О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
София, 06.01.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3588/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на В. Ц. В. и С. Г. Василева, двамата от [населено място], срещу решение № 442 от 25.09.2013 г. по т. д. № 679/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 611 от 20.11.2012 г. по т. д. № 145/2011 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от касаторите срещу [фирма], [населено място] субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 36 450 лв., представляваща неустойка по договор за аренда от 09.05.2006 г. за периода от 01.09.2006 г. до 31.08.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.12.2009 г. до пълното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1642 от 09.03.2010 г. по ч. гр. д. № 18170/2009 г. на Пловдивски районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, както и поради необоснованост. Изразява се несъгласие с приетото от въззивния съд, че по отношение на процесната сума не е налице сила на пресъдено нещо за нейната дължимост, формирана с влязлото в сила определение за прекратяване на производството по т. д. № 677/2010 г. на Пловдивски окръжен съд поради отказ от предявения от ответника по настоящото дело срещу ищците по него отрицателен установителен иск за недължимост на същата сума. Касаторите подробно аргументират застъпваното и пред инстанциите по същество становище, че отказът от този иск представлява признание на ищеца по него [фирма] (сега ответник), че отричаното от него право съществува, т. е. че той им дължи претендираната по настоящото дело сума 18 250 евро, явяваща се неустойка за забавено плащане по договор за аренда от 09.05.2006 г. и поради това предявените от тях положителни установителни искове следва да бъдат уважени.
Като обосноваващ допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Има ли сила на пресъдено нещо между страни по установителен иск за дължимост на конкретно вземане, ако ответникът по предявения иск преди това е направил отказ от заведен от него срещу ищеца отрицателен установителен иск за недължимост на същото вземане”. По отношение на така поставения въпрос касаторите поддържат, че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – решение № 281 от 29.10.2012 г. по гр. д. № 130/2012 г. на ВКС, І г. о., евентуално – че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение, по съображения в писмен отговор от 11.11.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от В. Ц. В. и С. Г. Василева срещу [фирма] положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 36 450 лв. (левова равностойност на 18 250 евро), представляваща неустойка по договор за аренда от 09.05.2006 г. за периода от 01.09.2006 г. до 31.08.2007 г., въззивният съд е приел, че посочената сума е недължима, тъй като не е налице неизпълнение на задължението на ответника за плащане на арендната вноска за 2006 г. Този извод е направен въз основа на представената от ответника разписка от 17.08.2006 г., в която ищците са заявили, че са получили сумата 1 773 лв., представляваща арендна вноска по процесния договор за аренда за стопанската 2006 г. и че нямат други претенции към ответника-арендатор. Независимо от оспорването на посочения документ, с оглед характера му на частен документ и на обстоятелството, че е нотариално заверен, същият е счетен за доказателство както по отношение на подписалите го лица, така и по отношение на неговите дата и съдържание.
Като неоснователен въззивната инстанция е преценила доводът на двамата ищци, че спорът относно съществуването на вземането им за процесната неустойка е разрешен със сила на пресъдено нещо по т. д. № 677/2010 г. на Пловдивски окръжен съд, тъй като същото е приключило с определение за прекратяване поради отказ от предявения от ищеца по това дело [фирма] (ответник по настоящото) срещу тях отрицателен установителен иск за недължимост на сумата 18 250 евро. Решаващият състав е аргументирал своето становище с обстоятелството, че по приключилото между страните производство е постановен съдебен акт, с който спорът не е разгледан по същество и поради това същият не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на релевираните по настоящото дело факти.
Настоящият състав намира, че макар поставеният от касаторите въпрос да е обуславящ изхода на конкретното дело, т. е. да отговаря на общото изискване по чл. 280, ал.1 ГПК, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на него не са осъществени поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1и т. 3 ГПК. Представеното с изложението по чл. 284, ал. 3,т. 1 ГПК решение по чл. 290 ГПК не доказва твърдението за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС, доколкото не е налице идентичност между разрешения с него правен въпрос и въпроса, релевантен за настоящия спор. Разликата произтича от това, че в посоченото решение въпросът за последиците от направен отказ от иска се свързва с хипотезата на прехвърляне на спорното право в хода на висящия процес, каквато настоящата не е. Ето защо, същото не представлява съдебна практика, релевантна към поставения от касаторите въпрос и следователно не установява твърдяното от тях противоречие.
К. контрол не може да бъде допуснат и на второто поддържано основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сама по себе си, липсата на съдебна практика по този въпрос, с твърдението за която е обосновано посоченото основание, не налага извод за наличие на включените в него две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на разясненията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОГТК на ВКС. Действително, по поставения от касаторите въпрос не е формирана задължителна практика на касационната инстанция. Доколкото обаче въпросът се свежда всъщност до силата на пресъдено нещо на съдебните актове, относима към него се явява практиката, създадена вече в тази насока както при действието на отменения, така и при действието на новия процесуален закон. Освен това, необходимо е да се отбележи, че решаването на поставения от касаторите въпрос налага да се отчете и спецификата на настоящия случай – касае се за производство по иск с правно основание чл. 422 ГПК, представляващ своеобразно продължение на заповедното производство, както и че условие за влизане в сила на заповедта за изпълнение е предявяването (и съответно уважаването) именно на положителен установителен иск за съществуването на вземането, а не на отрицателен установителен иск за несъществуването му, какъвто е бил предявен от ответника по делото [фирма] и по отношение на който впоследствие е извършен отказ.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторите дължат заплащане на направените от ответника по касация разноски в размер на сумата 500 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане в брой е отразено в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита № 97322 от 29.10.2014 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 442 от 25.09.2013 г. по т. д. № 679/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. Ц. В. и С. Г. Василева, двамата от [населено място], [улица] да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 500 (петстотин) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: