ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 900
София, 20.11.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2534 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. „З.“ чрез адвокат Н.Н. срещу въззивното решение на СГС, постановено по гр.д. № 7118/2017г.
Ответникът по жалбата Р. И. Р. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат А.И. е заел становище, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния сорк, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение СГС е потвърдил решението на СРС от 04.VІ.2014г. по гр.д. № 251/2012г., с което са уважени предявените от Р.Р. срещу Д. „З“ искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ.
Въззивният съд е приел, че дисциплинарното уволнение на ищеца от длъжността „главен счетоводител“ е незаконно, тъй като по делото ответникът, чиято е тежестта, не е установил да е изискал от него писмени или устни обяснения за нарушението, станало повод за уволнението. Във връзка с претенцията за обезщетение въззивният съд е приел, че при отмяна на незаконно уволнение за времето, през което работникът е останал без социално осигурен доход, работодателят му дължи обезщетение, без да се изследва причинната връзка между уволнението и оставането без работа, като размерът на вредите и фингиран от закона в размер на месечното му възнаграждение за 6 месеца, целта на обезщетението е възмездяване на понесени от работника от оставането му без доходи поради уволнението за период, обичайно необходим за устройването му на друга работа. Взето е предвид, че ищецът е бил без работа от 31.Х.2011г. до месец януари 2012г., когато започнал работа при нов работодател, и е приспаднал от дължимото се и претендирано обезщетение за 6 месечния период получаваното от ищеца в периода януари – април 2012г. трудово възнаграждение по новото трудово правоотношение, което не надвишава получаваното при ответника.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по три въпроса, които били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Въпросът „дали съдът може да разгледа и да постанови решение по претенции, които не са предявени от ищеца“ е обоснован с твърдение, че е присъдено и обезщетение по чл.225 ал.2 КТ, без ищецът да е предявил такова искане. Въпросът е неотносим към произнасяне от въззивния съд от значение за спора. Съдът е разгледал и се е произнесъл по предявената претенция за обезщетение по чл.225 ал.1 КТ за целия шестмесечен период, като е взел предвид и е приспаднал от нея полученото трудово възнаграждение по новото трудово правоотношение, което не е произнасяне по непредявен иск, а е съобразяване на настъпилите по време на процеса нови релевантни за спора обстоятелства.
Във връзка с втория поставен въпрос „дали всяка от страните е длъжна да установи фактите, на които основава исканията и възраженията си“ се сочи, че съдът приел твърдението на ищеца за неизпълнение от работодателя на изискванията на чл.193 КТ, въпреки че той не проявил каквато и да било инициатива за установяването му и съдилищата не му дали указание за доказателствената му тежест. Въпросът е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната и непротиворечива съдебна практика /обективирана например в решения на ВКС по гр.д. № 4449/2015г., по гр.д. № 1262/2016г., по гр.д. № 1808/2010г. и др./, че тежестта за установяване законността на уволнение, в т.ч. и че е съобразено изискването на чл.193 КТ /положителен факт/, е на работодателя, което е в съответствие с предвиденото в чл.154 ал.1 ГПК правило за разпределение на доказателствената тежест. Следва да се отбележи и че със сочената от касатора практика по т.д. № 2642/2015г. І ТО и по т.д. № 993/2011г. І ТО, даваща принципно – не във връзка с трудов спор – разрешение на въпроса относно разпределението на доказателствената тежест, според което то следва да се извърши съобразно нормата на чл.154 ал.1 ГПК, като се възложи на всяка от страните доказването на фактите, на които са основани твърденията и възраженията, не се обосновава наличието на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 пр.2 ГПК по поставения в случая въпрос.
Третият поставен в изложението въпрос „за да бъде присъдено обезщетение по чл.344 ал.1 т.3 във връзка с чл.225 ал.1 или ал.2 КТ следва ли да бъде доказано, че оставането без работа в шестмесечния период е последица именно от уволнението, чиято незаконност се претендира“ не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд, приемайки, че целта на обезщетението е възмездяване на щетите, понесени от работника от оставането му без доходи поради незаконното уволнение, не е отрекъл наличието на такава връзка като един от елементите от фактическия състав на отговорността на работодателя за тези имуществени щети на работника, което е в съответствие, а не в противоречие, със сочената в изложението практика, обективирана в решенията на ВКС по гр.д. № 1699/2009г. ІV ГО и по гр.д. № 565/2010г. ІІІ ГО.
При липсата на основната предвидена в закона предпоставка, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На ответника по касационната жалба разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІ-б въззивен състав, № 1303 по гр.д № 7118/2017г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: