2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 904
гр. София, 15.07. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2091 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадени от ищцата В. Б. Й. и от ответника П… (П.), касационни жалби срещу решение № 2301/16.12.2013 г., постановено по гр. дело № 3090/2013 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 4695/21.06.2013 г. по гр. дело № 11439/2012 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат ответната П. е осъдена да заплати на ищцата, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, сумата 7 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което е постановена влязла в сила оправдателна присъда по н.о.х.д. № 685/2010 г. на Софийския районен съд (СРС), и сумата 2 600 лв. – обезщетение за имуществени вреди за платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 01911160/06.03.2012 г. по в.н.о.х.д. № 5817/2011 г. на СГС, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 17.08.2012 г. до окончателното им изплащане, като искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 7 000 лв. до пълния му предявен му размер от 50 000 лв.; в тежест на ответната П. са възложени и разноски по делото.
Ищцата В. Б. Й. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, а ответната П. – в осъдителните му части.
И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица. Касационната жалба на ответната П. е процесуално недопустима в частта й срещу тази осъдителна част на въззивното решение, която е постановена по иска за обезщетение на имуществени вреди, с цена 2 600 лв. Тази част от въззивното решение е постановена по иск с цена до 5 000 лв. и съгласно 280, ал. 2 от ГПК тя не подлежи на касационно обжалване. Поради това, подадената от ответната П. касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в посочената й част, а производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част. Жалбата на ответната П. – в останалата й част, както и жалбата на ищцата В. Б. Й. са процесуално допустими – подадени са срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, която е постановена по иска за обезщетение на неимуществени вреди, с цена 50 000 лв., т.е. – над 5 000 лв.
И в двете касационни жалби се излагат оплаквания за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение по иска за неимуществени вреди, като и двете страни поддържат доводи и съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила при определяне размера на обезщетението по този иск, т.е. – навеждат касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Никоя от двете страни не е подала отговор на касационната жалба на насрещната страна.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни по делото, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка и анализ от съда на всички релевирани по делото и обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ.
По отношение на първия правен въпрос, и двете страни навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно – т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос, и двете страни навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържат, че този материалноправен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка, наред с обжалваното въззивно решение, сочат, както следва: ищцата – решение № 150/26.06.2013 г. по гр.д. № 1367/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 1093/10.10.2008 г. по гр.д. № 4481/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 3147/09.05.2012 г. по гр.д. № 5857/2011 г. на СГС и решение № 1560/06.03.2013 г. по гр.д. № 1116/2011 г. на СГС; а ответникът – решение № 127/05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 158/04.06.2012 г. по гр.д. № 708/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 44/12.01.2010 г. по гр.д. № 323/2009 г. на САС.
В изложението на ответната П. е изведен и следният въпрос: допустимо ли е присъждане на адвокатски хонорар, заплатен в наказателно производство, като обезщетение за имуществена вреда по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Този въпрос не следва да бъде обсъждан в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, тъй като е относим единствено към неподлежащата на касационно обжалване (съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК) част от въззивното решение, постановена по иска за обезщетение на имуществени вреди.
Разрешаването на изведените и от двамата жалбоподатели, два правни въпроса, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, несъмнено е обуславящо правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, поради което тези два правни въпроса поначало представляват общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
За да уважи иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 7 000 лв., въззивният съд е приел следното: Изложил е съображения, че размерът на това обезщетение се определя съобразно действително претърпените от ищеца болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка се е позовал на т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Установил е, че за да приеме, че сумата 12 000 лв. представлява справедливо обезщетение за търпените от ищцата болки и страдания, първоинстанционният съд е съобразил тежестта на повдигнатото обвинение и продължителността на наказателното преследване срещу нея, включително ограниченията от наложената й мярка за неотклонение „подписка”, вида и интензитета на негативните преживявания от ищцата, отражението върху здравословното й състояние, обществено-икономическите условия на живот в страната през процесния период, както и че не е установено настъпване на необратими трайни отрицателни последици в психо-физиологическото и здравословното й състояние. Апелативният съд е намерил, че присъденото от СГС обезщетение за неимуществени вреди, е завишено и несъответно на доказаните такива по делото и на обичайно присъжданите размери в подобни случаи. При определянето от него на размера на справедливото обезщетение за действително претърпените от ищцата неимуществени вреди, въззивният съд, допълнитено (наред с взетото предвид от СГС) е съобразил и следните установени по делото обстоятелства: сравнително краткият период на воденото наказателно преследване – около три години и три месеца; това, че ищцата е била оправдана още на първа инстанция и не й е била наложена тежка мярка за неотклонение; фактът, че писмените доказателства относно здравословното й състояние са от 2008 г., т.е. – отпреди започналото през 2009 г. наказателно преследване срещу нея, но като е взел предвид от друга страна, установеното със свидетелските показания, негативно отражение на същото върху психиката и здравето на ищцата; обстоятелството, че наказателното производство не е било публично разгласявано. По така изложените съображения, апелативният съд е намерил, че сумата 7 000 лв. представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищцата неимуществени вреди, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, приети за установени по делото, и като е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в сочените от страните – ППВС № 4/1968 г. и тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г., както и в установената, също задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и сочените от жалбоподателите – решение № 150/26.06.2013 г. по гр.д. № 1367/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 158/04.06.2012 г. по гр.д. № 708/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените, както от ищеца, така и от ответника правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на посочената задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, не е налице никое от сочените от ищеца и от ответника допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД.
В тази връзка следва да се отбележи и че в посочените от страните, решение № 150/26.06.2013 г. по гр.д. № 1367/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 158/04.06.2012 г. по гр.д. № 708/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, освен че по реда на чл. 290 от ГПК са възприети горните принципни разрешения на тези два правни въпроса, също така – в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с тези по настоящото дело, поради което също не е налице противоречиво решаване на двата изведени правни въпроса, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Останалите посочени от страните решения не следва да се обсъждат, тъй като ищцата не е представила преписи от сочените от нея, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. (предвид годината на образуване на делата пред ВКС), решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 1093/10.10.2008 г. по гр.д. № 4481/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, а с представените от страните решение № 3147/09.05.2012 г. по гр.д. № 5857/2011 г. на СГС, решение № 1560/06.03.2013 г. по гр.д. № 1116/2011 г. на СГС и решение № 44/12.01.2010 г. по гр.д. № 323/2009 г. на САС, не са представени доказателства същите да са влезли в сила, поради което страните не доказват и тези съдебни актове да формират противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение – в подлежащата на касационно обжалване негова част, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от двамата жалбоподатели допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
При този изход на касационното производство, страните следва да понесат разноските за него така, както са ги направили, поради което такива не следва да им се присъждат.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на П…….. (П.) в частта й, подадена срещу тази част на решение № 2301/16.12.2013 г. по гр. дело № 3090/2013 г. на Софийския апелативен съд, която е постановена по иска за обезщетение на имуществени вреди, с цена 2 600 лв.; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 2091/2014 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2301/16.12.2013 г., постановено по гр. дело № 3090/2013 г. на Софийския апелативен съд – в останалата му част.
Определението – в частта, с която касационната жалба на П. частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата му част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.