О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 900
гр. София, 24.09.2010 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: 1. Снежанка Николова
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 919 по описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. М. против решение №109/21.04.2010 г., постановено от Окръжен съд – В. Т., по гр.д.№ 208/2010 г.
С писмен отговор, подаден в срока по чл.287 от ГПК, ответникът оспорва наличието на сочените в изложението на касационните основания за допускането до разглеждане на жалбата по същество.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
По предявения установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК и обективно съединения иск с правно основание чл.537, ал.2 от ГПК, въззивния съд е приел, че ищецът е собственик на ? ид.ч. от процесния недвижим имот, като е отменил издадения в полза на ответница констативен нотариален акт за същата идеална част. Съдът е приел, че процесния недвижим имот е бил собственост на общите наследодатели на страните по делото – техни син и дъщеря. Съдът е приел за безспорно установено по делото, че фактическата власт върху имота е била осъществявана от ищцата по делото, но тя не е демонстрирала намерението да владее като своя идеалната част от недвижимия имот, собственост на другия съсобственик, пред него, като по този начин да отблъсне неговото владение. Съдът е приел, че липсата на доказателства за демонстриране на промяната в намерението да се свои вещта е довело до липса на владение по отношение на цялата вещ, като фактическата власт по отношение на идеалната част, собствена на ответника по делото, представлява държане, а не владение. При така възприетото от въззивния съд, същия е направил извод за неоснователност на възражението на ответника, че е придобил по давност и другата ? идеална част от имота.
В изложението на касационните основания се сочи, че с обжалваното решение, въззивния съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителна практика на ВКС – основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ,т.1 от ГПК и по въпроси, които са разрешавани противоречиво от съдилищата – основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Твърди с, че като е приел предявения иск за допустим, въззивния съд се е произнесъл по процесуален въпрос относно допустимостта на установителния иск за собственост в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР№178/1986 г. на ОСГК на ВС и на т.14 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Посоченото ТР №1/2001 г., в т.14 касае правомощията на въззивния съд при постановено решение при недопустим иск. В случая въззивния съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, обобщена в т.14 от цитираното тълкувателно решение на ВКС, доколкото е приел, че предявения иск е допустим, следователно за него не е съществувало задължението да се произнесе в съответствие със задължителните за съдилищата указания, дадени с тълкувателното решение, касаещи различна хипотеза от възприетата от въззивния съд. По отношение на допустимостта на предявения иск, съдът не е процедирал в противоречие със задължителните указания на ВС, дадени с ТР№178/1986 г. Съдът е възприел от фактическа страна, че в полза на ответника по делото е издаден констативен нотариален акт за целия имот /в т.ч. и за собствената на ищеца ? ид.ч./, като неговия извод за допустимост на предявения иск, следващ от произнасянето му по съществото на спора е в съответствие с указанията на ВС, дадени с цитираното тълкувателно решение, че собственикът на недвижим имот може да предявени иск за собственост, в т.ч. и установителен такъв тогава, когато ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за същия имот. Последното обстоятелство, като безспорно по делото, е обосновало и извода на съда за наличието на правен интерес за ищеца от предявяването на установителния иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.
Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до разглеждане на касационната жалба, сочени от жалбоподателя и касаещи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, относно произнасянето на въззивния съд по допустимостта на предявения установителен иск.
Процесуалноправния въпрос, повдигнат в изложението на касационните основания и касаещ доклада при разглеждането на делото и какво следва да бъде неговото съдържание, видно от изложението, касае процесуалните действия на първоинстанционния съд, докато на касационно обжалване и контрол подлежи въззивното решение по спора. Само на това основание следва да се приемат доводите на жалбоподателя в тази насока за неоснователни. На следващо място, този въпрос касае евентуално допуснато процесуално нарушение от страна на съда, дори и да се приеме че е на въззивния съд, което процесуално нарушение следва да се преценява едва в производството по разглеждане на касационната жалба по същество, тъй като същото основание е предвидено като касационно основание в разпоредбата на чл.281 от ГПК, но не и като основание по чл.280, ал.1 от ГПК, за допускане до разглеждане на касационната жалба в производството по чл.288 от ГПК. Позоваването в тази насока на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК не е придружено от мотивиране на това, в каква насока е необходимо създаване на съдебна практика или съществува ли според жалбоподателя неяснота или противоречие в закона, в коя законова разпоредба и в какво се изразява то, които да бъдат отстранени по тълкувателен път, с оглед правомощията на ВКС в тази насока.
Сочи се процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, както и необсъждането от страна на въззивния съд на признание за неизгодни факти от страна на ищеца /непосещаването на имота от негова страна/ . Като касационно основание за допускане на това основание до касационно обжалване се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, като жалбоподателя се позовава на задължителните указания на ВКС, дадени с т.19 от ТР № 1/2001 г. и решение №221/2002 г. на ВКС, І г.о. по гр.д.№677/2001 г. Въззивния съд не е постановил своето решение, в противоречие с цитираното тълкувателно решение на ВКС, както и не е налице противоречиво разрешение по този процесуалноправен въпрос, с оглед посочването на решението на ВКС по конкретен спор, постановено по реда на ГПК /отм./. Въззивния съд е направил собствени изводи относно основателността на предявените обективно съединени искове, като е направил преценка на доказателствата, събрани от първата инстанция, отделяйки спорното от безспорното и обсъждайки онези факти и доказателства, които според него са релевантни за спора по делото. Преценка на това, кои от доказателствата са относими към спора и проверка на извода на съда относно тази негова преценка е въпрос по съществото на спора, който не следва да се разреши в производството по допустимост на касационното обжалване по реда на чл.288 от ГПК, а при разглеждане на касационната жалба по същество. Тази преценка на съда касае правилността на съдебния акт по съществото на спора, което е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и основание за допустимост на касационното обжалване.
Твърденията за нарушение на материалния закон – разпоредбата на чл.69 от ЗС, не са касационно основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Нарушението на материалния закон води до неправилност на решението, като видно от разпоредбата на чл.281 от ГПК, неправилността на съдебните решения е касационно основание при разглеждането на касационната жалба по същество, но не е сред основанията за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд. Изложението на жалбоподателя в тази насока и излагането на конкретни факти от спора между страните не може да е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК. В рамките на проверката по чл.288 от ГПК не подлежи на проверка възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, въз основа на която той е направил своя извод за липса на демонстриране на съсобственика промяната в намерението да се свои вещта пред другия съсобственик. Последния правен извод не е направен в противоречие както със задължителната съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл.68 от ЗС / каквото позоваване има от страна на жалбоподателя/ нито е разрешаван противоречиво от съдилищата. Сочената в тази насока съдебна практика е постановена при различна фактическа обстановка от възприетата от въззивния съд по настоящото дело и не води до наличие на касационните основания, сочени от жалбоподателя.
По изложените съображения, състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия счита, че не са налице сочените от жалбоподателя касационни основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.81 от ГПК, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените в производството по чл.288 от ГПК съдебни разноски в размер на 500 лева.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №109/21.04.2010 г., постановено от Окръжен съд – В. Т., по гр.д.№ 208/2010 г.
Осъжда М. И. М. от с.П., общ.Е., да заплати на Н. И. Н. от гр.Р., съд.адрес гр.Р., бул.”Ц. О.” №36, вх.А, ет.3, ап.13 адв.Г. М., на основание чл.81 от ГПК сумата 500 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.