7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
гр. София, 05.01.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Ковачева
ЧЛЕНОВЕ: Лидия Иванова
Емилия Василева
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 473 по описа за 2010г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. Й. С. от гр. Варна чрез процесуалния му представител адв. Г. Г. срещу решение № 153 от 14.01.2010г. по в. гр. дело № 334/2009г. на Разградски окръжен съд в следните части: 1/ частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. Й. С. от гр. Варна срещу С. Г. Д. от гр. К. установителен иск, че не дължи сумата за разликата над 900 лв. до предявения размер 19 900 лв. по запис на заповед от 02.01.2001г., въз основа на която по ч. гр. дело № 56/2022г. на Варненски районен съд е издаден изпълнителен лист; 2/ частта, с която е признато за установено по отношение на Д. Й. С. от гр. Варна, че оспорените от С. Г. Д. от гр. К. разписка от 22.03.2004г. и разписка от 07.04.2004г. са неистински документи и са изключени от доказателствата; 3/ частта за разноските.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба, изложението към нея и молба – уточнение обосновава допускането на касационно обжалване с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: налице ли е признание за сумата 2 000 лв.; следва ли да се изключат изцяло от доказателствата частично оспорени документи.
Ответникът С. Г. Д. от гр. К. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въззивният съд е изложил съображения, че в случай на оспорване на истинността на документ, страната, която се позовава на него, трябва да представи оригинала за изследване. Когато оригиналният документ не е представен, оспорването е проведено успешно. Оригиналите на процесните разписки не са открити, а депозираните от ищеца пред въззивната инстанция извлечения от общия регистър на нотариуса, извършил на 21.03.2008г. заверка на преписите от оригиналите на разписките, издадени през 2004г. не са приети по делото. Според решаващия съдебен състав извлечението от регистъра отразява съдържанието на оригинала към датата на заверката – 21.04.2008г., но не удостоверява, че това съдържание е същото като съдържанието на документа към момента на неговото съставяне през 2004г.
Освен изложените съображения, въззивната инстанция на основание чл. 272 е препратила и към мотивите на първоинстанционния съд. Първоинстанционният съд е приел, че страните са били в дълготрайни търговски правоотношения, в резултат на които са останали неуредени парични взаимоотношения. Във връзка с представените от ищеца разписки от 22.03.2004г. и 07.04.2004г. и оспорването им от ответника относно извършените в тях добавяния, графологичната експертиза не е могла да изследва химикалната паста, линиите на пресичане и поредността на изписване на сочените за добавени текстове въз основа на представените ксерокопия на разписки. Поради това, че ищецът не е представил оригиналите на разписките, съдът е приел, че е създал пречки за извършване на експертизата и разкриване на обективната истина по делото. Изложил е съображения относно разминаването в шрифта на разписка от 22.03.2004г., с който е изписан основния текст и този, с който е изписано добавеното основание, поради което е заключил, че дописването е направено след полагане на подписите, тъй като добавеното основание е вмъкнато между първоначалния текст и подписа на С. Д.. Съдът е кредитирал обясненията на ответника, предвид признанието на неизгоден за него факт, а именно че ищецът му е заплатил 900 лв., за което плащане е издадена разписката от 07.04.2004г. Относно разписката от 22.03.2004г. е приел, че същата удостоверява плащане на сумата 2 000 лв., но не е ясно на какво основание е извършено плащането, предвид дълготрайните бизнес отношения, които предполагат множество задължения на двете страни, и с оглед обстоятелството, че не са ангажирани доказателствна, установяващи, че ищецът няма други задължения към ответника, извън посочените в изпълнителния лист 26 000 лв.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Неоснователен е доводът за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на посочената правна норма е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Въпросът „налице ли е признание за сумата 2 000 лв.” е конкретен и зависи от представените по делото доказателства. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, респективно първоинстанционният съд, към мотивите на чието решение се препраща с въззивното решение, са резултат от извършената от съдилищата конкретна преценка на фактите и доказателствата.
Развитите оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на признанието на ответника за плащане на сумата 2 000 лв. и недопускане на съдебно-почеркова експертиза, поставят въпроса за задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора.
Задълженията на въззивния съд да мотивира решението си, като в случаите на потвърждаване на първоинстанционното решение може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 ГПК не се решават противоречиво от съдилищата. По приложението на разпоредбата на чл. 272 ГПК е налице задължителна съдебна практика, обективирана в постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК – решение № 237/24.06.2010г. на ВКС по гр. д. № 826/2009 г., IV г. о., ГК и решение № 484/09.06.2010г. на ВКС по гр. д. № 1438/2009 г., I. г. о., ГК, съгласно която когато потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд мотивира своето решение и може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, като тази възможност може да се използва при съвпадение на фактическите и правните изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност, т. е. когато тя е еднаква по обем при двете инстанции, тъй като не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства пред въззивния съд. В този случай въззивният съд мотивира решението си, като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора. Щом въззивният съд споделя изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния, не е необходимо да повтаря обсъждането на всички доказателства, доводи и възражения. Като е обсъдил оспорените разписки, констатирал е непредставянето на оригиналите и е направил извод за успешно провеждане на оспорването на истиността на разписките, след което е препратил и към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, решаващият съдебен състав е изложил достатъчен по съдържание мотив за отхвърлянето на предявения иск.
Въпросът за недопускането на исканата от въззивника С. е решен в съответствие с практиката на ВКС относно недопустимостта на посочените с въззивната жалба доказателства и приложението на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 ГПК По приложението на разпоредбата на чл. 266, ал. 1, 2 и 3 ГПК е налице задължителна съдебна практика, обективирана в постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК – решение № 398/03.02.2010г. по гр. д. № 56/2009г., ГК, IV г. о., решение № 1014/2009г. по гр. д. № 221/2009г., ГК, I. г. о., решение № 224/02.07.2010г. по гр. д. № 177/2010г., ГК, II г. о., решение № 217/30.07.2010г. по гр. д. № 367/2009г., ГК, II г. о., решение № 284/21.07.2010г. по гр. д. № 378/2009г., ГК, IV г. о., решение № 429/21.06.2010г. по гр. д. № 1151/2009г., ГК, I г. о., решение № 466/27.05.2010г. по гр. д. № 1297/2009г., ГК, I г. о. и други. В цитираните съдебни решения, постановени при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008г./ и представляващи съдебна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че е недопустимо представянето на доказателства пред въззивния съд тогава, когато доказателствата са могли да бъдат представени пред първоинстанционния съд. Забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК е приложима за факти и обстоятелства, които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство. При действието на въведения с ГПК от 2007г. ограничен въззив във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор съгласно чл. 266, ал. 2 ГПК. Настъпващата в първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи собствената си небрежност във въззивната инстанция. Когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, страната има право да направи доказателствените си искания и представи относимите доказателства и във въззивното производство. Причините, които са попречили на страната да посочи или представи доказателствата следва да бъдат изложени и при необходимост доказани. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства.
В конкретния случай, въззивният съд е оставил без уважение искането за С. поради това, че доказателствените искания не са направени с въззивната жалба съгласно чл. 260, т. 6 ГПК, а с допълнителна молба повече от месец след депозирането на жалбата и въззивникът не е посочил причините, които са му попречили да направи исканията си пред първоинстанционния съд. Като е процедирал по посочения начин решаващият съдебен състав не се е отклонил от постоянната съдебна практика на ВКС по приложението на разпоредбите на чл. 266, ал. 1 и 2 и чл. 260, т. 6 ГПК, постановена по реда на чл. 290 ГПК, поради което не е налице нито основанието за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито произнасяне по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по тези въпроси е налице практика на ВКС.
Въпросът „следва ли да се изключат изцяло от доказателствата частично оспорени документи” не е релевантен по делото, тъй като представените от ищеца разписки от 22.03.2004г. и 07.04.2004г. са оспорени от ответника в срока за отговор на исковата молба изцяло, предвид твърдението за извършени добавки в текстовете на двете писмени доказателства.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение на Разградски окръжен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Предвид изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответната страна не се присъждат за касационното производство, тъй като такива не са поискани и не са налице доказателства, че са направени.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 153 от 14.01.2010г. по в. гр. дело № 334/2009г. на Разградски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.