Определение №9 от 7.1.2020 по гр. дело №2406/2406 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
София,07.01.2020 г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2406/2019год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „АВАНГАРД СОД” ООД гр. Велико Търново, подадена чрез адв. В. К., срещу въззивно решение № 186 от 27.03.2019г. на Великотърновски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 183/2019г., с което е потвърдено решение № 76 от 18.01.2019г., постановено по гр. д. № 3375/2018г. на Великотърновски районен съд и касаторът е осъден да заплати на насрещната страна Д. Л. Л. разноски в размер 560лв. С потвърденото първоинстанционно решение са уважени предявените от Д. Л. Л. срещу „АВАНГАРД СОД” ООД искове по чл. 344, ал.1, т.1 , т. 2 и т.3 КТ като е признато за незаконно и отменено уволнението му, извършено със заповед № 312/03.09.2018г. на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ във връзка с чл.190, ал.1, т.2, чл.187, ал.1, т.1 и чл.188, т.3 КТ, възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност „охранител“ с място на работа „автопатрул” в „АВАНГАРД СОД” ООД и дружеството е осъдено за му заплати обезщетение за времето от 03.09.2018г. до 29.10.2018г. – през което е останал без работа в резултат на уволнението, в размер на сумата 510лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 02.11.2018г., до окончателното изплащане, разноски в размер 550лв., а по сметка на съда – 210лв. държавни такси.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса 1. „Необходимо ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи на жалбоподателя и да направи преценка на събраните по делото доказателства, предвид разпоредбата на чл. 236 ал.2 от ГПК?” Твърди, че в противоречие с разпоредбата на чл. 236 ал.2 от ГПК съдът не е обсъдил всичките му доводи на жалбоподател, като същевременно не е направил преценка на всички събрани по делото доказателства. Счита, че обжалваното решение противоречи на трайно установената практика на ВКС, съгласно която липсата на мотиви по доводите на страните и липсата на конкретен анализ на доказателствата пречи на съда да формира свои фактически и правни изводи. Позовава се на Решение №214 от 15.03.2017г. по гр.д.№112/2016г. на ВКС, ІV ГО, в което е прието, че съдът при формиране на фактически и правни изводи се ръководи от правилата по чл. 12 , чл. 154 и чл. 235, ал. 2 ГПК – преценява всички доказателства и доводи по вътрешно убеждение и с оглед последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, като основава решението си върху приетите от него за установени факти и обстоятелства по делото и върху закона, както и на две определения на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК, които са извън обхвата на съдебната практика, по смисъла на чл.280 ГПК.
Касаторът посочва основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК и във връзка с въпроса : 2.” Изводът на съда, че разпитан по делото свидетел е заинтересован и показанията му не следва да бъдат кредитирани, следва ли да бъде мотивиран с конкретни съображения за това? Обстоятелството, че свидетел е в трудово правоотношение с работодателя, прави ли го непременно заинтересован от изхода на делото по трудов спор за незаконно уволнение и тази заинтересованост представлява ли пречка съдът да цени показанията му?” Счита, че решението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл. 172 от ГПК по поставения правен въпрос, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Позовава се на Определение № 197/ 0903.2018 г. по гр.дело 3340/ 2017 г. на ВКС, четвърто г.о.- същото е извън обхвата на съдебната практика, по смисъла на чл.280 ГПК; Решение № 34/ 22.02.2016 г. по гр.дело 4657/ 2015 г. на ВКС, първо г.о., с което е прието, че въззивната инстанция и при действието на новия ГПК решава спора по същество, като прави собствени изводи от събраните доказателства по направените доводи от страните, но се произнася само по наведените от въззивниците оплаквания, както и на Решение № 250/ 21.12.2015 г. по гр.дело 3897/ 2015 г. на ВКС, първо г.о., с което е даден отговор по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства и е прието, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото.
Касаторът сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпроса : 3.” При трудови задължения, осъществявани от работника чрез дежурства по график, длъжен ли е работодателят да уведомява работника за всяко дежурство, ако в предприятието на работодателя съществува утвърдена практика, на кое място се обявява графика с дежурствата?”
Сочи също основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с въпроса :4.” Кой носи доказателствената тежест за установяване незаконно недопускане до работа на работника от страна на работодателя в случаите на дисциплинарно уволнение, поради неявяване на работа? Обстоятелството, че работодателят носи доказателствената тежест за установяване законността на уволнението изключва ли задължението на работника да установи при условията на пълно и главно доказване фактите, от които се ползва, а именно, че работодателят не го е допуснал да изпълнява задълженията си?” Позовава се на противоречие на въззивното решение с Решение № 176/ 21.11.2018 г. по гр.дело 1677/ 2018 г. на ВКС, четвърто г.о., в което е прието, че всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си и всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици и следва да проведе главно и пълно доказване на тези факти – за несъмненото им осъществяване в обективната действителност. Сочи и определения на ВКС, постановени в производство по чл.288 ГПК, които са извън обхвата на съдебната практика по чл.280 ГПК.
На следващо място в изложението си касаторът повдига въпроса :5. „Осуетяването на проверка на служители от Дирекция „Инспекцията по труда” от страна на работодателя, означава ли непременно, че жалбата на работника до инспекцията е основателна? Подаването на жалба от работника до „Инспекцията по труда”, че работодателят не го допуска до работа, достатъчно ли е, за да докаже, че неявяването на работника на работа не се дължи на негово виновно поведение?” Във връзка с този въпрос поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК тъй като счита, че отговорът на същия ще има значение за развитието на правото.
На последно място в изложението си касаторът поддържа също, че решението е очевидно неправилно, тъй като изводите на въззивния съд, че отсъствието на работника от работа не се дължи на негово виновно поведение, са напълно произволни и не почиват на никакви конкретни доказателства.
Ответната страна Д. Л. Л., чрез адв. Д. Т., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски в размер 500лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344, ал.1 т.1 , т.2 и т.3 от КТ.
Въззивният състав, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, след анализ на събраните доказателства, кредитиране на показанията на свидетеля Г. и некредитирайки поради заинтересованост показанията на свидетеля Н., е обосновал решаващите си изводи, че на посочените в заповедта дати ищецът не се е явил на работа, но и че измененият график за дежурства за месец август, не е бил сведен до знанието му. Счел е за установено и това, че на 13.08.2018г. при явяването в офиса на дружеството Л. е бил препятстван от работодателя и поради това няма вина за допуснатото нарушение – неявяване на работа.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
В настоящия случай касаторът не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. На първо място въпросите с номера 1, 2 и 4 от изложението са привързани към оплакванията на касатора за необоснованост и неправилност на въззивното решение, за допуснати процесуални нарушения, за несъгласие с формираните от съда фактически и правни изводи. Така поставени въпросите не са правни, а по естеството си са касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Не са общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и посочените от касатора в останалата част от изложението въпроси с номера 3 и 5. Последните са фактически, а не правни, тъй като отговорът им изисква преценка на фактите, подлежащи на доказване, което не може да бъде извършено в тази фаза на производството. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация.
При отсъствие на обща предпоставка съдът не дължи произнасяне по въпроса налице ли са или не поддържаните специфични предпоставки. Въпреки това следва да се посочи, че и последните не са налице. Основанието по чл.280 т.3 ГПК, поддържано във връзка с въпроси №3 и №5, е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил доводи в тази насока, а и визираните предпоставки не са налице. За да обоснове наличието на основанието по чл.280 т.3 ГПК касаторът се позовава единствено на липса на съдебна практика и бланкетно твърдение за значимост на въпроса /под №5/ за развитието на правото. Твърдението за липса на съдебна практика не е достатъчно да обоснове извод за наличие на това основание. Липсва и конкретна обосновка защо касаторът счита, че въпросът е от значение за развитието на правото. Предвид това няма как да бъде обоснован от съда извод за наличие на това допълнително основание. По отношение на останалите въпроси касаторът поддържа като специфична предпоставка т.1 на чл.280 ГПК – противоречие със практиката на ВКС. С приложените съдебни актове обаче не се установява твърдяното противоречие – определенията по чл.288 ГПК са извън обхвата на практиката по чл.280 ГПК, тъй като с тях не се формира сила на присъдено нещо; приложените съдебни решения са неотносими – постановени са при различна фактическа обстановка и с представянето им не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в смисъла, поддържан от касатора. Въпреки това следва да се посочи, че съдът не се е отклонил от техните принципни разрешения – изложил е свои, макар и твърде лаконични, мотиви в решението си, извършил е анализ на доказателствата и доводите на страните, съобразил е разпределението на доказателствената тежест в процеса и е формирал свои решаващи фактически и правни изводи. По правните разрешения решението не противоречи и на константната практика на върховния съд. Доколко анализът на доказателствата е пълен, задълбочен и прецизен – това са въпроси, относими към правилността на акта, които подлежат на преценка единствено ако касационното обжалване бъде допуснато, но не и в тази фаза на производството.

Не се установява и наличието на очевидна неправилност на въззивното решение. При служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Ответникът по касационната жалба е претендирал своевременно присъждането на разноски и с оглед изхода на делото такива му се следват. Към отговора на касационната е приложено пълномощно с договор за правна помощ от 06.06.2019г., видно от който договореното в т.3 и реално изплатено възнаграждение е в размер 500лв. Предвид изложеното и с оглед изхода по делото съдът приема, че реално сторените разноски за настоящото производство са в размер 500лв. Тази сума следва да бъде присъдена на ответната страна.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 186 от 27.03.2019г. на Великотърновски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 183/2019г.
ОСЪЖДА „АВАНГАРД СОД” ООД гр. Велико Търново да заплати на Д. Л. Л. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 500лв.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: