О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
гр. София, 09.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев ч.гр.д. № 4819 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Й. Т. против определение № 1422 от 2.5.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 925 по описа за 2018 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав, с което е потвърдено определение № 922 от 1.12.2017 г. по гр.д. №718 по описа за 2017 г. на Софийския окръжен съд, Гражданско отделение, първи първоинстанционен състав, за прекратяване на производството по делото и изпращането му по компетентност на Административен съд-София област. Частният жалбоподател твърди, че определението на Софийския апелативен съд е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно. Моли да бъде допуснато касационното му обжалване, да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния граждански съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
За да се произнесе по въпроса за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, Върховният касационен съд взе предвид следното:
Частният жалбоподател е предявил срещу община Самоков искове за заплащане на 26 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 26 000 лв. имуществени вреди, причинени от събаряне на собствения му недвижим имот, извършено на 28.11.2012 г. от служители на ответната община, както изрично е посочено в исковата молба. Въз основа на изложените твърдения и искането Софийският окръжен съд е квалифицирал исковете като предявени на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, поради което е изпратил делото по подсъдност на Административния съд-София област. Софийският апелативен съд също е приел, че се касае за твърдения за причинени вреди от незаконни административни действия, поради което е потвърдил първоинстанционното определение. Актът на въззивния съд е разбираем, изготвен е в писмена форма от надлежен състав и е подписан от всички съдии, поради което не е нищожен. Налице са всички процесуални предпоставки за постановяване на определението, поради което то не е недопустимо. В мотивите на определението не се съдържат противоречия, дължащи се на груби нарушения на правилата на формалната логика. Въззивният съд не е приложил закона в неговия противоположен смисъл, нито се е позовал на несъществуваща или отменена правна норма. Следователно определението не страда и от очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предложение трето от ГПК.
Не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 от ГПК по поставените от касатора въпроси. В първия от тях касаторът твърди, че определението противоречи на т.7 на ППВС № 7 от 30.12.1959 г., която гласи, че държавните предприятия, учреждения и организации отговарят по чл.49 от ЗЗД за вредите, причинени от техни работници или служители при или по повод възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. В случая не било установено безспорно кой е извършил увреждането, тъй като ответната община била възложила на друго юридическо лице събарянето на имота. В исковата молба обаче не се съдържа такова твърдение, а изрично е посочено, че събарянето е извършено от служители на ответната община. Следователно въз основа на изложената в исковата молба фактическа обстановка този въпрос изобщо не може да се обсъжда и съответно не е относим към изхода на спора относно подведомствеността на делото.
Във втория и четвъртия въпрос на касатора се съдържа тезата, че се касае за иск, който черпи правното си основание директно от чл.7 от Конституцията на Република България и чл.4, параграф 3 от Договора за Европейски съюз, затова е налице противоречие между даденото от въззивния съд разрешение и актове на Конституционния съд на Република България и на съда на Европейския съюз-основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. В изложението обаче не са посочени такива актове, а единствено определение на Пловдивския апелативен съд, което касае съвсем различна хипотеза. В настоящия случай искът почива на правна норма, предвидена в действащото вътрешно българско законодателство, поради което не е необходимо правната квалификация да се търси директно в чл.7 от Конституцията или в правото на Европейския съюз. Ето защо по тези въпроси също не е налице основанието за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос на касатора е каква е правната квалификация на иска за обезщетяване на вреди, когато изпълнението на административен акт засяга вещ, която не е негов предмет, но това изпълнение е невъзможно да не я засегне. Разрешението на този въпрос произтича от ясната и ненуждаеща се от тълкуване разпоредба на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, която предвижда отговорност на общината не само за вреди, произтекли от незаконосъобразни административни актове, но и от незаконосъобразни действия на общинската администрация, независимо дали те произтичат или не от административен акт. В такъв смисъл е даденото от въззивния съд разрешение, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение определение № 1422 от 2.5.2018 г., постановено по ч. гр. д. № 925 по описа за 2018 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: