5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 900
гр.С. , 25,11, 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№662/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. М. Г. срещу решение №2/11.01.2016г. по в.т.д.№538/2015г. по описа на Апелативен съд П.,с което е потвърдено решение №321/17.06.2015г. по т.д.№40/2013г. по описа на Окръжен съд Смолян,с което касаторът е осъден на основание чл.485 от ТЗ, в качеството му на авалист по издаден на 30.03.11г. запис на заповед, да заплати в полза на [фирма] сумата 98 226 евро,ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се твърди,че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необосновано. Оспорват се изводите на съда,че направената в записа на заповед добавка не опорочава ценната книга,тъй като не се отразявала на безусловния характер на обещанието за плащане,както и че разпоредбата на чл.147 ал.1 от ЗЗД е неприложима,въпреки наличието на безспорната обезпечителна връзка на записа на заповед с каузално правоотношение по договор за кредит,по което авалистът е и поръчител.
Ответникът по касация [фирма] в писмено становище по касационната жалба е изложил доводи за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на изложените в нея оплаквания по същество.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение на П. настоящият състав съобрази следното:
За да мотивира крайния си извод за потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил съображения,че добавката в записа на заповед „заедно с дължимите лихви,такси и комисионни,съгласно условията по договор за инвестиционен кредит №878/30.03.2011г.“ не опорочава ценната книга,тъй като не се отразява на безусловния характер на обещанието за плащане на сумата 417 000 евро. Посочил е,че не е допустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения,основани на каузалното правоотношение,с изключение на правопогасяващи такива.В тази връзка е приел,че чл.147 ал.1 ЗЗД не се прилага при авала,който, за разлика от поръчителството по ЗЗД, представлява самостоятелно задължение, възникващо по силата на едностранно волеизявление. Отчитайки като установен по делото фактът,че записът на заповед е предявен и на издателя, и на авалиста,П. е заключил,че задължението по него е изискуемо,а осъдителният иск за него следва да бъде уважен в претендирания от ищеца размер.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е формулирал няколко въпроса, свързани с извода на въззивния съд,че извършената в записа на заповед добавка не го опорочава /с оглед строго формалния характер на ценната книга,въздигнат до форма за действителност и предвид изискването на чл.535 т.2 от ТЗ за безусловност на обещанието за плащане/,тъй като не се отразява на безусловния характер на обещанието за плащане.Въпросите са: В кои случаи добавката в записа на заповед за наличие на каузално правоотношение не накърнява реквизитите по чл.535 от ТЗ?; Ако е поставено условие в записа на заповед авалистът да отговаря при условията на каузално правоотношение,това засяга ли безусловния характер на поетото задължение по авала и създава ли неяснота относно вида на отговорността – гражданско-правна е или такава по менителнично правоотношение?; Как ще се уреждат отношенията между страните по менителничното правоотношение относно изпълнението на задължението по него, след като е налице добавка,че авалистът ще отговаря при условията на каузалното правоотношение /по договора за банков кредит,по който той е поръчител/?Дали добавката в записа на заповед,препращаща към договора за кредит при предсрочна изискуемост на същия ще повлияе на безусловния характер на менителничното правоотношение?. Тъй като постановките на ТР №1/2005г. по тълк.д.№1/2004г. на ОСТК на ВКС и т.4д от ТР №4/2014г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС се отнасяли за производството по издаване на изпълнителен лист и заповедното производство и не давали пълен отговор в кои случаи наличието на такава добавка се отразява върху реквизитите на записа на заповед,касаторът е обосновал въпросите си с допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК,евентуално – твърди разрешаване на тези въпроси от въззивния съд в противоречие с тази тълкувателна практика /чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/.
Поставените от касатора въпроси не осъществяват общия критерий на чл.280 ал.1 от ГПК и съобразно постановките на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,тъй като в по-голямата си част не се свързват с конкретния извод на съда,обусловил крайния резултат по делото,а отразяват отношението на касатора към фактите и собствената му интерпретация на текста в записа на заповед,определен като „добавка“. Според решаващия състав на П. издателят на записа на заповед е поел безусловно обещание да плати на поемателя конкретна сума пари и именно това задължение е авалирано от касатора-ответник по делото,а добавката касаеща „дължими лихви,такси и комисионни,съгласно условията по договор за инвестиционен кредит №878/30.03.2011г.“ не се отразява на безусловния характер на това обещание.
Дори да се приеме,че от така поставените от касатора въпроси би могъл да бъде изведен релевантен такъв, соченият допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е обоснован , съобразно постановките на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Освен това разпоредбата на чл.536 ал.1 от ТЗ по ясен и недвусмислен начин постановява,че валидността на ценната книга зависи от наличието на всички конкретно посочени реквизити,които следва да съдържа записът на заповед и съответно констатацията,че те се съдържат в текста му обуславя извод за неговата валидност. С оглед преодоляването на предходни различия в практиката на съдилищата по приложението на изискването за съдържание на реквизита по т.2 на чл.535 от ТЗ /безусловно обещание да се плати определена сума пари/ и неговото дефиниране, с т.4д от ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС е разяснено,че направени в ценната книга добавки за наличие на каузално правоотношение не водят до невалидност на същата при условие,че такава добавка не отрича безусловния характер на поетото задължение.В този смисъл е и решение по чл.290 от ГПК №21/04.07.2014г. по т.д.№ 1348/13г. на ВКС , първо т.о.,в което е възприето, че посочването в записа на заповед на каузалното правоотношение, за обезпечаване на задължението по което той е издаден, не накърнява реквизита по чл.535 т.2 ТЗ и следва да се счита ненаписано при преценката за валидност на ценната книга, а наличието му е от значение при доказването на иска относно вземането по записа на заповед. Въззивното решение е постановено при съблюдаване на тези задължителни за съдилищата постановки,доколкото с него е прието,че добавката в конкретния запис на заповед,препращаща към условията на договора за кредит,досежно уговорките за лихви,такси и комисионни, не отрича безусловния характер на поетото от авалиста задължение да плати определена сума пари,а именно сумата 417 000 евро. Дали включен в съдържанието на ценната книга текст извън посочените в чл.535 от ТЗ реквизити влияе върху безусловността на обещанието за плащане зависи от начина,по който е формулиран и това се установява във всеки конкретен случай,поради което еднозначен отговор на така поставените от касатора въпроси не може да бъде даден в допълнение към постановката на т.4д от ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият материално-правен въпрос не е формулиран по конкретен начин от касатора , а е посочено само,че касае невъзможността авалистът да противопостави на поемателя по ценната книга лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение независимо,че е поръчител и по договора за банков кредит. Очевидно с това посочване се визира изводът на съда за неприложимост на разпоредбата на чл.147 ал.1 от ЗЗД,като се твърди постановяването му в противоречие с решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК №26/24.04.2014г. по т.д.№1027/13г. на ВКС,второ т.о. и обосноваващо допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Доколкото в изложението липсва конкретно поставен правен въпрос,какъвто съдът няма право да извлича от съдържанието на същото,съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,следва да се приеме,че в случая не е осъществен общия критерий на чл.280 ал.1 от ГПК,което е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване. При все това не се констатира и противоречие между изводите на въззивния съд в обжалваното решение досежно непреклудирането на правото на поемателя да търси вземането си от авалиста и мотивите,изложени в решение №26/24.04.2014г. по т.д.№1027/13г. на ВКС,второ т.о. С последното е разглеждан случай,в който срещу авалиста по записа на заповед е предявен иск по чл.422 от ГПК при наведени от него твърдения за погасяване на задължението по каузалното правоотношение, в обезпечаване на което е издаден записа на заповед и по което авалистът не е страна.По правния въпрос , във връзка с който е било допуснато касационното обжалване е прието,че за разлика от договора за поръчителство авалът има самостоятелен, неакцесорен характер спрямо задължението на издателя на записа на заповед и погасяването на поетото от издателя менителнично задължение вследствие погасяването на обезпеченото такова по каузалната сделка е ирелевантно за отговорността на авалиста,който остава задължен и след това със сумата по записа на заповед,освен ако не се докаже недобросъвестност или злоупотреба с права от страна на поемателя. Очевидно е,че посоченото решение касае друга, различна от настоящата хипотеза,поради което не е противопоставимо на формираните в обжалваното решение съображения, още повече,че в мотивите си П. е съобразил самостоятелния , неакцесорен характер на авала,въз основа на което и е изградил изводите си за неприложимост на разпоредбата на чл.147 ал.1 ЗЗД. Възприетата в т.4б постановка за липса на основания за търсене на отговорност от поръчителя след изтичането на шестмесечния преклузивен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД не е относима към случая,доколкото е налице постоянна и непротиворечива практика,приемаща , че спрямо менителничното поръчителство разпоредбата на чл.147 ал.1 от ЗЗД не се прилага /в т.см. реш.№120/30.07.10г. по т.д.№988/09г. и реш. №185/22.11.10г. по т.д.№136/10г. на ВКС/.
Изложеното води до извод за липса на основания за достъп до касация,което налага недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.
На основание чл.81 вр.чл.78 от ГПК в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение – сумата 4800 лв.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2/11.01.2016г. по в.т.д.№538/2015г. по описа на Апелативен съд П.
ОСЪЖДА Н. М. Г. с ЕГН [ЕГН] и с адрес [населено място] [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение в размер на 4800 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.