О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 901
гр. София, 14.12.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3627 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. А. М., представляван от адв. Е. Е., срещу решение № 1412 от 30.06.2015г. по т.д. № 58/2015г. на Софийски апелативен съд, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1323 от 18.08.2014г. по т.д. № 2248/2011г. на СГС, ТО, VI-8 състав. С потвърденото първоинстанционно решение се признава и се допуска изпълнение на Трето частично решение на Международния арбитражен съд към Международната търговска палата по дело № 16553/GZ от 27.09.2010г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е незаконосъобразно поради неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано. Излага доводи за недопустимост, евентуално неправилност на решението поради противоречие с чл.119, ал.2 КМЧП вр. чл.51, ал.3 ЗМТА с оглед липсата на удостоверение по чл.119, ал.2 КМЧП. Поддържа още, че е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е обсъдил представените от касатора доказателства в подкрепа на довода му за нищожност на арбитражното споразумение. Счита за неверен и незаконосъобразен извода на въззивния съд, че възраженията на касатора за противоречие на арбитражното решение с обществения ред на Република България са преклудирани. Твърди, че в отговора на исковата молба изрично се е позовал на невъзможността за изпълнение на осъдителните диспозитиви на Второто арбитражно решение, както и че признаването на Третото частично арбитражно решение противоречи на обществения ред на Република България, тъй като то разглежда въпроса за разходите, възникнали във връзка с предходното арбитражно решение, което също противоречи на обществения ред на България поради това, че част от осъдителните диспозитиви са обективно невъзможни за изпълнение. Поддържа още, че въззивният съд следи служебно за наличие на противоречие с обществения ред, като излага подробни съображения за наличие на това основание за отказ за екзекватура. Твърди, че въззивният съд въобще не е обсъдил въпроса за последващата отмяна на Второто частично арбитражно решение. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК обосновава искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятност да е недопустимо, тъй като е постановено при липса на удостоверение по чл.119, ал.2 КМЧП, която нередовност на исковата молба не е отстранена и във въззивното производство. Поддържа, че са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси:
1. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства? Твърди, че въззивният съд не е обсъдил възражението за нищожност на арбитражното споразумение и събраните във връзка с него доказателства, като не е изложил аргументи защо кредитира само част от тях – противоречие с решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 554 от 08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 235 от 04.07.2011г. по гр.д. № 513/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 61/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.;
2. Длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, както и доводите им по съществото на спора, а също така длъжен ли е да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни, ако това е така? Твърди, че въззивният съд е дал отрицателен отговор на този въпрос, като е игнорирал изложените във въззивната жалба доводи за недопустимост и за нередовност на въззивната жалба, както и възраженията за нищожност на арбитражното споразумение и за наличие на противоречие с обществения ред на Република България. Поддържа, че поради това е налице противоречие с решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 61/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.;
3. Възможно ли е след отмяна на арбитражното решение страната да продължи да отговаря за разноските за постановяване на отмененото арбитражно решение?
4. Противоречи ли на принципа на забрана за неоснователно обогатяване отговорността за разноски в случая, когато актът, по повод на който са присъдени разноските, е отменен?
Поддържа, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липсата на формирана по тях съдебна практика и с оглед необходимостта от точно тълкуване на разпоредбите относно отговорността за разноски.
Ответникът „ЕН БИ Д. С. И. Ю. Ф. ЛП, дружество с ограничена отговорност по английското право, със седалище в Л., оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита за неоснователно твърдението за недопустимост на обжалваното решение, като поддържа, че са налице документи, удостоверяващи, че арбитражното решение е влязло в сила – такова удостоверяване се съдържа както в самото арбитражно решение, така и в писмо от Секретариата на Международния арбитражен съд от 02.03.2011г.. Счита още, че удостоверението по чл.119, ал.2 КМЧП не е условие за допустимост на искането за екзекватура, а единствено условие за основателност на това искане. Поддържа, че не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по първите два формулирани процесуалноправни въпроси, като твърди, че са обсъдени всички възражения на касатора и относимите към тях доказателства. Поддържа още, че въззивният съд не се е произнесъл по третия и четвъртия формулирани въпроси, тъй като разноските, присъдени с Трето частично арбитражно решение, се отнасят до цялото производство по арбитражното дело, а не единствено до постановяването на Първо и Второ частични арбитражни решения. Твърди още, че Второ частично арбитражно решение е отменено и то не изцяло, не защото арбитражният съд е счел, че същото е неправилно, а защото това решение, предвиждащо обезпечителни мерки, не е изпълнено от касатора и е заменено с Четвърто частично арбитражно решение, предвиждащо обезщетение в тежест на касатора. Счита, че тези въпроси не са и от значение за изхода на спора, тъй като в случая разноските се дължат от касатора не за постановяване на конкретно арбитражно решение, а за цялото арбитражно производство. Поддържа, че освен изложеното, тези въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че с молбата на ищеца е представен препис от Трето частично решение на Международния арбитражен съд, което е заверено от последния, видно от положените в него печати на съда, и в което се съдържа изрично отбелязване, че е окончателно по отношение на разглежданите въпроси и е със задължителен характер за всички страни в съответствие с чл.28/6/ от правилата на Международната търговска камара. С оглед на това е заключил, че посоченото отбелязване е достатъчно, за да се приеме, че е налице удостоверяване от съда, че решението е влязло в сила и е изпълняемо по смисъла на чл.119, ал.2 КМЧП и е счел за неоснователно възражението на въззивника – ответник за недопустимост на първоинстанционното решение.
Въззивният съд е изложил съображения, че ответникът се позовава на наличието на отрицателните предпоставки, обосноваващи отказ за признаване и допускане на изпълнението, предвидени в чл.V, б. „а“ и чл.V, т.2, б. „б“ от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения /К./, респ. на липсата на положителната предпоставка на чл.117, т.5 от КМЧП. Във връзка с възражението за недействителност на арбитражното споразумение въззивният съд е приел, че страните не са посочили приложимото право по отношение на процесуалните правила, относими към това споразумение, обективирано в т.26.39 от Споразумението на акционерите от 26.02.2008г., поради което и предвид чл.V, б. „а“ К. приложим е законът на държавата, в която е постановено решението, респ. това е австрийското право. Посочил е, че в тежест на страната, която се позовава на приложимо право, е да установи съответните правни норми, които установяват твърденията й, и че в раздел 617 от Австрийския ГПК, озаглавен Австрийски закон за арбитражната власт, са предвидени определени изисквания, на които трябва да отговарят арбитражните споразумения, но никъде в представеното извлечение от кодекса не е предвидена като последица от противоречието на споразумението с посочените изисквания недействителност на същото. По тези съображения въззивният съд е счел за неоснователно възражението за недействителност на арбитражното споразумение.
Въззивният съд е обсъдил и поддържаното основание на чл.V, т.2, б. „б“ К. /аналогично на чл.117, т.5 КМЧП/ за отказ и е приел, че признаването на чуждестранно арбитражно решение и допускането на изпълнението на такова за заплащане на разноски, присъдени за производство по спор, по съществото на който произнасянето на арбитража не е влязло в сила, би могло само да наруши определени права на индивида /осъдената страна/, но не и да застраши обществения ред. В тази връзка е посочил, че с отговора на въззивната жалба са представени доказателства, че исковата молба на ответника за отмяна на Първото и Второто арбитражни решения е отхвърлена. Посочил е още, че наведените във въззивната жалба доводи за противоречие с принципи на правото, че никой не носи отговорност за обективно невъзможно изпълнение и с принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, не се съдържат в отговора на исковата молба и поради това са преклудирани.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поддържаният от касатора довод за вероятна недопустимост на обжалваното решение е неоснователен. Този довод е основан на твърдението, че решението е постановено по нередовна искова молба с оглед липсата на представено с нея удостоверение по чл.119, ал.2 КМЧП. Съгласно посочената разпоредба, към молбата за признаване и допускане на изпълнение се прилага препис от решението, заверен от съда, който го е постановил, и удостоверение от същия съд, че решението е влязло в сила. Въззивният съд е извършил преценка за наличието на тези формални изисквания, като изводът му, че те са налице, е изграден след съобразяване на представения препис от Трето частично решение на Международния арбитражен съд, което е заверено от последния, видно от положените в него печати на съда, и със съдържащото се в него изрично отбелязване, че е окончателно по отношение на разглежданите въпроси и е със задължителен характер за всички страни в съответствие с чл.28/6/ от правилата на Международната търговска камара. При това положение, при наличие на изхождащо от съда, издал решението, удостоверяване, че решението е влязло в сила, въпреки че това удостоверяване не е във формата на отделен документ, не е налице твърдяната от касатора вероятна недопустимост на въззивното решение и обоснованото с нея искане за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Формулираните от касатора първи два процесуалноправни въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, като изложи съображения във връзка с тях. Тези въпроси са предпоставени от твърдението, че в обжалваното решение съдът не е обсъдил всички ангажирани от касатора доказателства във връзка с възражението му за недействителност на арбитражното споразумение, както и не е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи за недопустимост и за нередовност на въззивната жалба и възраженията за нищожност на арбитражното споразумение и за наличие на противоречие с обществения ред на Република България. Това твърдение не съответства на мотивите на въззивния съд, тъй като в обжалваното решение са обсъдени възраженията на въззивника – касатор в настоящото производство и относимите към тях доказателства. В решението са изложени съображения за наличие на удостоверяване от арбитражния съд, че решението е влязло в сила и е изпълняемо по смисъла на чл.119, ал.2 КМЧП, с оглед на което е счетено за неоснователно възражението за недопустимост на първоинстанционното решение. Въззивният съд е обсъдил и е приел за неоснователно възражението за недействителност на арбитражното споразумение, като е изложил съображения, че приложимо към това споразумение е австрийското право, но, видно от представеното извлечение от Австрийския ГПК, озаглавен Австрийски закон за арбитражната власт, не е предвидена като последица от противоречието на споразумението със съдържащите се в този кодекс изисквания недействителност на същото. Действително въззивният съд не е обсъдил събраните доказателства за наличието на твърдяното от въззивника противоречие на арбитражното споразумение с предвидените в австрийския закон изисквания, но е изложил съображения, че дори и такова противоречие да е налице, не е установено да води до недействителност на споразумението според австрийското право. Въззивният съд е обсъдил и възражението, че изпълнението на арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България, като е приел, че такова е налице не при всяко противоречие с конкретни правни норми, а само ако то би довело до недопустимо засягане на основни ценности в обществото, и е заключил, че допускането на изпълнението на арбитражно решение за заплащане на разноски, присъдени за производство по спор, по съществото на който произнасянето на арбитража не е влязло в сила, би могло само да наруши определени права на индивида, но не и да застраши обществения ред. В тази връзка е взел предвид и представените доказателства, че исковата молба на въззивника за отмяна на Първото и Второто арбитражни решения е отхвърлена от австрийския съд. С оглед на това настоящият състав намира, че поставените процесуалноправни въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Поставените от касатора трети и четвърти правни въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили изхода на спора. Въззивният съд не е приел, че е отменено арбитражното решение, във връзка с което е отговорността за разноски, предмет на третото частично арбитражно решение, предмет на настоящото производство, и не е обсъждал евентуалното значение на такова обстоятелство за изхода на делото. От друга страна, съдържащото се в поставените въпроси твърдение за отмяна на решението, във връзка с което са присъдени разноски с арбитражното решение, предмет на настоящото дело, не съответства на данните по делото. Исковата молба на касатора за отмяна на Първото и Второто арбитражни решения е отхвърлена от австрийския съд, а от представеното от него извлечение от Четвърто частично арбитражно решение се установява, че с това решение следва да се считат отменени параграф 106 и алинеи 3-10 от параграф 114 от Второто частично решение, но вместо тях са определени обезщетения, които касаторът и другия ответник да заплатят на ищеца, за вреди вместо изпълнение на конкретни действия, постановени във Второто частично решение и за разходи, понесени от ищеца с цел предотвратяване нарушенията от ответниците. Не е налице и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разпоредбите, касаещи отговорността на страните за разноски, са ясни и във връзка с прилагането им е формирана трайна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1412 от 30.06.2015г. по т.д. № 58/2015г. на Софийски апелативен съд, 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: