О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
[населено място], 12.01.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на първи декември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №347/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл.288 ГПК и е образувано по две касационни жалби на [фирма] – София, чрез адв. Н. Б. и на [фирма] – П., чрез адв. А. Г. срещу решение №224 от 19.10.2010г. по в.т. дело № 65/2010г. на Великотърновския апелативен съд, с което е признато за установено по отношение на касаторите и на Г. П. В. от [населено място], Плевенска област, че вземането на [фирма] към [фирма] – П. за сумата от 240 000 лв. по запис на заповед от 29.03.2007г., за което има издаден изпълнителен лист от 9.03.2009г. на Свищовския районен съд по ч.гр.дело № 271/2009г. е несъществуващо вземане. С определение №65 от 20.12.2010г. е изменено решението в частта за разноските, присъдени в полза на Г. П. В., като са намалени от 24 360 лв. на 20 230 лв. Касаторите искат обезсилване на решението, като недопустимо, алтернативното искане е за отмяната му като неправилно. Позовават се на критериите за селектиране на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация Г. П. В., чрез адв. И. Н. в писмен отговор излага подробни съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Няма направено искане за присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационните жалби са редовни – подадени е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Фактите по делото са следните:
Съдът е сезиран с иск по чл. 464 ГПК от Г. П. В. срещу [фирма] – София и [фирма] – П., в качеството си на взискател по изп. дело №115/2008г. по описа на ЧСИ П. Д., с длъжник [фирма] – П.. Правният си интерес от предявяване на установителния иск ищецът обосновава с присъединяването като взискател по изпълнителното дело на “Т. С.” – София за вземане по изп. лист от 9.03.2009г. по ч.гр. дело №271/2009г., издаден на основание издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК за сумата от 240 000 лв., като поддържа, че длъжникът по изп. дело няма задължение в претендирания от втория взискател вземане. Окръжният съд е отхвърлил иска като неоснователен. С обжалваното въззивно решение установителния иск е уважен.
По делото не е имало спор, че записа на заповед за сумата от 240 000 лв. е издаден във връзка с установено между двете търговски дружества каузално правоотношение – договор за С. от 29.03.2009г. на обект “Котлоагрегат К1 “ към [фирма]. Записа на заповед е издаден на основание чл.2, ал.1, раздел В на договора като обезпечение за предоставяне на банкова гаранция от изпълнителя [фирма] за добро изпълнение на С. за сумата от 240 000 лв. Апелативният съд е приел, че банковата гаранция има отношение само към договора 29.03.2009г., но не и за сключените преди това договори за С.. Основното съображение на ВтАС да уважи установителния иск е свързано с прекратяването на договора от 29.03.2007г. по взаимно съгласие на страните към 1.06.2007г. Това е станало по инициатива на [фирма] чрез управителя П. с изпратено заявление вх.№7-054 от 1.06.2007г. до Т. С.” АД София. На същата дата между [фирма] и [фирма] е сключен договор за изпълнение на топлоизолационни работи на обект “Котлоагрегат К1”. Тази преценка на съда е извършена въз основа на представения по делото регистър на сключените договори на [фирма], като в графата за договора от 29.03.2007г. е посочено извършване на топлоизолационни договори по К1 договор №0753 от 1.06.2007г. Приема, че ответниците не оспорват, че договорът от 29.03.2007г. е прекратен, което може да стане само по взаимно съгласие на страните по чл.20а, ал.1 ЗЗД. Счетено е за съществено за спора обстоятелството, че договорното правоотношение е прекратено преди по него да има изпълнение и това изключва предоставянето на банкова гаранция от 240 000 лв. и след като обезпечителната функция на ЗЗ от 29.03.2007г. е отпаднала, е недопустимо да бъде предявен за плащане на 10.03.2008г. и в последствие издаването на изпълнителен лист. На второ място апелативната инстанция приема, че няма законова пречка страните по един договор за С. да уговарят предоставянето на банкова гаранция, както и изпълнителят да се задължи да издаде запис на заповед за обезпечаване на бъдещо вземане по нея. Това вземане е обусловено от – изтичането на определени гаранционни срокове след завършване на работата, констатиране на недостатъци на С. от изпълнителя, неотстраняване на недостатъци от изпълнителя в рамките на гаранционните срокове. В този смисъл е уговорката по чл.2, ал.1, раздел В на договора от 29.03.2007г. Уговореното обаче, записа на заповед да се осребри ако не бъде предоставена банкова гаранция, е в разрез с добрите нрави, тъй като възложителят ще бъде кредитиран на практика със сумата от 240 000 лв.
Разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По касационната жалба на [фирма]:
В т.1 и т.2 на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя като материалноправен въпрос този за нищожност на клаузата по чл.2.1, раздел В на договора от 29.03.2007г., поради противоречието с добрите нрави, както и че предоставената в договора на възложителя [фирма] възможност да осребри записа на заповед, ако не бъде предоставена от изпълнителя банкова гаранция, противоречи на добрите нрави. Като допълнителна предпоставка се сочи противоречие с практиката на ВКС – ТР № 31/2009г. на ОСТК, на решение №37/25.06.1969г. по гр.дело №32/1969г. на ОСГК на ВС и решение №596 от 24.07.1992г. по гр.дело №639/1992г. на ВС, последното при хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Въпросът кога една клауза на договор е нищожна поради противоречие на добрите нрави по принцип е значим за изхода на делото въпрос, но в конкретния случай той не е обуславящ изхода на спора. На първо място въззивният съд не е приел, че клаузата на чл.2.1 раздел В от говора е нищожна, а че клаузата на чл.2.2 на раздел противоречи на добрите нрави като прикриваща кредитиране, която дава възможност на възложителя да получи сумата по записа на заповед и да я задържи до предоставяне на банкова гаранция от изпълнителя до изтичане на гаранционните срокове по договора за С.. На второ място материалноправния въпрос не е обуславящ изхода на спора, затова защото решаващият извод на съда за уважаване на иска е обоснован с отпадане на обезпечителната функция на записа на заповед от 29.03.2007г. след прекратяване на договора по взаимно съгласие и недопустимото му предявяването за плащане. След като поставения въпрос в т.1 и т.2 на изложението не е обуславящ изхода на делото и не е налице основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъждат специалните предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът в т. 3 на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не формулира правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Изразеното несъгласие с изводите на съда по тълкуване на договорната клауза и от там за крайния изход на делото са доводи за евентуалната неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, което съставлява основание за касация по чл. 281, т. 3 ГПК и биха подлежали на разглеждане, когато касационната жалба бъде допусната до касационен контрол, но не е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. ОСГТК на ВКС приема, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
Не са налице касационните основания за допускане касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по материалноправните въпроси: едностранното прекратяване на договора от изправната страна по вина на неизправната страна следва ли да се отъждествява по значение и последици на прекратяване на договора по взаимно съгласие и може ли неизправната страна да се освободи от правните си ангажименти по договора в случай той бъде зачетен правно като прекратен. Въпросите са поставени абстрактно, извън конкретния казус и изводите на съда за прекратяване на договора по взаимно съгласие на страните. Съгласно чл.20а ЗЗД договорите могат да бъда изменени, прекратени, развалени или отменени по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона / чл.87 ЗЗД/. Прекратяването на договора по взаимно съгласие е една възможност за страните да прекратят облигационната връзка. Основанията за разваляне на договора, могат да бъдат посочени от страните при сключването му или всяка една от тях да се позове на посочените в закона основания за прекратяване на договорната връзка. Преценката дали договора е прекратен по взаимно съгласие или е развален от изправната страна се прави въз основа на конкретните факти и е в правомощията на решаващият съд. Преценката дали изводите му са обосновани може да бъде направена ако бъде даден ход на касационната жалба по същество, но не и в производството по селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК. Разпоредбите на чл.20а и чл.87 ЗЗД са ясни, по прилагането им установена съдебна практика, поради което не са налице допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.3 ГПК съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК – правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая касаторът се позовава на закона без да изложи правни аргументи коя правна норма се нуждае от тълкуване и за промяна на съдебната практика по приложението й.
Според касатора в противоречие със съдебната практика, изразена в определение №460 от 29.12.2008г. по ч.гр.дело №2076/2008г. на ВКС, определение №733 от 19.12.2009г. по ч.т. дело №551/2009г., определение №201/13.05.2010г. на ВКС по ч.гр.дело №188/2010г. на ІІ г.о. на ВКС и ТР №1/2009г. въззивният съд е дал ход на въззивната жалба на Г. П. В. без да е внесена изцяло дължимата ДТ и в посочения от съда срок. Процесуалният въпрос, за връщане на въззивната жалба, респ. прекратяване на образуваното въз основа на нередовна въззивна жалба производство, е по принцип важен процесуален въпрос, но в конкретният случай не са налице допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1и т.2 ГПК. Въззивната жалба е оставена без движение с разпореждане на съда от 3.05.2010г. за внасяне на ДТ в размер на 3200 лв. в едномесечен срок. Разпореждането на съда за внасяне на ДТ е получена от пълномощника на ищеца на 12.05.2010г., а бордерото за внесената ДТ е представено в съда на 18.05.2010г. , т.е. в срок. Обстоятелството, че ДТ е била внесена по сметка на окръжния съд, а по разпореждане на съда след това по сметката на апелативния съд, не се отразява върху редовността на въззивното производство. Върху редовността на въззивната жалба не се отразява определената от съда по-малка по размер ДТ от тази която се дължи по Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Въззивникът е изпълнил указанията на администриращия въззивната жалба съд да внесе определената с разпореждането по размер ДТ, да я внесе в срок и да представи платежния документ в канцеларията на съда. Представената от касатора съдебна практика касае други хипотези – не отстраняване на нередовностите на жалба за внасяне в посочения от съда срок на ДТ и представяне на преписа от жалбата, не е представен в съда в посочения от него срок платежния документ за внесената ДТ, исковото производство е образувано въз основа на нередовна искова молба. При така приетото от настоящия състав на ВКС, ТК по този въпрос, не могат да бъдат направени изводи за евентуалната недопустимост на въззивното решение, в какъвто смисъл са направени доводи от дружеството – жалбоподател.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Както основната, така и допълнителната предпоставка на цитираната норма не обосновават извод за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по процесуалния въпрос за основанието и пределите на правното разграничаване на В. като физическо лице – кредитор спрямо В. в качеството му на управител на [фирма] и може ли да се оспорва действителността на договор, по който дружеството е страна. Въпросът не е обуславящ изхода на спора между страните. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Процесуалното качество на страните по иска по чл.464, ал.1 ГПК е определено от закона. В. – като физическо лице, кредитор на [фирма] – длъжник, е упражнил правото си на иск да оспори вземането на друг взискател, а ответници по този иск са длъжника в изпълнителното производство търговското дружество [фирма] и взискателя, чието вземане се оспорва. В теорията и съдебната практика не съществува съмнение за правосубектността на търговското дружество и физическото лице, както и за правното положение на управителя на търговското дружество и физическото лице, в случаите когато то е управител на търговеца, затова и не съществува необходимост от произнасяне от ВКС по този въпрос.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на [фирма].
По касационната жалба на [фирма]:
В т.1 на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът счита, че не противоречи на добрите нрави постигнато между страните съглашение за предоставяне на суми от едно на друго лице, със задължение за тяхното връщане. Така формулиран въпросът не попада в общото основание по чл.280, ал.1 ГПК тъй като няма отношение към разрешения от съда правен спор. По конкретното дело не е поставен за разрешаване спор по договор за кредит, по който страните могат да уговорят размера, сроковете за връщане и дължи ли се лихва, поради което не следва да бъде обсъждана представената с касационната жалба съдебна практика. Дори да се приеме, че касаторът е имал предвид изводите на съда по тълкуването на т.2.2 раздел В на договора от 29.03.2007г. и констатираното от него противоречие с добрите нрави, то въпросът не е обуславящ изхода на делото, с оглед на изложените по-горе мотиви по касационната жалба на [фирма] по същия поставен въпрос.
По процесуалния въпрос за редовността на въззивната жалба и задължението на съда да прекрати въззивното производство като образувано по нередовна въззивна жалба, следва да се имат предвид мотивите, изложени по този въпрос по касационната жалба на [фирма], тъй като касаторът се позовава на същите обстоятелства и съдебна практика. По пози въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК доколкото по приложението на процесуалните норми чл. 260, чл.261 и чл.262 има установена съдебна практика.
Касаторът е представил решение №1 от 19.03.2001г. по гр.дело №687/2001г. на ІІ г.о. на ВКС и решение №757 от 26.03.1973г. по гр.дело №227/1973г. на ІІ г.о. без да формулира правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да посочи в какво се изразява противоречиво разрешения правен въпрос в обжалваното решение на Великотърновския апелативен съд и правния въпрос разрешен в приложените решения. Липсата на въведено от касатора общо основание по чл.280, ал.1 ГПК не обосновава извод за приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК материалноправния въпрос за нищожност на клаузата на т.2.2 на договора/ неправилно цитирано т.2.1/ тъй като не е обусловил решаващия извод на съда по материалния спор, след като решаващият мотив е за отпадане на обезпечителната функция на записа на заповед от 29.03.2007г. с прекратяване на договора по взаимно съгласие на страните. Освен това позоваването на закона, без да са изложени аргументи по приложението му, не обосновава извод за допускане касационен контрол на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Последното съображение е относимо и за въпрос №3 от Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Касаторът е изложели доводи – несъгласие с изводите на съда за прекратяване на договора по взаимно съгласие, относими към касационните основания за отмяна на неправилно решение, поради необоснованост на съдебния акт по чл.281, т.3, пр. трето ГПК, различно от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос №2 от Изложението, тъй като разпоредбата на чл.464, ал.1 ГПК е ясна на кого принадлежи процесуалната и материалноправна легитимация за предявяване на иск за оспорване на вземането на взискател, присъединил се в изпълнителното производство. Тя принадлежи на взискателя по изпълнителното дело, като законът не прави разграничение дали това е физическо или юридическо лице. Отделно от това касаторът само поставя въпроса без да излага правни аргументи за необходимостта от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им / т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС/. Позоваването на закона не е достатъчно за да се обоснове приложното поле на критерия по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В заключение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по касационната жалба на [фирма].
С оглед на изложеното настоящият състав на ВКС, ТК намира, че въззивното решение на Великотърновския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване поради отсъствие на критериите за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, затова
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №224 от 19.11.2010г. постановено по в.т.дело №65/2010г. на Великотърновския апелативен съд, гражданска колегия.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: