайния срок визиран в ЗСПЗЗ” се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
С т.3А от ТР № 4/2914 г. на ОСТК на ВКС е прието, че правен интерес от предявяване на иск по чл. 13, ал.3 ЗСПЗЗ налице при висящо административно производство по чл.14, ал.1-3 от ЗСПЗЗ или възможност такова да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл.10б от ЗСПЗЗ. Не е налице такъв интерес когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл.11 ЗСПЗЗ, защото дори искът да бъде уважен, ищецът няма да може да поиска от Поземлената комисия, респективно ОСЗГ издаване на решение за възстановяване на собствеността, защото това право ще е погасено. С решението по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ при уважаване на иска се установява само правото на възстановяване на собствеността, като се установява правото на собственост към минал момент /на обобществяване на земеделските имоти/. Това решение не легитимира ищеца като собственик, а то е основание, административния орган да издаде въз основа на него решение за възстановяване на собствеността, или за обезщетяване. Подобно решение не може да бъде издадено, ако пред ПК не е било заявено същото искане.
В конкретния случай искания за възстановяване са направени от името на наследници на всяка от двете сестри по отделни преписки за отделните имоти и са постановени влезли в сила решения, като за ищеца е постановено отказ, обжалван по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, но жалбата му е отхвърлена. Молба № 976/1993 г. е подадена по висящите преписки и е съобразена при постановяване на обжалваните решения на ПК в производствата по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ. Тя не съставлява искане, по което няма произнасяне и в този смисъл поставеният въпрос „може ли този документ да се подаде в рамките на вече образувана преписка преди изтичане на крайния срок визиран в ЗСПЗЗ” е неотносим към настоящия казус. Съдът не е приел, че такава молба не може да се подаде по висяща преписка, а че с тази молба имота не е заявен като имот, останал в наследство от двете сестри като съсобствен. Затова вторият формулиран въпрос също не обосновава допускане до касация.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № определение от 09.07.2018 г. по ч. гр.д.№ 953/2018 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 906/06.02.2018 г. на РС-Бургас за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: