О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№90
София, 19.02.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3005 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3658 от 7.06.2017 г. на В. Г. Н., И. Д. П., И. Й. И. и Р. Й. С. чрез пълномощника им адвокат И. Ж. против решение № 118 от 9.05.2017 г., постановено по гр.д. № 655 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Добрич, с което е потвърдено решение № 1110/7.11.2016 г. по гр.д. № 1486/2016 г. на Районен съд-Добрич за отхвърляне на предявения от В. Г. Н., И. Д. П., И. Й. И. и Р. Й. С. против [община] отрицателен установителен иск по отношение на 71.70 кв.м. идеални части от недвижим имот в [населено място] с площ от 603 кв.м. с идентификатор № 72624.622.3687
[община] не е подала писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Ищците са обосновали правния си интерес от предявяване на иска с твърдението, че са собственици на имота, като всеки от тях се легитимира въз основа на правни сделки или наследство като собственик на определени квадратни метри идеални части, а останалите 71.70 кв.м. са придобили по давност чрез непрекъснато владение от 1960 г. и до сега. Правният спор възникнал след като предприели действия за снабдяване с нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствена проверка, но ответната община издала удостоверение, че 71.70 кв.м. от имота са общинска собственост. Пред въззивната инстанция са представили протокол № 1 от 17.05.1950 г. за придадени от имот на И. А. по регулация 71 кв.м. [община] е оспорила иска с твърдения, че доколкото липсват данни процесните 71.70 кв.м. идеални части да са били собственост на физическо или юридическо лице, то на основание чл.6-отм. ЗС те са били държавна собственост и са станали общинска собственост на основание § 42 ЗИД ЗОС.
Въззивният съд е приел за установено, че представените писмени доказателства за сделки с идеални части от имота след 1950 г. легитимират И. И. и Р. С. като собственици на по 29.75 кв.м. ид.ч., а първият от тях и на още 59.50 кв.м. ид.ч., В. Н. – на 234.30 кв.м. ид.ч. и И. П. на 178 кв.м. идеални части. Обсъдил е експертното заключение, изслушано пред окръжния съд, че имотът е урегулиран през 1958 г. като парцел Х.-2640 с площ 580 кв.м., като в него са попадали и площи от имоти пл. № 2638, 2639 и 2641 и за 30-те кв.м., придадени от имот пл. № 2638 е издаден нотариален акт за придобиване по регулация; по плана от 1967 г. и 1976 и 1987 г. имотът е включен в парцел за обществено мероприятие, по плана от 1997 г. е урегулиран като парцел X.-3687 с площ от 550 кв.м., като вътрешна регулационна линия е засягала жилищната сграда, а при изработването на кадастралната карта през 2005 г. е създаден имот с идентификатор № 72624.622.3687 с площ от 603 кв.м., урегулиран с ПУП от 2006 г. като УПИ 3697 с площ от 603 кв.м.
Въззивният съд е приел, че след като при изповядване на сделките от 1950 г. и 1957 г. имотът не е бил индивидуализиран чрез посочване на градоустройствения му статут, то същият е бил неурегулиран. Счел е, че представения във въззивната инстанция протокол № 1/17.04.1950 год. не следва да бъде обсъждан, тъй като е свързан с изложени от ищците нови фактически твърдения, които включват притежаване на спорното право, което те отричат на ответника /за придадена площ от съседен маломерен имот по план от 1950 г./, но тези нови фактически твърдения не се основават на новооткрити обстоятелства, които да не са могли да бъдат установени от страната при положена дължима грижа за водете на делото, поради което излагането на нови обстоятелства и представянето на нови доказателства е недопустимо-чл.266 ал.2 т.1 от ГПК. Допълнително са изложени съображения, че даже да е допустимо навеждането на твърдения за притежаване от ищеца на спорното право за първи път пред въззивната инстанция, то те са неоснователни, тъй като не е установено наличието на дворищно регулационен план от преди 1958 год., който да обуслови приложението на разпоредбата на чл.39 ЗПНИМ (отм.).
Отчитайки, че правният интерес от иска е обусловен от твърдението на ищците, че са придобили собствеността на спорните идеални части по давност, а ответникът противопоставя възражение, че същите са били държавна собственост, а впоследствие общинска собственост, съдът е приел, че ищците следва да докажат пълно и пряко, че са владяли спрямо правен субект, по отношение на който забраната на чл. 86 от ЗС е неприложима. Тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респ. за общинска собственост е да установи, че към момента на актуването, имотът е имал собственик. Дали се касае за безстопанствен имот е извод, който ще следва, ако ищците не успеят да докажат положителния факт, че имотите са имали друг, различен от държавата собственик Ако успеят да докажат този факт, имотът не се придобива от държавата, респ. от общината и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 от ЗС във всичките й редакции и не се прилага § 1 от Закона за допълнение на ЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 год.). В случая спорно по делото е правото на собственост върху част от имота на площ от 71.70 кв., отразени по първия кадастрален план от 1958 год. като имот с пл.№ 2641, неоформен като самостоятелен парцел, неотговарящ на изискванията за площ, дълбочина и отстояние и служещ за обслужване на имотите с пл.№№ 2639 и 2640, които не са имали директен излаз на улица. Съобразно показанията на разпитаните свидетели и поясненията на вещото лице ,т.нар. тупик , сляпа улица съвпада с местонахождението му. Касае се до празно място по протежението на [улица], което служи за преминаване и достъп до отделните имоти, макар и да не е било изградено като улица. Мястото е откъм пътя, но не представлява част от този път. Завладяно е за да се осигури подход към разположените в дълбочина части от дворното място, ползвани самостоятелно от ищците. Записано е като собственост на физическо лице само в разписния лист към един от плановете –този от 1958 год., но без посочване на документ за собственост за разлика от всички съседни имоти. Доказателства, че правото на собственост върху тази част от имота е била обект на притежание на И. А. не са представени от ищците, в архива на дирекция “Местни данъци и такси“ няма данни за деклариран недвижим имот по [улица] или “Х. К.“ № 16 на това лице, нито пък то е посочено като граница и съсед на спорния имот при изповядване на сделките с идеални части от него, за да може да бъде направен извод, че тази част е била на А.. Притежанието на правото на собственост от физическо лице не може да се предполага, респективно извод за това не следва от права на това лице по отношение на друг имот.По силата на разпоредбата на чл.6 ЗС имотът следва да се счете, че е преминал в патримониума на държавата като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик, а в последствие и на Общината по силата на § 42 от ЗИД на Закона за общинската собственост,обн.,ДВ бр.96/05.11.1999 год. При данни, че спора касае част от недвижим имот, в миналото заснеман самостоятелно като пл.№ 2641, неоснователно е възражението на ищците за неприложимост на разпоредбата на чл. 6 от ЗС, касаеща недвижими имоти без установен собственик, а не части от имоти за разликата в квадратурата, придобита от физически лица въз основа на титул за собственост и действителната площ, посочена по устройствен план или кадастрална карта.Такава разлика законът не прави, вън от горното , макар тази част да е включвана в имота при наличие на различни конфигурации при действието на множество устройствени планове, нито един от тях не е бил приложен. Държавния, респективно общинския характер на спорната част от недвижимия имот, води до извод за неприложимост на придобивния способ, на който ищците желаят да се позоват, което изключва произнасянето за наличието и на други запрети за придобиването му по благоустрйствени закони-ЗПИНМ,З. и ЗУТ.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят въпросите:
1) представлява ли по своето естество възражение срещу правото на собственост на ответника посочването /твърдението/ от страна на ищеца на ново основание на правото му на собственост, респ. представлява ли такова възражение твърдението на нови релевантни факти, без да се променя посоченото основание, на което е придобит имота от ищците
2) прилага ли се нормата на чл.6 ЗС в редакцията му от 1951 г. относно части от имоти, придадени по регулация към съседни такива, когато в новобразувания парцел няма участие на имоти, държавна собственост собственост
3) може ли да се установява придаването по регулация на части от имоти с косвени доказателства при незапазен регулационен план и документи за уредени регулационни отношения.
Въпросите са поставени в контекста на извода на съда, че представяйки пред въззивния съд протокол № 1 от 17.05.1950 г. не следва да бъде обсъждан, тъй като е свързан с изложени от ищците нови фактически твърдения, които включват притежаване на спорното право, което те отричат на ответника /за придадена площ от съседен маломерен имот по план от 1950 г./, но тези нови фактически твърдения не се основават на новооткрити обстоятелства, които да не са могли да бъдат установени от страната при положена дължима грижа за водете на делото. Същите следва да бъдат съобразени с особеностите на конкретния правен спор и обобщени до въпроса: какво е правното значение при предявен отрицателен установителен иск за собственост върху идеална част от урегулиран поземлен имот /съответстваща на квадратни метри, за които липсва документ за собственост/, при който ищците обосновават правния си интерес с твърдения, че са владяли имота в тези граници от урегулирането му, а ответната община извежда правото си на собственост от нормите на чл.6 ЗС в редакцията от 1951 г. и § 42 ПЗР ЗИД ЗОС, на въведено пред въззивния съд твърдение, че при урегулирането площта, за която липсва документ за собственост е придадена по регулация от имот на трето лице и допустимо ли е разглеждането на това твърдение.
Отговорът на така обобщения въпрос обхваща и трите поставени от касаторите въпроси и по него липсва практика на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 118 от 9.05.2017 г., постановено по гр.д. № 655 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Добрич.
В едноседмичен срок от съобщението В. Г. Н., И. Д. П., И. Й. И. и Р. Й. С. да представят доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25.00 лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване при изпълнение на указанията или на настоящия състав при изтичане на срока
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: