6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
София, 11,02,2015 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди и петнадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №1377/2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. В. Т. в качеството й на майка и законен представител на малолетния – С. М. В. от [населено място] и касационна жалба на ЗД [фирма]- [населено място] чрез пълномощника си адв. М. Г. срещу решение №22 от 10.01.2014г. по гр.д.2577/13г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на М. В. Т. в качеството й на майка и законен представител на малолетния – С. М. В.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът, чрез своята майка е поддържал наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочил е, че материалноправният въпрос бил : „Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. ІІ на ППВС 4/68г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретен размер на обезщетението по справедливост.” Страната е развила оплакването си за неправилност на акта, поради необсъждане, според нея на всички обстоятелства „ около увреждането”, които обаче, не е свързала с конкретни факти по спора. Възпроизведени са и части от ППВС № 4/68 , решение № 99/13г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 158/11г. на ВКС, І т.о.Направен е лаконичен извод, че изложеното установява противоречие на постановеното решение със задължителна практика на ВКС, „ изразена в ППВС№4/68г.”. Други доводи не са развити.
Касаторът, чрез своята майка и законен представител, не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правния въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. С оглед така установената дефинитивност, общо поставеният въпрос, касаещ задължение на съдилищата по приложението на чл.чл.52 ЗЗД няма такава характеристика, тъй като въпроса по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва винаги да бъде конкретен, пряко изведен от решаващите изводи на въззивния съд. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД са изяснени, както и страната е посочила, чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Поддържаното от касатора, обаче, противоречие с тази задължителна практика не се установява, тъй като не е очертано от него конкретно отклонение на приетото от съда от тези разрешения, а доколкото критериите за определяне на стойностния адекват на вредата са разгледани, с оглед фактите по спора, то е налице и съобразяване с обсъжданата задължителна практика. Освен това доводите, с които е сочено това противоречие, както и квалификацията им съобразно развитото от касатора разбиране като неправилност на изводите на състава по приложението на материалния закон, съставляват не доводи по чл.280, ал.1 ГПК, а такива по чл.281 ГПК, които са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК и не обуславят валиден извод за наличие на лимитивно изброените основания за допускане на касационно обжалване.Или не е поставен правен въпрос,нито е сочено конкретно какво от приетото от въззивния съд, противоречи на ППВС №4/68г. и доколкото съдът е изложил мотиви и е анализирал събраните доказателства с оглед определяне размера на обезщетенията не се обосновава извод за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не се установява такова противоречие и с оглед цитираните решения на ВКС. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата са определяли различен размер обезщетения не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като, както вече бе посочено преценката за стойностния адекват на вредата винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Освен това както вече беше мотивирано, критериите за приложението на тази норма са изяснени чрез цитираната нормативна практика на Върховния съд. Следователно, сочената казуална практика е ирелевантна.
По касационната жалба на ЗД [фирма] – [населено място]:
С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК,инкорпорирано в касационната жалба, касаторът е поставил множество въпроси, а именно – „1/как следва да се определя справедлив размер на обезщетението във вр. с т.п. №4/68 на ВС …като САС не спазил изискванията на закона в тази връзка и съдебната практика на ВКС по чл.290 ГПК.”2/ кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона с оглед практиката на ВКС по чл.290 ГПК 3/ какви са критериите за кредитиране на свидетелски показания при противоречие между тях, защо считаме че САС безпринципно и при вътрешно противоречие кредитира уличен в лъжа свидетел 4/ ако икономическата конюнктура в страната е критерий за определяне размера на обезщетенията по чл.52… то в условията в условията на икономическа криза ….следва ли да се намаляват обезщетенията за неимуществени вреди…и може ли при леки охлузвания да се присъжда обезщетение в размер на 5000лв.”. Първият от тези въпроси страната счита, че е разрешен в противоречие с ТРОСГТК № 4/68г. и постановени решения на ВКС по чл.290 ГПК, като са изложени доводи в тази връзка. Касаторът е развил с тези доводи и разбирането си по последния въпрос, който е разгледал като противоречиво разрешен, с оглед приетото с решение № 59/10 на ВКС, с което е подкрепил оплакването си за завишен размер на обезщетението,в контекста на икономическата конюнктура.По отношение на втория и третия въпрос са развити подробни оплаквания за неправилност на фактическите изводи на въззивния съд, определени от касатора като основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед така изложеното, не се обосновава извод за наличие на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване. Така формулираните въпроси са основани на твърденията на касатора, а не на установените и приети от съда факти, очертаващи фактическата обстановка. Освен това, те са фактически в по-голямата си част и са поставени в контекста на оплакването на страната за неправилност на акта, а не правни, каквито следва да бъдат поставени по чл.280, ал.1 ГПК, с оглед определената със задължителна практика дефинитивност на общото основание – вж. т.1 ТРОСГТК №1 /09г. Множеството поставени от касатора въпроси, дори и от тях, както той е поискал изрично, да бъде изведен релевантен не могат самостоятелно да формират установеност на основание за допускане на касационно обжалване, т.е. следва да бъде налице и установеност на допълнителен критерий.
Страната е поддържала противоречие със задължителна съдебна практика по първият и четвъртия въпрос и така е обосновано наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това противоречие, обаче не е конкретизирано, а е изведено общо и с оглед несъгласието на страната с изводите на състава по приложение на нормата на чл.52 ГПК.В тази връзка извадените от цитирана задължителна практика мотиви не обосноват извод за наличие на основание за касационно обжалване, тъй като страната е мотивирала довода си с това, че САС „формално„ бил обсъждал критериите, залегнали в тази задължителна практика, а това, съставлява единствено оплакване за неправилност на акта, но не и довод за разрешаване на поставените въпроси в отклонение от цитираната задължителна практика на ВКС. Извън обстоятелството,че цитираните решения на ВКС, касаят различни, с оглед различието във фактическо съдържание на всеки отделен случай, правни изводи, то и страната не е сочила конкретно, в какво се изразява твърдяното противоречие, като общото оплакване за неправилност на решението, поради разбирането на касатора за изводи по фактите, различни от твърдяните от него, не обосновават наличие на основанието. Същото е относимо и към общото оплакване на страната, отново мотивиращо, макар и под формата на въпрос №4, оплакване за завишаване на определения от съда размер на обезщетението,за това, че размерите на обезщетенията присъждани от съдилищата не се съобразяват с икономическата конюнктура като „непрекъснато нарастват”. Касаторът е развил разбирането си, че това нарастване било „ извън всякакви правила„ и „безпринципно”.Доколкото липсват конкретни доводи относно противоречие по конкретен правен извод в тази насока, то и въпросът е ирелевантен и не обосновава противоречивото му разрешаване с цитираното решение на ВКС, относимо към комплексна оценка по конкретен случай, различен от настоящият на претърпените вреди и съответно, определянето от състава на ВКС на справедлив стойностен адекват на тези вреди.
Касаторът не обосновава и довод, свързан с наличие предпоставките по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то той следва да обоснове, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочване на основанието, нито подробно развитите доводи за неправилност на решението с оглед неправилно установена фактическа обстановка.. По принцип оплакванията за неправилност на акта са неотносими към производството по чл.288 ГПК и се разглеждат само ако бъде допуснато касационно обжалване, но не могат да обосноват основанията за допускането му.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №22 от 10.01.2014г. по гр.д.2577/13г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: