4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 900
София, 10.07.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 125/2013 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
В. Д. С. от [населено място] е подал касационна жалба против решение на Варненския окръжен съд по гр. д. № 1776/2012 г. в частта, с която са отхвърлени исковите му претенции и приложил изложение на касационни основания за допустимост на касационната жалба.
Касационна жалба е подадена и от Н. И. Н. и М. И. М., двамата от [населено място], срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд по гр. д. № 1776/2012 г. в частта, с която са уважени исковете на В. С.. Към касационната им жалба са приложени изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и две решения на състави на ВКС.
След проверка, касационният съд установи следното:
Варненският окръжен съд, с въззивно решение от 02. 10. 2012 г. по гр. д. № 1776/2012 г. е отменил решение на Варненския районен съд по гр. д. № 18784/2010 г. в частта, с която са отхвърлени исковете на В. С. срещу Н. Н. в размер на сумата 4 066,88 лв. и срещу М. М. в размер на сумата 3 900,64 лв. и с решение по същество е уважил исковете му в тeзи размери. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение на Варненския районен съд по гр. д. № 18784/2010 г. в частта, с която са отхвърлени исковете на С. против Н. за разликата над сумата 4066,88 лв. до предявения размер 15 789 лв. и против М. за разликата над 3 900,64 лв. до предявения размер 18 360 лв. Окръжният съд е констатирал, че исковата молба на С. е подадена на 21. 06. 2010 г. и с оглед направеното възражение от ответниците Н. и М. за изтекла погасителна давност, вземането на ищеца С. за обезщетение за неоснователно ползване на собствените му апартаменти от страна на ответниците, е основателно от 21. 06. 2005 г. до предаване на владението, съответно на 20. 08. 2006 г. от ответника Н. и на 27. 07. 2006 г. от ответника М.. Конкретно присъдените суми, дължими от ответниците на ищеца – 4 066,88 лв. от Н. и 3 900,64 лв. от М., са определени на база заключение на вещо лице.
Искането на жалбоподателя С. за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК относно правния въпрос от кой момент вземането е станало изискуемо във връзка с правилното прилагане на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Тъй-като липсват твърдения и доводи, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с практиката на ВКС или е разрешаван противоречиво от съдилищата, не са налице условията за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Основните съображения на жалбоподателя С., че правилното разрешаване на въпроса за началния момент на течение на погасителната давност ще допринесе за точното прилагане на закона, са относими към чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Произнасянето на въззивния съд по този правен въпрос е съобразено със закона. По делото е безспорен фактът, че ищецът С. е собственик на дворното място, върху което са построени процесните два апартамента и е техен собственик по приращение, след като с влязло в сила на 21. 07. 2003 г. съдебно решение по т. д. № 542/2001 г. е развален договора по нот. акт № 27/1995 г., сключен между С. и праводателя на двамата ответници за учредяване право на строеж върху дворното място и са отпаднали правните последици от този договор. При безспорния факт, че ответникът Н. владее апартамент № „И” от 03. 11. 2000 г., а ответникът М. владее апартамент № „З” от 08. 02. 2001 г., двата апартамента собственост на ищеца С., съдът правилно е приел, че от посочените дати за С. е възникнало правото на вземане на обезщетение за ползване на собствените му имоти от двамата ответници без основание. Несъстоятелно е становището на жалбоподателя, че това негово вземане е възникнало по-късно, когато са отменени на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ нотариалните актове на двамата ответници за придобиване на имотите, както следва: нот. акт № 48/2000 г. на Н. Н., отменен с влязло в сила на 09. 01. 2008 г. решение по гр. д. № 5110/2004 г. на Варненския районен съд; нот. акт № 37/08. 02. 2001 г. на М. М., отменен с влязло в сила на 05. 07. 2007 г. решение по гр. д. № 5112/2004 г. на Варненския районен съд. Облигационното вземане на С. по чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД за получаване на обезщетение от ответниците поради ползване без основание на собствените му апартаменти е възникнало и станало изискуемо от започване на това фактическо ползване и няма връзка със съществуването или отмяната на нотариалните актове, удостоверяващи придобиването на апартаментите от двамата ответници от трето лице. По този въпрос е правилно позоваването на Варненския районен съд в мотивите на първоинстанционното решение на практиката на ВКС – определение по гр. д. № 1573/2010 г., ІІІ гражд. отделение.
Искането на жалбоподателите, ответници по иска, за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с което са уважени претенциите на ищеца С. е заявено на основание чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за прилагане института на погасителната давност по отношение на увеличения размер на иска в противоречие със задължителната практика на ВКС – решение по гр. д. № 1010/2010 г., ІІІ г. о. и решение по т. д. № 391/ 2008 г. на І т. о., двете решения постановени по реда на чл. 290 ГПК. С тези решения е прието, че предявяването на частичен иск прекъсва давността само за размера на частичния иск, но не прекъсва давността за цялото вземане и когато в хода на процеса по частичния иск се увеличи неговият размер по чл. 214 ГПК, давността по отношение на увеличения размер се прекъсва от момента на увеличението на иска. По настоящото дело увеличението на исковете е направено от ищеца С. и допуснато от съда в съдебно заседание на 09. 02. 2012 г. на Варненския районен съд. Считано за пет години назад, увеличението може да се приложи от 09. 02. 2007 г., следователно е извън периода, който е заявен с първоначално предявените искове и е предмет на спора по делото. Това съобразяване би било възможно, ако жалбоподателите и ответници по иска са направили изрично възражение за погасяване по давност на увеличените искове съгласно чл. 120 ЗЗД. В съдебно заседание на 09. 02. 2007 г. такова възражение не е направено, пълномощникът на ответниците не е възразил срещу увеличението на исковете. Съгласно чл. 147 ГПК правото на страните да твърдят нови обстоятелства, които са от значение за делото се преклудира до приключване на съдебното дирене. Така както прекъсването на давността по частичния иск не касае течението на давността за увеличения иск, възражението за давност заявено по повод на частичния иск, няма действие за увеличения иск. При липса на възражение за погасителна давност спрямо увеличените искове, въззивният съд е приложил правилно закона – чл. 120 ЗЗД.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 02. 10. 2012 г. по гр. д. № 1776/2012 г. на Варненския окръжен съд по касационната жалба на В. Д. С. и по касационната жалба на Н. И. Н. и М. И. М., тримата от [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: