1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 903
гр.София, 28.09.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1002/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2446 от 19.12.2016 г. по гр.д.№ 4158/ 2016 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 3419/ 2013 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на К. З. И. 8 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление по пр.пр.№ 52984/ 2004 г. по описа на Софийска районна прокуратура, със законната лихва върху тази сума от 11.03.2010 г., като за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв и за присъждане на законната лихва от 19.02.2009 г. претенциите са отхвърлени.
Ищецът К. И. не е обжалвал въззивното решение в отхвърлящата исковете му част и в тази част то е влязло в сила.
Касаторът П. обжалва решението в осъдителната му част и моли в тази част то да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. на по тълк.д.№1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС). Повдига и материалноправен въпрос за приложението обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, по който счита, че има противоречива съдебна практика.
Ответната по касация страна К. И. оспорва жалбата като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да излага конкретни съображения по поставените въпроси.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи предявения иск, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, е приел, че на 14.01.2005 г. ищецът И. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.206 ал.3 НК, задържан е за 72 часа, след което му е взета мярка за неотклонение „парична гаранция”. Наказателното производство срещу него е продължило с внасяне на обвинителен акт, по който е образувано НОХД № 12003/ 2007 г. по описа на Софийски районен съд. С влязла в сила от 19.02.2009 г. присъда ищецът е оправдан по повдигнатото обвинение. Той не е осъждан и до обвинението се е ползвал с отлична репутация. Предприетата срещу него наказателна репресия довела до стрес, безпокойство и опасения от възможността за несправедливо осъждане. Съдът обсъдил, но не възприел доводите на П., че действията й по разследването са законно извършени като посочил, че щом ищецът е признат за невинен, всички следствени действия срещу него са неоснователно предприети и ангажират отговорността на държавата. Затова приел, че държавата следва да обезщети причинените вреди от неоснователно предприетото наказателно преследване срещу ищеца. По отношение на размера на дължимото обезщетение посочил, че следва да се има предвид продължителността на наказателното производство (повече от 4 години), взетата сравнително тежка мярка за неотклонение (парична гаранция) и възможните наказания по повдигнатото обвинение (лишаване от свобода до 10 години и конфискация). Съдът взел предвид доводите във въззивната жалба на П., че не е доказано настъпването на специфични и трайни тежки последици, като посочил, че в тази насока наистина не са събрани достатъчно доказателства. При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства, съдът приел, че обезщетение от 8 000 лв е адекватно на търпените от ищеца неимуществени вреди.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от П. като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправен въпрос е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението в справедлив размер и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, нито е избегнал обсъждането на доводите във въззивната жалба. Изложил е съображения по оплакванията на въззивника П. и част от тях е счел за основателни, други отхвърлил. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение по поставения процесуалноправен въпрос е в съответствие (не в противоречие) с практиката на Върховния касационен съд.
Материалноправният въпрос също е обуславящ, но не се установяват твърденията на П., че той се разрешава противоречиво от съдилищата. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, извод за наличие на противоречива практика може да се направи само при различно разрешаване на един и същ правен въпрос в две влезли в сила решения, като касаторът е този, който следва да представи доказателства за това. П. се позовава на решения на Върховния касационен съд по гр.д.№ 4621/ 2015 г., ІІІ г.о., по гр.д.№ 457/ 2016 г., ІV г.о, по гр.д.№ 1235/ 2010 г., ІV г.о., по гр.д.№ 733/ 2011 г., ІІІ г.о. и на решение по гр.д.№ 4269/ 2012 г. на Софийски апелативен съд. Последното не е представено по делото, поради което няма как да бъдат обсъдени доводите, че противоречи на обжалваното решение. Останалите решения са представени, но те не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. Противоречие между влезли в сила съдебни актове относно приложението на критерия „справедливост” при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение може да бъде изведено само ако при идентично обвинение и взети по него мерки, както и при идентични последици в емоционалната сфера на незаконно обвиненото лице, са присъдени съществено различаващи се по размер обезщетения. Случаят не е такъв, тъй като нито едно от представените решения на Върховния касационен съд не определя размер на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение в престъпление по чл.206 ал.3 НК. Различни са мерките за неотклонение, продължителността на наказателното преследване, интензитета на негативните психични изживявания, които наказателното преследване е предизвикало. Поради това не може да се приеме, че тези решения, съпоставени с обжалваното, обективират наличие на противоречива съдебна практика.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2446 от 19.12.2016 г. по гр.д.№ 4158/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: