7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
София, 06.01.2020 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 802/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е касационна жалба на „С.“ О., [населено място] против решение № 351 от 05.12.2018 г. по в. т. д. № 563/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 370 от 18.07.2018 г. по т. д. № 292/2017 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Д. Р., гражданка на Република Италия, срещу касатора положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 97 791.50 лв., произтичащо от запис на заповед от 31.12.2007 г., с присъждане на законна лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението – 07.12.2016 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение № 3534 от 09.12.2016 г. по ч. гр. д. № 5716/2016 г. на Старозагорски районен съд.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че при постановяването му е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че съдът не е изключил от доказателствата по делото представения с исковата молба договор за заем от 02.01.2007 г., независимо от обстоятелството, че ищцата не е представила оригинала на същия, а е представила в оригинал друг документ, различаващ се по съдържание от копието, който не е следвало да бъде съобразен при решаването на спора предвид несвоевременното му представяне в нарушение на правилото на чл. 147 ГПК. Според каатора, въззивният съд неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 183 ГПК, като е счел, че под „препис“ на документ не следва да се има предвид точно копие на документа.
В касационната жалба са развити подробни съображения и срещу извода, че процесният договор за заем и издаденият за обезпечаване на същия запис на заповед са подписани на посочените в тях дати, а не по-късно, т. е. че не са антидатирани, и следователно, като подписани от лице с надлежна представителна власт към тези моменти, същите ангажират правната сфера на търговското дружество. Касаторът счита за неправилна също и преценката на въззивния съд досежно реализирането на фактическия състав на договора за заем, като твърди, че от представените по делото доказателства не се установява преведените от ищцата по сметка на дружеството суми да са предоставени именно като заем.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са релевирани основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според касатора, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване е налице, тъй като въззивният съд е изложил аргументи в противоречие с дадените от ВКС „тълкувания“, че: „По иск с правно основание чл. 240 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствената тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание – ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр.“ (решение № 192 от 07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на ІІІ г. о.); „Частният свидетелстващ документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставянето на документа. Съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица“ (решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на ІV г. о., решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ІV г. о., решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на ІV г. о. и решение № 506 от 08.09.2010 г. по гр. д. № 705/2009 г. на ІV г. о.); „Тъй като частните документи не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК“ (решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г. на ІV г. о. и решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2014 г. на ІV г. о.).
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по отношение на въпроса: „Използваният в чл. 183 ГПК израз „заверен препис“ следва ли да се тълкува в смисъл, че преписът е идентично копие на оригинала на съответния документ“. Според касатора, „така поставеният въпрос, по който не е налична практика на ВКС, е от значение за точното прилагане на закона и правилното решаване на делата“.
Ответницата по касация – Д. Р., гражданка на Република Италия – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на общия селективен критерий, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 26.03.2019 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 97 791.50 лв. (равностойност на 50 000 евро) по заповед за незабавно изпълнение № 3534 от 09.12.2016 г., издадена по ч. гр. д. № 5716/2016 г. на Старозагорски районен съд, по реда на чл. 417, т. 9 ГПК, въз основа на запис на заповед от 31.12.2007 г., въззивният съд е счел за доказано съществуването на вземане за посочената сума в полза на Д. Р., гражданка на Република Италия срещу „С.“ О., [населено място] – издател на записа на заповед. Приел е, че процесният запис на заповед е издаден във връзка със съществуващо между страните каузално правоотношение – договор за заем от 02.01.2007 г.
Като неоснователно решаващият състав е преценил основното оплакване във въззивната жалба за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, свързано с изпълнение на вмененото на ищцата задължение за представяне на договора за заем в оригинал и по-конкретно – че представеният оригинал на договор за заем е различен от копието, приложено към исковата молба, поради което същото е следвало да бъде изключено от доказателствата съгласно чл. 183, изр. 2 ГПК, а оригиналът – да не бъде приеман поради несвоевременното му представяне. Въззивният съд е съобразил констатираните различия между приложения към исковата молба препис от договора за заем и оригинала на същия – в преписа (чл. 1) след посочване на заемната сума 50 000 евро съществува добавката „платима на части, по банков път, след писмена или устна заявка, в рамките на календарната година“, каквато отсъства в оригинала, както и разлика в местоположението на печата на „С.“ О., но е счел, че същите не обосновават извод за представяне на две различни доказателства и съответно, че оригиналът на договора е представен извън преклузивния срок. В тази връзка е изразено становището, че разпоредбата на чл. 183 ГПК визира препис на документ, а не точно копие на документа и затова преписът може да е изготвен по различен начин от самия документ. Що се отнася до разликата в съдържанието на чл. 1 между преписа и оригинала, съдебният състав е счел, че същата няма съществено значение за отношенията между страните и по никакъв начин не ги променя, още повече, че в чл. 2, т. 1 от договора са посочени изрично конкретните условия, начин и срокове, при които заемодателят ще преведе средствата на заемателя.
Въззивната инстанция е приела за неоснователно и възражението на търговското дружество, че договорът за заем и записът на заповед не са изготвени на посочените в тях дати, а по-късно, когато подписалият ги от името на „С.“ О. К. Теста вече не е бил управител на дружеството и следователно същото не е обвързано от така възникналите правоотношения. Отчитайки характера им на частни документи, ползващи се само с формална доказателствена сила, решаващият състав е приел за допустимо датата на двата документа да бъде оспорена от страна на ответното дружество. С оглед обаче представените по делото доказателства, това оспорване е преценено за недоказано. В тази връзка въззивният съд е взел предвид следното: От извлечението по банковата разплащателна сметка на „С.“ О. в евро и от заключението на икономическата експертиза се установява, че през 2007 г. от името на ищцата Д. Р., са преведени (от сметка на съдружника К. Теста, с която ищцата е упълномощена да оперира) общо 50 000 евро – на четири вноски по 12 500 евро, с отбелязване, че основанието за тези преводи е вноска от съдружника Д. Р.; Така преведените суми са отразени в годишните финансови отчети на дружеството в сметка 117 „Други резерви“; По посочената сметка 117/1 на името на Д. Р. е отразен кредит, който като крайно салдо за периода 2011-2016 г. е 769 877.45 лв.; Дори да се приеме, че не следва да бъде съобразена оборотната ведомост към 31.12.2016 г., изготвена от счетоводната фирма „И. – П.“ Е., поради прекратяване на договора с нея преди тази дата (в какъвто смисъл е направеното от ответника изрично възражение), посочената в нея обща сума като преведена от ищцата в полза на ответното дружество се установява и от предходните оборотни ведомости към 31.12.2007 г., 31.12.2008 г., 31.12.2009 г., 31.12.2010 г. и 31.12.2011 г.
При преценката на финансовите отношения между страните по делото въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че в периода 2005 г. – 2011 г. останалите трима съдружници – К. Теста, Д. Белоти и В. С. – също са превеждали суми по сметка на ответното дружество, които са били отразени отново по сметка 117 „Допълнителни резерви“, както и обстоятелството, че през 2016 г. съдружниците Белоти и С. са подписали спогодби с дружеството, в които е отразено изрично, че предоставените от тях суми в полза на дружеството представляват заемни средства.
С оглед на всички посочени факти, въззивният съд е направил извод, че процесният договор за заем и записът на заповед не са антидатирани и следователно са подписани от лице, което е разполагало с представителна власт по отношение на ответното дружество. Що се отнася до неправилното отразяване на преведените от всички съдружници суми, в т. ч. и от ищцата Р., като „допълнителни резерви“, а не като заем, както и до липсата на деклариране на същите, решаващият състав е приел, че това обстоятелство има отношение към спазването на счетоводното и данъчно законодателство, но не опровергава извода, че сумите са предоставени като заем.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно действащата нормативна уредба, общо основание за допускане на касационния контрол е наличието на материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда и съответно изхода на конкретното дело. В т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че посочването на релевантния въпрос е задължение на самия касатор и че Върховен касационен съд не е длъжен и не може да извежда същия от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а разполага единствено с правомощието да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос. Според указанията в цитирания тълкувателен акт, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил само един въпрос, отговарящ на тези изисквания и това е въпросът, свързан с приложението на чл. 183 ГПК, по отношение на който се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Другото заявено от него основание – чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК – не е отнесено към конкретно поставени въпроси, които да са разрешени в обжалвания въззивен акт. Включените в изложението цитати от решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, не представляват конкретно формулирани въпроси по смисъла на разясненията в задължителната съдебна практика. Твърдението, че обжалваното решение противоречи на тези „тълкувания“, е по своята същност оплакване за неправилност на въззивното решение, преценката за която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по конкретно формулирания в изложението въпрос, касаещ тълкуване на разпоредбата на чл. 183 ГПК досежно израза „заверен препис“. С оглед мотивите на обжалваното решение, безспорно този въпрос има характер на обусловил изхода на делото. Единственото поддържано по отношение на него основание обаче е ненадлежно заявено. Съгласно указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационното обжалване. В случая, с твърдението, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона е заявил само част от това основание, като изобщо не е аргументирал наличието на формиращите го две предпоставки. Липсата на съдебна практика по така поставения въпрос, каквото е твърдението на касатора, не може да се счете за достатъчна причина за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Още повече като се отчете фактът, че разпоредбата на чл. 183 ГПК е идентична с разпоредбата на чл. 101 от отменения ГПК, и при дългогодишното й приложение в практиката не са възниквали трудности и противоречия при тълкуването и прилагането й.
Що се отнася до последното поддържано от касатора основание – това по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото е заявено само бланкетно, без изобщо да са изложени съображения за обосноваването му, същото не подлежи на обсъждане.
С оглед на горното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, искането на ответницата по касация за присъждане на разноски не следва да бъде уважено предвид липсата на доказателства за извършването на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 351 от 05.12.2018 г. по в. т. д. № 563/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: