О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 903
гр. София, 07.12.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3279 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 18/15.03.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 406/2015 г. на Бургаския апелативен съд. Въззивното решение се обжалва в частта, с която, като е потвърдил частично решение № 436/15.10.2015 г. по гр. дело № 667/2015 г. на Бургаския окръжен съд, въззивният съд е осъдил жалбоподателя да заплати на Н. М. Н. сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от трудова злополука на 01.07.2012 г., изразяващи се в изгаряне на тялото и ляв горен и долен крайник II-ра степен на площ 25 % от цялото тяло, представляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота, ведно със законната лихва от 01.07.2012 г. до окончателното изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. Касаторът излага оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Н. М. Н. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Жалбоподателят счита за процесуално недопустимо разглеждането в едно и също съдебно производство на предявения срещу него иск с правно основание чл. 200 от КТ и на иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, какъвто евентуален иск ищецът е предявил по настоящото дело срещу прекия причинител на същите неимуществени вреди – Г. И. Д.. Както в процесуалноправната теория, така и в съдебната практика (включително задължителната такава на ВКС) никога не е имало съмнения и колебания, че такова обективно и субективно съединяване на исковете по чл. 200 от КТ и по чл. 45 от ЗЗД е процесуално допустимо. Отделно от това, по настоящото дело и двете съдебни инстанции по съществото на спора са уважили главния иск по чл. 200 от КТ (първата – изцяло, а въззивната – частично), поради което евентуалният иск по чл. 45 от ЗЗД срещу другия ответник по делото не е разгледан по същество нито с първоинстанционното, нито с въззивното решение. От изложеното следва, че не е налице вероятност, обжалваната от касатора част от въззивното решение, с която искът по чл. 200 от КТ срещу него е уважен за сумата 20 000 лв., да е процесуално недопустима. При това положение не е налице хипотезата по т. 1, изр. 4 – in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, при която (съгласно и разясненията в мотивите към ТР), касационното обжалване следва да се допусне и по непосочен от касатора въпрос, когато е налице вероятност за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение и въпросът е от значение за същата.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран единствено процесуалноправният въпрос: „как решаващият състав следва да преценя приетите от него доказателства – само и единствено поотделно или в тяхната съвкупност“. Касаторът счита, че този процесуалноправен въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но не излага никакви аргументи в тази насока, а единствено преповтаря оплакването си от касационната жалба, че въззивният съд избирателно и поотделно преценил гласните и писмени доказателства по делото. Формулираният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 12 от ГПК не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като по него е формирана обилна, трайно установена съдебна практика, включително задължителна такава на ВКС. В нея също без съмнения и колебания, неизменно се приема, че съдебната инстанция, която разрешава правния спор по същество, следва да извърши преценка на всички относими и допустими доказателства, събрани по делото, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, въз основа на която преценка и с оглед правилата за разпределението на тежестта на доказване в процеса, съдът следва да посочи в мотивите към решението си, кои правно-релевантни обстоятелства приема за установени и кои – не, а въз основа на това – да издири и приложи и материалния закон. За да постанови обжалваната част от решението си, апелативният съд изцяло се е съобразил с тази константна съдебна практика, като е обсъдил поотделно и в съвкупност всички относими и допустими писмени и гласни доказателства по делото, въз основа на което е приел за установени фактът на настъпилата трудова злополука, причинените на ищеца процесни неимуществени вреди при нея и техния размер, както и допуснатата от ищеца груба небрежност, допринесла за настъпването на тези вреди и размерът на това съпричиняване. С оглед на това, макар и формулираният от касатора процесуалноправен въпрос да съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, то не е налице наваденото от него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл са и т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се сочи и че „по делото са поставени“ материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От страна на касатора обаче такива материалноправни въпроси не са формулирани, а вместо това са преповторени оплакванията и съображенията от касационната жалба, че в нарушение на материалния закон въззивният съд направил извода си за съотношението на приноса на ищеца от 20 % за настъпването на процесните вреди, спрямо този на прекия причинител на вредите; като в тази връзка се сочи и решение № 302/07.10.2013 г. по гр. дело № 3248/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Също съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, при липса на формулиран от страна на касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, ВКС не може да го извежда от съдържанието на изложението или на касационната жалба, а следва да не допуска касационното обжалване, без да е необходимо да обсъжда наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това. Независимо от изложеното, следва да се посочи, че с решението по чл. 290 от ГПК на ВКС, на което се позовава касаторът, е дадено разрешение на материалноправен въпрос, свързан със съпричиняването по общия текст на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, което съществено се различава от обсъденото в обжалваното въззивно решение от апелативния съд, съпричиняване по специалната норма на чл. 201, ал. 2 от КТ, изискваща груба небрежност. Поради това, между двете решение не би и могло да е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 18/15.03.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 406/2015 г. на Бургаския апелативен съд, – в частта, с която искът с правно основание чл. 200 от КТ е уважен за сумата 20 000 лв.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.