4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
гр. София, 26.01.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 6806 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] против решение № 1547/21.07.2014 г., постановено по гр.д.№ 1520/2014 г. от ІV –ти състав на Апелативен съд – София.
Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, въззивния съд е приел, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД са основателни до присъдения от първоинстанционния съд размер на обезщетенията.
Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства – свидетелски показания и е установил, че механизма на настъпилата злополука съответствува на описаната от ищеца по исковата молба и възприета от първоинстанционния съд. Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът е приел, че отговорността за поддържане на местните пътища е на общината, чиято собственост са те по силата на §7, ал.1, т.4 от ЗМСМА, поради което е приел, че са налице предпоставките на чл.49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на [община], тъй като именно нейни длъжностни лица са проявили бездействие и не са осигурили безопасни условия за придвижване на пешеходците в района на „Битака”.
Съдът е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 22 000 лева не е завишено, тъй като ищецът е получил две сериозни травматични увреждания – фрактура на дясната глезенна става и на лявата раменна кост, които са му причинили освен болки и страдания, също така и невъзможност за нормално битово обслужване за един продължителен период – възможността за самостоятелно ходене е била налице около 6 месеца след травмата. Ищецът е претърпял и две оперативни интервенции за наместване на счупените кости, както и за фиксацията им с плака и винтове. От показанията и заключението на вещото лице, съдът е приел за установено и остатъчни страдания – ограничени движения в областта на фрактурите, оток на глезенната става, накуцваща походка, налагаща и ползване на бастун, както и козметични дефекти.
По отношение на твърдението на въззивника за липса на прицинна връзка между бездействието и вредата, въззивния съд е приел следното: на първо място, предвид тежкото земетресение в Пернишкия район, напълно достоверно е посоченото от вещото лице психиатър, че невъзможността на обездвижения ищец да напусне жилището си по време на земетресението също е допринесла за обостряне на депресивно-тревожния синдром. На второ място въззивния съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди е определено общо за всички страдания, претърпени в резултат от падането, а не само за психичните такива.
По отношение на оплакването на въззивника в частта за присъденото обезщетение за имуществени вреди, въззивния съд е приел, че за първоинстанционния съд не е възникнало процесуалното задължение да открие производство по оспорване на авторството на представените писмени доказателства, предвид липсата на подобно оспорване, а по отношение на верността на съдържанието им, съдът е обсъдил събраните по делото доказателства – свидетелски показания, от които се установява, че свидетелите, при посещението си в дома на ищеца са виждали рехабилитаторка, която му е раздвижвала ръката и жена, която е домакинствала. Съдът е приел тези показания за достоверни, предвид и останалите събрани по делото доказателства – медицинските експертизи, от които също се е установила необходимостта от чужда помощ за ежедневно обслужване и от рехабилитация.
В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Сочи се задължението на съда да изложи собствени мотиви по доводите и възраженията на страните. Безспорно е това задължение на въззивния съд, като действително и в тази насока е трайната и задължителна съдебна практика, но не се сочи в каква насока се поставя въпроса в настоящия случай, като касаторът е длъжен при всички случаи на поставяне на процесуалноправния въпрос да посочи в какво се състои процедирането в противоречие с тази задължителна съдебна практика, т.е. да посочи по кои от неговите възражения или по кой негов довод съдът не е формирал правния изводи или не е обсъдил сочено и събрано по надлежния ред доказателство. Липсата на подобно конкретизиране от една страна и посочване на общия въпрос за процесуалното задължение на съда, без връзка с конкретния спор, води и до неотносимост на така поставения правен въпрос.
Твърди се, че съдът се е произнесъл по фактическия състав на непозволеното увреждане в противоречие със задължителна съдебна практика, като отново се сочат множество съдебни решения на ВС и ВКС, от които безспорно е видно, че по иск за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, решаващия съд следва да установи наличието на всички елементи на непозволеното увреждане. В правния въпрос се твърди /доколкото това може да се изведе от изложението на касационните основания и жалбата/, че съдът според касатора не е установил причинна връзка между деянието /бездействие/ и вредата. Съдът обаче не е отрекъл, на първо място, необходимостта и задължението си да се произнесе по всички елементи на фактическия състав на деликта, като не е и отрекъл причинната връзка между деянието /бездействие/ и вредата, като един от елементите на този фактически състав, напротив, приел е същия за установен от доказателствата по делото. В тази насока липсва соченото противоречие с цитираните съдебни решения по този правен въпрос. Обсъждането на самите доказателства, установяващи според съда, респ. неустановяващи според касатора, не следва да се извършва в производството по чл.288 ГПК, доколкото касае обосноваността на съдебния акт, а необосноваността не е сред основанията по чл.280, ал.1 ГПК, относно допустимостта на касационното обжалване.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба ще следва да се присъдят и направените разноски в производството по чл.288 ГПК, в размер на 3000 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие № 01834/25.10.2014 г., на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1547/21.07.2014 г., постановено по гр.д.№ 1520/2014 г. от ІV –ти състав на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА [община] да заплати на К. С. Ф. съдебен адрес [населено място], [улица] адв. С. С. сумата 3 000 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.