О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 900
София, 27.11.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.758 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 06.06.2012г. по гр.д.№18078/11г. на Софийски градски съд е оставено в сила решение №І-043-220 от 10.10.2011г. по гр.д.№1705/2006г. на Софийски районен съд, с което е било признато за установено на основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./ по отношение на [фирма], че [фирма] не е собственик на реални части от УПИ ІІІ-395 и УПИ І-397, с площ общо 5090 кв.м., без построените в тях сгради, находящи се в [населено място], кв.532, местност „З. А-Ц.” по плана на [населено място], съгласно скица №1 към допълнителното заключение на в.л.К..
Въззивният съд е приел, че за допустимостта на предявения иск е достатъчно ищецът да твърди, че е собственик на спорния имот. По тази причина не се е произнесъл по възражението на ответника, че договорът за замяна от 01.09.2005г., който легитимира ищеца като собственик на идеални части от процесния имот, няма вещно-прехвърлително действие.
Прието е, че с влязло в сила решение №415 от 13.05.2009г. по т.д.№12/2007г. на СГС, ТО, VІ-10 с-в, е прогласена нищожността на договора от 16.02.2005г., сключен между държавата, представлявана от областния управител от една страна и [фирма] от друга, с който дружеството е придобило собствеността върху спорния имот. При това положение [фирма] не се легитимира като собственик на имота и затова предявеният срещу него отрицателен установителен иск е основателен.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [фирма]. Жалбоподателят поддържа, че [фирма] не е легитимирано да води иск за собственост на спорния имот, тъй като договорът с държавата 01.09.2005г., от който черпи права, няма транслативно действие, доколкото е сключен след сключване и вписване на договора от 16.02.2005г., с който жалбоподателят е придобил също от държавата право на собственост върху спорния имот. На следващо място – решението по т.д.№12/2007г. на СГС, ТО, VІ-10 с-в, с което е бил прогласен за нищожен договорът от 16.02.2005г., е процесуално недопустимо, тъй като е постановено по непредявен иск. Затова е неправилен изводът на въззивния съд, че [фирма] не е собственик на спорния имот. Освен това – не е установено със сила на пресъдено нещо, че двете предходни сделки от 25.09.2003г. и от 25.11.2003г., на които се основава договорът от 25.09.2005г., също са нищожни. Според жалбоподателя, само при прогласяване нищожността и на трите договора, съдът може да реши, че те не са осъществили вещнопрехвърлителен ефект.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Налице ли е активна легитимация на [фирма] да заведе отрицателен установителен иск срещу [фирма], като следва ли ищецът да докаже правото си на собственост и че неговото право е нарушено от ответника?
По този въпрос се поддържа твърдение за противоречие между обжалваното решение и две решения на ВКС – №90 от 05.05.2011г. по гр.д.№846/2010г. на ІІ ГО и №188/10.08.2011г. по гр.д.№1040/10г. на ІІ ГО.
2. Има ли ищецът интерес от предявения иск, при условие, че е предявил иска с цел да защити правото си на собственост върху придобити идеални части от спорния имот и при условие, че ответникът се е легитимирал като собственик на реални части от спорния имот?
3. Налице ли е интерес от водене на установителен иск, при условие, че с делото не може да бъде постигнат целеният резултат – цялостна защита на претендираното право.
По този въпрос се поддържа твърдение за противоречие между обжалваното решение и практиката на ВС и ВКС – решение №240 от 07.02.1970г. по гр.д.№1582/69г. на ВС, І ГО; определение №164/30.12.2008г. по гр.д.№4175/08г. на ВКС, ІІІ ГО; решение №1188/08.04.1960г. по гр.д.№798/60г. на ВКС, І ГО; решение №1019/10.05.1996г. по гр.д.№519/95г. на ВКС, ІV ГО и определение №718/22.12.2009г. по ч.гр.д.№582/09г. на ВКС, І ГО.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Поставените от жалбоподателя въпроси са определящи за изхода на делото, но по тях обжалваното решение не противоречи на задължителната практика на ВС и ВКС, не е налице противоречива съдебна практика, нито пък са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По първия въпрос няма противоречие между обжалваното решение и посочените от жалбоподателя решение №90 от 05.05.2011г. по гр.д.№846/2010г. на ВКС, ІІ ГО и решение №188/10.08.2011г. по гр.д.№1040/10г. на ВКС, ІІ ГО.
В двете решения на ВКС е прието най-общо, че ищецът следва да докаже притежаването на правата, с които в исковата молба е обосновал правния си интерес, с което ще установи материалната си легитимация да се намеси в чуждата правна сфера.
Като резултат обжалваното решение съответства на тази практика на ВКС, което изключва основанието по чл.290, ал.1, т.1 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
В настоящия случай с договора от 01.09.2005г. ищецът е доказал активната си материалноправна легитимация, а оттам и правния си интерес от предявения иск. С този договор, по силата на извършена замяна между него и държавата, ищецът е придобил право на собственост върху няколко сгради и части от сгради, заедно с припадащите им се идеални части от дворното място, представляващо към този момент УПИ VІІІ от кв.533 ГГЦ, зона А по плана на [населено място]. Предмет на правния спор по делото е собствеността на реална част от бившия УПИ VІІІ от кв.533 ГГЦ, сега УПИ ІІІ-395 и УПИ І-397. Предходното придобиване на право на собственост върху спорната реална част от жалбоподателя [фирма] би имало значение само в случай, че придобивното основание на това дружество не беше прогласено за нищожно с влязло в сила решение. Такова решение обаче е налице. То не е процесуално недопустимо, както поддържа жалбоподателят. Самостоятелен иск за нищожност на договора от 01.09.2005г. е бил предявен заедно с отрицателния установителен иск. Вярно е, че впоследствие ищецът е заявил неясна позиция по въпроса дали е предявил самостоятелен иск по чл.26 ЗЗД или е искал по този въпрос съдът да се произнесе само в мотивите. Той обаче не е обжалвал решенията, с които съдът се е произнесъл по съществото на иска за нищожност и тази негова позиция подкрепя и първоначалното му искане за постановяване на решение по същество по този иск. Но дори да се приеме, че решението по иска за нищожност е недопустимо, то е влязло в сила, ползва се със сила на пресъдено нещо между страните и правилно е съобразено от въззивния съд при разрешаване на обусловения спор за собственост между тях.
По втория въпрос не е посочена съдебна практика, нито пък е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Затова по него не следва да се допуска касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че наличието на право на собственост върху идеална част от спорната реална част обосновава правния интерес на ищеца от предявения иск, с който иска да отрече, че ответникът има права върху спорната реална част.
Няма противоречива съдебна практика, нито пък основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по третия въпрос.
На първо място – определенията по чл.288 ГПК не могат да служат като основания за допустимост на касационното обжалване, съгласно т.2 и т.3 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Затова посоченото от жалбоподателя определение №164/30.12.2008г. по гр.д.№4175/08г. на ВКС, ІІІ ГО не може да обоснове основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
В решение №240 от 07.02.1970г. по гр.д.№1582/69г. на ВС, І ГО и решение №1188/08.04.1960г. по гр.д.№798/60г. на ВКС, І ГО е прието най-общо, че искът по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ е допустим само тогава, когато с постановеното решение ще се постигне целеният правен резултат и няма да се води след това друг обусловен иск. Тези решения са постановени по казуси, които нямат сходство с настоящия, затова те не сочат на противоречива съдебна практика. По същите съображения неотносимо към спора по настоящото дело е и определение №718/22.12.2009г. по ч.гр.д.№582/09г. на ВКС, І ГО, постановено в производство по чл.274, ал.3 ГПК. Правният интерес е винаги конкретен и се определя от обстоятелствата по конкретното дело. Решение №1019/10.05.96г. по гр.д.№519/95г. на ВС, ІV ГО, застъпва становището, че когато ищецът може да предяви осъдителен иск, недопустимо е предявяване на установителен иск. В това решение отново се разглежда друг въпрос, който не възниква в настоящото производство – за правния интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост, при положение че ищецът не владее вещта и може да получи по-пълната защита, която му предоставя осъдителният иск. Освен това – решението е постановено при действието на ГПК /отм./ и няма характер на задължителна практика, съгласно т.2 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Обратното становище е застъпено в задължителната практика по чл.290 ГПК – решение №938/29.12.09г. по гр.д.№4305/08г. на ВКС, І ГО; решение №665/12.11.10г. по гр.д.№1921/09г. на ВКС, І ГО, решение №501/27.07.10г. по гр.д.№160/09г. на І ГО, решение №201/11.05.11г. по гр.д.№449/10г. на ВКС, І ГО, решение №110/30.06.11г. по гр.д.№746/10г. на ВКС, ІІ ГО.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 06.06.2012г. по гр.д.№18078/11г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: