6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 904
София, 12.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание десети юни през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1407 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. С. Г. от [населено място] – лице с юридическа правоспособност, против въззивното решение № 6469 от 1 октомври 2012 г., постановено по гр.д. № 828 по описа на Софийския градски съд за 2012 г., с което е потвърдено решение № 6686856 от 16 ноември 2011 г., постановено по гр.д. № 13355 по описа на районния съд в гр. София за 2011 г. за отхвърляне на предявените от Г. против Д. ф. „З.” [населено място] искове за признаване за незаконно на уволнение и неговата отмяна, за възстановяване на Г. на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение, както и обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с уволнението в размер на 15000 лева, и в полза на работодателя са присъдени разноски.
В касационната жалба се сочи, че решението е недопустимо и неправилно, тъй като не са взети предвид направените възражения за незаконосъобразността на заповедта за уволнение предвид издаването й в противоречие с установената в КТ процедура – тази, установена в чл. 193 КТ, неправилно е приет моментът за налагане на дисциплинарното наказание и че дописването на последваща дата е без правно значение, като и че е без значение кой точно е връчил заповедта. Посочени са изрично причините, поради които касаторът е следвало да осъществи внезапно неотложно пътуване. В уточнение, наречено от касатора „касационна жалба”, в изпълнение на разпореждане на въззивния съд, касаторът сочи, че решението е постановено в противоречие с материалния закон – невзети предвид и необсъдени задълбочено направените възражения за пълната незаконосъобразност на заповедта за уволнение; допуснато съществено нарушение на процесуалните правила – въззивният съд механично препотвърждава констатациите на първата инстанция, без да обсъди наведените факти и обстоятелства и да се произнесе мотивирано. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в уточнението към касационната жалба, се сочи, че следва да се даде отговор на въпросите: постановяване на решение, като не са взети предвид и обсъдени задълбочено направените от касатора възражения относно пълната незаконосъобразност на заповедта за уволнение предвид издаването й в противоречие с установената в КТ процедура – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (сочат се две решения на ВКС); относно задължителните реквизити – сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, времето на извършване, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което се налага – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (сочи се решение на ВКС); работодателят не е спазил изискванията на чл. 330 КТ, а първоинстанционният съд е потвърдил неговото незаконосъобразно поведение, и второинстанционният съд го е потвърдил, като не е обсъдил въпроса, че работодателят е задължен да събере данни дали по отношение на служителя са налице предпоставките по чл. 333 КТ или не – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (сочи се касационно решение на въззивен съд).
Ответникът Д. ф. „З.” [населено място], представлявано от изпълнителния директор Р. П., чрез юрисконсулт Т. Л., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че около 15 ч. на 10 януари 2011 г. ищецът поискал от директора на териториалните структури на работодателя разрешение за ползване на три дни платен отпуск, считано от следващия ден; такова разрешение не е получено, но ищецът отсъствал от работното си място на 11 и 12 януари; работодателят поискал обяснение с писмо, връчено на 26 януари 2011 г., на което ищецът отговорил на следващия ден; в исковата молба ищецът е признал, че по негово искане с оглед прибиране на лични вещи, връчителят допълнил заповедта ръкописно, че прекратяването на трудовото правоотношение настъпва на 7 март 2011 г.; процедурата по чл. 193 КТ е спазена; заповедта на работодателя отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ; отправеното до работодателя искане за ползване на платен годишен отпуск не е достатъчно, за да се приеме, че ползването му е правомерно – не е налице писмено разрешение на работодателя; в обяснението си ищецът не е посочил никакви конкретни факти, които могат да повлияят на оценката на работодателя за тежестта на нарушението, а общото твърдение за неотложен личен ангажимент не е индивидуализация на факт, който е от значение за спазване на критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, а и ищецът е бил наказан за друго нарушение с предупреждение за уволнение и това наказание не е заличено, поради което наложеното наказание съответства на тежестта на нарушението; за закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ значение има дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е страдал от съответното заболяване според наредбата, а след като ищецът не твърди, че е боледувал от такова заболяване към момента на уволнението, допуснатите процедурни пропуски, които са го лишили от възможност да заяви и докаже наличието на заболяване, не водят до незаконосъобразност на заповедта; възражението за липса на представителна власт у връчителя на заповедта, който е променил и датата на влизането й в сила, може да се предяви само от увреденото от тази липса лице, което е работодателят, а той е потвърдил с процесуалното си поведение извършените евентуално без представителна власт действия; искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е неоснователен, тъй като при наличието на трудови договори не може да се търсят вреди на деликтно основание, а обезщетението за неимуществени вреди е изрично уредено в КТ.
Преди всичко касаторът сочи, че обжалваното решение е недопустимо. Не се излагат каквито и да е съображения за това твърдение. След надлежната проверка, касационният съд намира, че това виждане не може да бъде споделено. Съдът е разгледал предявените искове, при наличието на абсолютните процесуални предпоставки за тяхното предявяване и липса на процесуални пречки за това, не е налице произнасяне извън предмета на исковете и по отношение на неучаствала в процеса страна.
К. съд приема, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не са поставени правни въпроси по обусловилите изхода на спора разрешения по спора от страна на въззивния съд.
На първо място касаторът твърди, че не са били взети предвид сторените от негова страна възражения за пълната незаконосъобразност на заповедта за дисциплинарно уволнение. В първото от цитираните от касатора съдебни решения – решение № 196 по гр.д. № 698/2009 г., ІІІ г.о., ВКС приема, че необходимо съдържание на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание уволнение по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ са фактическите признаци на нарушението, съответно кога и от кого е извършено то. Същото разрешение е възприето от ВКС в другото посочено решение – решение № 201 по гр.д. № 38/2009 г., ІV г.о., като съдът акцентира, че липсата само един от посочените реквизити е достатъчно, за да се приеме, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, тъй като правната норма на чл. 195, ал. 1 КТ е императивна. В процесния случай в обжалваната заповед № 379 от 1 март 2011 г. на работодателя са описани нарушителят, нарушението, кога то е извършено, наказанието и законовият текст, въз основа на което наказанието е наложено. Ако касаторът е искал ВКС да даде отговор на въпросите дали вписването ръкописно при връчването на заповедта на друга дата в заповедта за уволнение, от която уволнението произвежда действие, води до нейната незаконосъобразност, както и следва ли връчването на заповедта за дисциплинарно уволнение да стане от нарочно упълномощено за това лице, той е следвало да постави тези правни проблеми конкретно, но това не е сторено, а даденото от въззивния съд разрешение е напълно съобразно на посочената от него обвързваща съдебна практика. На следващо място, ако касаторът е намирал, че е неправилно заключението на въззивния съд по изпълняването от страна на работодателя на задължението му да го изслуша, или да приеме писмените му обяснения, както и да събере и оцени посочените доказателства, то отново е следвало да посочи общото основание за допускане на касационното обжалване, но и в този случай правен въпрос липсва. Ето защо по първия кръг проблеми, заявени от касатора, не се налага допускане на касационното обжалване.
Такова не се налага и по втория поставен проблем. Касаторът сочи, че заповедта за уволнение следва да съдържа задължителни реквизити, и е посочено друго обвързващо решение на ВКС (тук неправилно касаторът е посочил като основание за допускане на касационното обжалване това по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като цитираният съдебен акт е от категорията съдебни актове по смисъла на т. 1 на същия текст) – решение № 393 по гр.д. № 1670/2010 г., ІV г.о., в което е възприето идентично разрешение с това по цитираните други две решения на касационния съд. В случая не е ясно липсата на кой от посочените в чл. 195, ал. 1 КТ реквизити на заповедта за дисциплинарно уволнение касаторът твърди, а и както беше посочено, проблем в случая не е липсата на реквизит на работодателския акт.
На трето място се твърди, че уволнението е сторено в нарушение на чл. 333 КТ. Касаторът сочи решение № 454 по гр.д. № 207/2008 г., САС, в което се приема, че в случаите на ползвана от работника предварителна закрила при уволнение, в тежест на работодателя е да събере данни дали по отношение на служителя са налице предпоставките по чл. 333 КТ или не, и само в случай, че е положил усилия за събиране на такива данни, но те не са достигнали до него поради вина на служителя, работодателя се освобождава от тази си отговорност. По този проблем въззивният съд приема, че ищецът не твърди, че е боледувал от съответното заболяване към момента на уволнението, поради което допуснатите процедурни пропуски, които са го лишили от възможност да заяви и докаже наличието на заболяване, не водят до незаконосъобразност на заповедта поради закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. По делото е представена (л. 130 от първоинстанционното дело) декларация от ищеца от 2 март 2011 г., според която не е заявено ищецът да е трудоустроен, да страда от съответните болести по Наредба № 5 на министъра на здравеопазването, не е започнал ползването на разрешен отпуск и не е избран за представител на работниците и служителите по реда на чл. 7, ал. 2 и чл. 7а КТ. Ищецът твърди в исковата молба, че тази декларация му била поискана в последния момент преди уволнението, без да му е даден разумен и достатъчен срок да посочи дали попада или не попада под закрилата за уволнение поради болест. Даденото разрешение в представеното от касатора съдебно решение е по друг повод – във връзка със задължението на работодателя да поиска от работника или служителя данни за наличието на заболявания, предвид закрилата, въведена в чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. В процедурата по налагане на оспореното уволнение работодателят е осъществил това свое задължение – предоставил е на ищеца възможност да заяви наличието на съответните обстоятелства, водещи до посочената закрила. Въпросът за това следва ли за събирането на подобни сведения работодателят да даде подходящ срок на адресата на искането, от една страна отново не е поставен от касатора, а от друга даденото от въззивния съд тълкуване е съвсем друго – съдът е приел, че ищецът не твърди наличието на този вид закрила, поради което дори и допуснати, пропуски от страна на работодателя не биха могли да повлияят на законността на уволнението. Следователно, не е поставен относимият правен въпрос за дължимото произнасяне на въззивния съд по въведен в спора довод за незаконност на уволнението.
Предвид съвкупността на горните изводи, ВКС приема, че касаторът не е успял да ангажира общото основание за допускане на касационното обжалване, поради което то не се допуска.
Ответникът не претендира заплащане на разноски за касационното производство, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 6469 от 1 октомври 2012 г., постановено по гр.д. № 828 по описа на Софийския градски съд за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: