5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
Гр. София, 04.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр.отделение, в закрито заседание на 29.01.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3774/19 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. И. срещу въззивното решение на Сливенски окръжен съд по гр.д. №198/19 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е отхвърлен над присъдения размер от 1526,24 лв. до пълния предявен размер от 5246,31 лв. искът на касатора срещу ОД МВР – Сливен по чл.229, ал.1,т.9, вр. с чл.212, ал.5, т.2 ЗМВР /от1997 г. отм./ и чл.212, ал.1,т.3, вр. с чл.211, ал.1,т.2 ЗМВР/от 2006 г. отм./, за присъждане на обезщетение за неползван от ищеца допълнителен платен годишен отпуск, като компенсация за положен от него извънреден труд в периода 25.02.2003 г. – 30.06.2014 г. Намалени са и разноските за адв. възнаграждение на ищеца от 1200 лв. на 350 лв. и той е осъден да заплати на ответника разноски за отхвърлената част на иска от 750 лв. Посоченото въззивно решение се обжалва с доводи за недопустимост и в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по иск между същите страни с цена 3 737 лв., представляващи допълнително тр. възнаграждение, следващо се на ищеца като компенсация за положен извънреден труд за периода 1.07.14– 5.06.17 г.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е допустима срещу въззивното решение в частта по първия иск. По втория иск, с цена под 5000 лв., въззивното решение е влязло в сила като необжалваемо на осн. чл.280, ал.3 ГПК и в тази й част касационната жалба следва да остане без разглеждане.
За допускане на обжалването в подлежащата на такова част касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по следните въпроси от предмета на спора /уточнени и смислово групирани от ВКС, за да се избегнат повторенията/:
1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съдебното решение всички релевантни/ относими/ и допустими доказателства, събрани по делото, съобразно очертания от страните предмет на въззивното обжалване? Допустимо ли е въззивното решение да се обоснове чрез позоваване само на избрани от съда доказателства и доказателствени средства и при игнориране на всички останали, събрани по делото?
2. Длъжен ли е въззивният съд да допусне поискани с исковата молба доказателства, които са относими към спорните факти и биха спомогнали за установяване на истината по делото, но не са били събрани в нарушение на съдопроизводствените правила от първоинст. съд? Има ли такова задължение въззивният съд, ако страната не е имала възражения по доклада в първоинст. производство и не е заявила изрично, че продължава да поддържа направени изрично преди това доказателствени искания? Бездействието на страната в такива случаи санира ли процесуалното нарушение на съда да се произнесе изрично по допускане на поисканите доказателства и да даде задължителни за страните указания?
3.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, вкл. доводите им за относимостта на доказателствата във връзка с фактите по делото? Има ли задължение въззивният съд да се произнесе изрично по релевирани от страните доводи, основани на доказателства, приети от първоинст. съд в нарушение на съдопроизводствените правила за недопустими и неотносими към спора или искането за събирането им – за преклудирано?
4.Длъжен ли е въззивният съд да установи не само релевантните факти, но и взаимовръзката между тях, като използва опитните и научните правила и правилата на формалната логика, вкл. при преценката на достоверността на св. показания, когато събраните по делото са взаимоизключващи се?
5. При обсъждане на св. показания допустимо ли е съдът да ги преиначава, да използва избирателно само части от тях, други – да вади от контекста, а трети, съдържащи доказателства за релевантния факт – да игнорира? Следва ли при преценка на относимостта на св. показания за релевантните факти съдът да установи за коя част от отношенията на страните се отнасят същите и към кое спорно право? Може ли въззивният съд, когато за определени факти св. показания се разминават, да приеме, че даденият факт не се е осъществил, без да извърши самостоятелна преценка на способността на всеки свидетел обективно и безпристрастно да изложи възприетите от него факти – времето и обстоятелствата, при които е узнал факта и желанието, състоянието и възможността добросъвестно да го изложи пред съда? Длъжен ли е въззивният съд да извърши обоснована преценка на св. показания с оглед на всички други данни по делото, като отчете тяхната възможна заинтересованост в полза или вреда на една от страните по делото?
По допускане на обжалването ВКС намира следното:
Въззивният съд е отхвърлил първият главен иск за обжалвания размер, като е приел въз основа на заключението на вещото лице, че за исковия период ищецът е положил извънреден труд, който не е бил изцяло компенсиран от ответника нито с допълнително тр. възнаграждение за положения труд до 50 часа за отчетен период, нито с допълнителен платен годишен отпуск за положения над тези часове извънреден труд. При установяване на полагането на извънреден труд от ищеца въззивният съд е обсъдил събраните по делото две групи противоречащи си св. показания на сочените от двете страни свидетели. След подробен анализ на показанията на свидетелите въззивният съд е приел, че показанията на ищцовите свидетели са вътрешно противоречиви/ посочил е защо/ и не се подкрепят от останалите данни по делото. По –обективни и отговарящи на действителността, според съда, са показанията на свидетелите на ответника. С оглед на техните показания въззивният съд е възприел втория вариант на заключението на вещото лице, според който некомпенсираният извънреден труд, положен от ищеца, е 252 часа и е присъдил дължимото за тях обезщетение. Останалата част от положения от ищеца за исковия период извънреден труд е бил компенсиран от работодателя, съобразно посоченото от в.л. по години и часове, и за него обезщетение не е присъдено.
При тези данни по делото не се установява противоречие на изводите на въззивния съд с цитираната от касатора практика на ВКС , формирана с решения по чл.290 ГПК / определенията по чл.288 ГПК нямат характер на тълкувателна и казуална практика, за което е възразил и ответникът по жалба – ТР /1/19.02.10 г. и ТР№2/28.09.11 г./ по групираните в т.1,4 и 5 въпроси. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото относими към спора доказателства и е формирал изводите си по съществото на спора след анализа им в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като е възприел вариант от заключението на вещото лице в зависимост от ценените като достоверни, с оглед данните по делото и правилата на формалната логика, св. показания. В този смисъл е и сочената от касатора практика на ВКС – р. по гр.д. №1582/14 г. на четвърто г.о., р.по гр.д. №3463/16 г. на първо г.о.,р. по гр.д. №1/13 г. на четвърто г.о. на ВКС, р. по гр.д. №1163/10 г. на четвърто г.о. на ВКС и др.
Не се установява противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС и по въпросите, групирани в т.2 и 3. В определението си по чл.267, ал.1 ГПК от 27.05.19 г. въззивният съд е обсъдил доказателствените искания на ищеца и не ги е уважил. Приел е, че докладът на първоинстанционния съд не е непълен и твърдението, че съдът не е посочил на ищеца за кои факти не сочи доказателства, не е вярно. Първоинстанционният съд многократно се е произнасял по направените от ищеца доказателствени искания и му е указвал да ги съобрази с представените по делото от ответника многобройни писмени доказателства. Възраженията си по доказателствата ищецът е следвало да изложи в първото по делото заседание, в което са се обсъждали доказателствените искания на страните, след което възраженията му се преклудират. По –късно направените от ищеца във връзка с исковата му молба / а не с поведението на ответната страна/ доказателствени искания са отхвърлени от първоинстанционния съд с мотивирано определение от 12.03.18 г. по съображения за преклудирането им, споделени от въззивния съд. В този смисъл е и практиката на ВКС – р. по гр.д. №1802/09 г. на четвърто г.о., в което е посочено: „Съгласно чл. 143, ал. 3 ГПК страните са длъжни да направят и обосноват своите искания, а това означава да изтъкнат и фактите в тяхна подкрепа.. Поради това преценката за своевременност, а оттам и за допустимост на фактически твърдения и доказателствени искания следва да се направи към момента на доклада на съда по делото”. В този см. е още р. по гр.д. №910/12 г. на ВКС, второ т.о., в което е приета за преклудирана възможността за ищеца да представя / и иска от другата страна да представи/писмени доказателства, които не са нови по смисъла на чл. 147, т. 1 ГПК, нито са представени в изпълнение на дадени от съда указания с доклада по чл. 146 ГПК. Концентрационното начало в процеса и принципът за добросъвестност по чл.3 ГПК изискват от ищеца да направи и поддържа доказателствените си искания, вкл. като ги конкретизира, след като в исковата молба е посочен само предметът на актовете и заповедите и периодът на издаването им – м.02.2003 – м.06.2017 г. – т.1,б. Б и В от доказателствените искания в исковата молба. Това ищецът е следвало да направи след представяне на доказателствата от ответника, в изпълнение на дадените му от съда указания във връзка с тях, с оглед установяване на известни му факти, в първото по делото заседание. След това искания за представяне на нови доказателства ищецът може да прави само в хипотезите на чл.147 ГПК.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Сливен по гр.д. №198/19 г. от 8.07.19 г. по първия главен иск с цена 5 246 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на К. И. срещу същото решение в частта по втория главен иск с цена 3 737 лв.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: