О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
гр. София, 18.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 2873/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. Д., съдебен адрес [населено място], чрез пълномощник адвокат Л. Л., срещу въззивно решение № 1626/30.03.2018 г. по гр. д. № 93/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която са отхвърлени предявените от нея искове по чл. 108 ЗС относно 1/4 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор **** и по чл. 537, ал. 2 ГПК. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради противоречие с практиката на ВКС по няколко правни въпроса. Първият въпрос е: следва ли съдът да приеме възражение, направено едва в писмената защита и да възстанови съдебното дирене, като даде възможност на противната страна за защита /твърди се противоречие с решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г., ВКС, ІІІ г. о./. Вторият въпрос касае задължителната материална доказателствена сила на официален документ и способът за нейното „разрушаване“, по който се поддържа противоречие с решение № 249/12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2012 г., ВКС, ІІ г. о. Третият въпрос е: какви са дължимите от съда процесуални действия при прилагане на т. 1, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС /решен в противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС и решение № 145/01.12.2017 г. по гр. д. № 2587/2016 г., ВКС, І г. о./. Четвъртият въпрос е: кога се преклудира правото на възражения в процеса /сочи се противоречие с т. 4, ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС/. По въпроса длъжен ли е съдът да възприеме заключение на вещо лице, ако страната не е направила възражение срещу него, се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 390/26.06.2015 г. по гр. д. № 7568/2013 г., ВКС, ІV г. о. По въпроса: таванът на сгради – етажна собственост, винаги ли представлява обща част на сградата, се твърди противоречие с ТР № 34/15.08.1983 г. по гр. д. № 11/83 г., ОСГК, ВС и решение № 141/23.09.2013 г. по гр. д. № 507/2012 г., ВКС. По въпроса: кои действащи строително – технически правила и норми се прилагат, за да се определи таванът като жилище, се обосновава противоречие с ТР № 96/16.11.1971 г., ОСГК, ВС. Последният въпрос: може ли да се придобие чрез правна сделка незаконен обект, касаторът поддържа, че е решен в противоречие с решение № 280/06.12.2016 г. по гр. д. № 2394/2013 г., ВКС, ІV г. о.
Ответниците по касационната жалба – Е. Д. Б., И. К. Б. и К. И. Б., [населено място], чрез пълномощника си адвокат И. З., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е отменено решение № 2352/23.06.2017 г. по гр. д. № 1164/2014 г. на Районен съд – Гоце Делчев, поправено с решение № 4108/28.09.2017 г. и с решение № 4854/12.12.2017 г., в частта, с която е признато за установено по отношение на И. К. Б., Е. Д. Б. и К. И. Б., че М. И. Д. е собственик по наследство от майка си Й. С. Д., починала на 24.04.1996 г., на 1/4 ид. ч. от самостоятелен обект с идентификатор **** по КК и КР на [населено място], с предназначение жилище, апартамент, с адрес: [населено място], [улица], ет. 3, който самостоятелен обект се намира в сграда с идентификатор ****, разположена в ПИ с идентификатор ****, с площ по документи 71.69 кв. м., при описани съседи, а съгласно действащия ПУП – ПР и ПЗ на [населено място] представлява 1/4 ид. ч. от тавански етаж, обособен като самостоятелно жилище със застроена площ 78.30 кв. м. и санитарно помещение, находящо се между втория и третия етаж, от триетажната жилищна сграда, разположена в северната част на УПИ VІІІ (осми) за имот планоснимачен № **** от кв. 107, с площ за парцела от 267 кв. м., като вместо това е отхвърлен като неоснователен искът по чл. 108 ЗС по отношение на претендираната 1/4 ид. ч. от таванския етаж. Първоинстанционното решение е отменено и в частта, с която е изменен нотариален акт № 133/20.10.2005 г., с който И. и Е. Б. са признати за собственици по давност на таванския етаж, както и в частта, с която е обезсилен нотариален акт № 196/23.06.2011 г., с който същите са дарили на сина си К. Б. таванския етаж.
В частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение по исковете с правно основание чл.108 ЗС относно движими вещи и по иска за собственост на 1/5 ид. ч. от дворно място – поземлен имот с идентификатор ****, целият с площ от 267 кв. м. по КК и КР на [населено място], въззивното решение е влязло в сила.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че на 24.10.1956 г. С. П. закупил от М. А. дворно място, представляващо парцел **** от кв. 87 с площ от 206.36 кв. м., в [населено място], като застроил в него триетажна жилищна сграда. С нотариален акт № 209/26.08.1968 г. продал на дъщеря си В. Б. втория жилищен етаж, ведно с 1/3 ид. ч. от общите части на сградата и целия зимник под югоизточния дюкян и 1/3 ид. ч. от дворното място, а с нотариален акт № 209/30.12.1971 г. продал на Г. П. партерния етаж от триетажната къща, 1/3 ид. ч. от общите части на сградата и 1/3 ид. ч. от дворното място. С нотариално завещание от 19.02.1979 г. С. П. завещал на четирите си дъщери Гълъбица Ч., Й. Д., В. Б. и В. Б. таванския етаж, ведно с общите принадлежащи части от жилищната сграда.
На 29.12.1993 г. В. Б. и К. Б. прехвърлили на сина си И. Б. с нотариален акт № 671/1993 г. собствената си 1/3 ид. ч. от дворното място, ведно с втория жилищен етаж и 1/3 ид. ч. от сградата и целия зимник под югоизточния дюкян, срещу задължение за гледане и издръжка. С нотариален акт № 58/17.12.2004 г. И. и Е. Б. били признати за собственици въз основа на давностно владение на 1/3 ид. ч. от урегулиран поземлен имот – парцел ****, планоснимачен номер **** от кв. 107, по плана на [населено място], с площ от 265 кв. м., без построената в него сграда. С нотариален акт № 133/20.10.2005 г. Б. били признати за собственици въз основа на давностно владение и на таванския етаж, представляващ самостоятелно жилище, апартамент със застроена площ от 78.30 кв. м., като с нотариален акт № 196/23.06.2011 г. го дарили на сина си К. Б.. Установена е идентичността на процесните имоти с тези по приложените документи за собственост.
Ищцата е собственик на 1/15 ид. ч. от дворното място като единствен наследник на Й. Д., дъщеря на общия наследодател С. П.. Според заключението на съдебно – техническата експертиза таванският етаж от триетажната жилищна сграда е такъв по смисъла на § 5, т. 51 ЗУТ. Той е без самостоятелен вход, не е отделен от стълбищната клетка и без баня – тоалетна. Тоалетна има на площадката между етажите, със светла височина в хоризонталната част от 2.38 м. Състои се от четири помещения – североизточна, северозападна, югоизточна стая и югозападна стая. Същият не е обособен като самостоятелен обект и не отговаря на действащите към момента на изграждането му, а и към настоящия момент строителни правила и норми. Въззивният съд приел, че подпокривното пространство /таванът/, който е обща част от сградата, не може да бъде обект на прехвърлителни сделки и съдебна делба, нито да се придобива по давност, докато не бъде променено предназначението му. Отделните етажни собственици не могат да извършват разпоредителни действия със своята идеална част от него. Същият по арг. от чл. 97 и чл. 98 ЗС като принадлежност към етажите, които обслужва не може да бъде обект на самостоятелни права от страна на ищцата, която не притежава самостоятелен обект в сградата, а само 1/15 ид. ч. от дворното място, в която тя е построена.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
В случая първата група процесуалноправни въпроси не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението, тъй като не са с обуславящо значение за решаващите изводи на съда и изхода на спора. Въпросите са поставени във връзка с доводите на касатора за настъпила преклузия за възраженията на ответниците в писмената защита, че таванът не е самостоятелен обект, респ. завещанието от 19.02.1979 г. не е породило вещно – прехвърлителен ефект, както и че въззивният съд е следвало да вземе предвид и зачете доказателствената сила на писмените доказателства по делото – схема на самостоятелен обект от 26.01.2015 г., издадена от СГКК – Б., и нотариални актове от 26.08.1968 г. и от 30.12.1971 г., установяващи самостоятелния характер на процесния тавански етаж. Така изложени, доводите касаят обосноваността на правните изводи на въззивния съд въз основа на установените по спора факти, съответно допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения. По същество тези доводи са касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, обосноваващи прилагане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Те са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение. Въззивният съд е разпределил доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти в процеса, дал е възможност на страните да изразят становище и да ангажират доказателства за установяване на твърдените факти. Направил е своите фактически и правни изводи по съществото на правния спор, след като е изложил мотиви относно статута на таванския етаж и възможността за придобиване в собственост на идеална част от него от ищцата /касатор в настоящето производство/. Самата ищца с исковата си молба е повдигнала въпроса за статута на процесния етаж и представлява ли той самостоятелен обект, като е направила доказателствено искане за назначаване на съдебно – техническа експертиза, която да отговори на този въпрос, определяща за решаващите изводи за отхвърляне на предявения иск. Съдът е ценил доказателствената стойност на заключението на вещото лице, неоспорено от страните, според обосноваността му – проследени са всички действащи строителни правила и норми, касаещи правната същност на процесния етаж. Действал е в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената такава, съобразно процесуалните си задължения, като касаторът не е посочил коя императивна материалноправна норма съдът е следвало да приложи служебно, с оглед спазване на принципите на равноспоставеност и състезателност в процеса.
Формулираните от касатора материалноправни въпроси относно това дали процесният имот – таван е самостоятелен обект на собственост, или е обща част на сградата в режим на етажна собственост, която част не може да бъде предмет на разпоредителна сделка, съответно кои действащи строително – технически правила и норми се прилагат, за да се определи таванът като жилище, също не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението. Решаващият извод на въззивния съд, че таванът представлява несамостоятелен обект, обща част и принадлежност към жилищата в сградата, която обслужва – чл. 37 ЗС, поради което следва собствеността на главната вещ, не е в противоречие със соченото ТР № 34/15.08.1983 г. по гр. д. № 11/83 г., ОСГК, ВС. Този извод е обоснован от събраните по делото доказателства и анализа им в тяхната съвкупност, с оглед липсата на такива за извършено преустройство на таванския етаж в отделен самостоятелен обект, така както е заснет в кадастралната карта, което положение не съответства на фактическото съгласно заключението на вещото лице. Не са ангажирани доказателства предназначението на тавана да е било променено от обща част в самостоятелен жилищен имот по съгласие на всички етажни собственици при спазване на законните изисквания за извършване преустройството, за да може таванският етаж да да бъде обект на прехвърлителни сделки и съдебна делба, съответно да се придобива с давностно владение. Соченото решение № 141/23.09.2013 г. по гр. д. № 507/2012 г., ВКС, І г. о. е постановено при друга фактическа обстановка – таванският етаж е предвиден като самостоятелно жилище, има необходимата височина, самостоятелно стълбище, самостоятелни ВиК и електроинсталации, самостоятелен санитарен възел и тераса, съгласно заключението на вещото лице и удостоверение от техническа служба за изграден в груб строеж етаж от сграда, каквито данни по настоящето дело липсват, поради което не е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В конкретния случай липсват преки доказателства за обособяване и ползване на подпокривното пространство като самостоятелно жилище, преди 17.05.1963 г. /макар и да не отговаря на строителните правила и норми към момента на обособяването му/, поради което и въпросът кои действащи строително – технически правила и норми се прилагат, за да се определи таванът като жилище, не може да обоснове наличие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване и твърдяното противоречие с ТР № 96/16.11.1971 г., ОСГК, ВС.
Последният въпрос относно възможността да се придобие чрез правна сделка незаконен обект е неотносим, тъй като не е релевантен за изводите на въззивния съд по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС незаконни строежи, подлежащи на узаконяване, могат да бъдат предмет на разпоредителни сделки, както и е допустима делба на сграда, която е незаконна. Незаконно изграден обект – жилище, преустроено въз основа на одобрен архитектурен проект, но без издадено строително разрешение, може да бъде прехвърлен чрез разпоредителна сделка и тя не е нищожна. В случая е прието, че процесният тавански етаж не отговаря на установените изисквания за жилище, не представлява самостоятелен обект на собственост, съответно годен обект на прехвърлителни сделки.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответниците по касационната жалба Е. Д. Б., И. К. Б. и К. И. Б. в размер на общо 350 лв. /триста и петдесет лева/ – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1626/30.03.2018 г. по гр. д. № 93/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград в обжалваната част.
ОСЪЖДА М. И. Д. да заплати на Е. Д. Б., И. К. Б. и К. И. Б. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на общо 350 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: